2. varg1
3. radostinalassa
4. mt46
5. leonleonovpom2
6. wonder
7. kvg55
8. planinitenabulgaria
9. hadjito
10. sparotok
11. zaw12929
12. getmans1
13. bosia
14. rosiela
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. vidima
8. dobrota
9. ambroziia
10. donkatoneva
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. mimogarcia
9. bateico
10. iw69
Един от жандармеристите получава заповед от капитан Любен Николчев да слезе в мазето и да убие затворените там деца - Васил и Сава Кокарешкови. Вината им - донесено е в полицията, че носят цигари на партизаните. Капитанът е получил писмо от Обществената сила в Белица - да бъдат убити, за да не "подпалят училището". Един от подписалите е училищният директор Сърбинов. Жандармеристът е старателен. Влиза в килията и с нож в ръка хваща едното дете, то се дърпа, хапе го. Но онзи е по-силен, натиска го на земята и го убива , след него и второто. "А сега какво да ги правим, г-н капитан ?" - пита старателният убиец. " От тях не трябва да остане и следа. " - отговаря Николчев - децата са малолетни . Една седмица хранят жандармерийските кучета с парчета от телата им. Бащите на децата обикалят около училището, да донесат храна на момчетата, лъжат ги , че са избягали при шумкарите. В този кървав ад се намира един жалостив. Подава скришом на Никола Кокарешков - бащата на Савето, едно глинено гърне, завито с дрешка. Вътре - ръчичката на момчето. Да има какво да погребат... След 9 септември, 1944 г. в ареста , наред с капитан Николчев, е и училищният директор Сърбинов. В килията влиза Георги Цоков, син на убития Яким Цоков. "Цока, обръща се към него директорът, кажи на коменданта Щерянов да ме пощади . " " Не може, Георги, подписал е за децата - ще върви." - отговаря на предадената молба Щерянов. Пред състъва на Горно-Джумайския народен съд, заседаващ в Разлог, капитан Николчев се оправдава за убийството на децата с онова писмо. По време на заседанията отвън са се събрали жените от цялата околия, въоръжени с камъни, тояги, маши и налъми - да им дадат чудовището Николчев - това искат жените. На една - мъжът й обесен, на друга - къщата изгорена, на трета - детето затрито.... Ето тук, на място ще го пребият с женските си ръце... Не им го дават. Съдят го. Събират три папки с обвинителни свидетелства. Не го осъждат на смърт. Законът разрешава - изпращат го на фронта. На най-опасните позиции. минава и през двете фази. Остава жив. През 70 и някоя година капитан Николчев пише молба до Народното събрание - да го амнистират. Да го амнистират от какво ? От убийството на Савето и Васко ли ? Зарад двете стиски цигари ? От пожарите ли ? От бесилките ли ? От какво ? Не му дават амнистия. Преди години, вече станаха години, направиха мемориал на жертвите на комунистическия режим. На плочата са изписани и имената на онези , от Обществена сила, които са поискали смъртта на децата - и на директора също...
НА ВАСИЛ И САВА КОКАРЕШКОВИ,
ДЕЦАТА – МЪЧЕНИЦИ НА БЕЛИЦА,
Убити на седми юли, 1944 г. в гр. Разлог
от палачите на капитан Николчев
Жените в Белица кълнат.
Кълнат безмилостно жестоко.
Извират думите, кипят ,
горят, жигосват на дълбоко.
Не е от хубаво, нали?
„Дано да пукнат!
Болест ле ги я̀де!
В црънката да идат!
Мута-мутичката да ги хване!”
Колко клетви събрахте, палачи?
Колко майчини сълзи?
Савето и Васко са във Рая вече.
Дали все още ги боли?...
Ония, дето ги предали,
мислели се силни, за мъже дори.
И бленували награди
за отрязани глави....
Чия бе тази пъклена идея ,
безумна, безпощадна –
децата да дадат в ръцете на злодея –
деца в девети кръг на ада ?!
Вдигали ги от зарана.
Мъчили ги до зори....
Побеснял бил капитана –
не изтръгнал “Ох!” дори!
“Да се убият!
С цел възпитание
и назидание на непокорните,
на недоволните
за послушaние....”
Мисъл без смисъл –
до не”май къде!
Не могъл палачът да разбере:
Възкръсва в знаме
едно убито дете!
Капитане, капитане!
Дали намери отговора, капитане?
Ядат ли кучетата детска плът?
Защо ти трябваше да знаеш?!
То ясно е откак се е родил светът:
Гарван гарвану око не вади
и вълк на вълка
не оголва нивга зъб!
Човеците....Какво им липсва,
та бият се, убиват и мърсят?
Човечност е това, което липсва,
затуй в Белица майките кълнат...
Кълнат безмилостно жестоко,
така ,че дълго да боли.
Захапват думите.... До кокал!
Не е от хубаво, нали!
Сега? Какво да правим?
Минало е времето оно...
Да помним? Да простим?
Или да се правим
сякаш нищичко не е било?
Няма забрава, момчета!
Ние не сме богове,
за да прощаваме всявга и всичко
на приятели и врагове.
Времето тече, отмива
грешни стъпки, слова и дела,
но безсилно е то да изтрие
вашите чисти две имена.
Саве, Василе, горещо се молим:
душите ви нека спят във покой!
В нов век живеем.
Отишло, било е....
Но ще ви помним!
Сега. И докрай!
...............................................
Дни след смъртта
на децата – мъченици
те, недоволните ,
умножават своите непокорни редици.