„Зелените срещу Асарел-Медет и МОСВ в поредна съдебна сага. След като спечелихме дело на последна инстанция на Върховния административен съд, Асарел-Медет и МОСВ опитват отмяна на окончателното и влезнало в сила решение, чрез извънредна инстанция, в заседание, което се провежда сега. Казусът е свързан с опита на Асарел за драстично разширение на мината над Панагюрище, превръщайки я в най-голямата на Балканите. Наглостта на Цоцорков, в опита за отмяна на това решение, идва и от факта, че през последната половин година, мината му на два пъти отрови реката и уби всичко живо по нея. Разчитаме че съдът няма да бъде подведен от опитите за прилагане на процедурни хватки от страна на отровителя олигарх.

Междувременно, хората продължават да живеят по поречието на реката, заляти с пропагандата на приятелите на отровителя – политическото статукво. Плакати, билбордове и още тонове хартия опитват да натрапват лицата на статуквото и на подмяната. А промяната не сече гори за плакати. Зелените работим на всички нива, за да останат здрави хора в България. За да оцелеят род и природа.“

Това е статусът, който ще влезе в историята. Това е статусът на Борислав Сандов, който той ще помни вечно.

Това е статусът, който му докара осъдителна присъда за обида във “Фейсбук”, поради което трябва да плати 5 хиляди лева на държавата и обидения човек. Може би в момента това е най-известният статус у нас. Може би и с право. Борислав Сандов – човекът, който казва истината, от която някои се обиждат. Затова го и съдят.

Сайтът Гласът на младите хора ви пред интервю с него направено в „Перото“ на НДК. Тематично, защото перото е свобода, а тя е безценна за онези, които я ползват, за да помагат. От разговора ще разберете причината за присъдата, която му беше наложена заради пост в личния му профил във “Фейсбук”. Ще научите нещо повече за него и защо е важно да не се страхуваме и цензурираме в мрежата.

Какво знаем и какво не знаем за Борислав Сандов?

Аз имах щастието да започна своята гражданска активност във времето, когато интернетът стъпи сериозно в България. Като цяло всичко за мен се намира в интернет и човек много лесно може да намери информация за мен. Като се започне от природозащитни действия още през 2005-2006 година, а и студентските протести от 2009 година, които бяха потушени от полицията, която тогава много сериозно преби гражданите.

Смея да твърдя, че съм един скромен човек. Живея под наем. Повечето ми дрехи са втора употреба. Пътувах често на стоп.  

Аз съм човек, който е видял и 2 и 200. Бил съм на палатка без пари и без храна, но съм бил и на кофенренции в 5-звездни хотели. Говорил съм си с хора, които изнемогват и едва свързват двата края, но съм си говорил и с министър-председателя например. Друго интересно нещо е, че съм редовен кръводарител.

В предварителния ни разговор вие казахте, че делото за клевата срещу вас заради статус във „Фейсбук“ е следствие от едно друго, много по-важно такова. Разкажете повече.

Въпросният статус, заради който ме съди г-н Цоцорков, го написах по време на едно съдебно заседание, на което аз представлявах „Зелените“. Това съдебно дело през 2014 година вече беше на две години и половина, даже три.

Казусът е следният: „Асарел-Медет“ опитва да разшири двойно мината си и да стане най-голямата мина на Балканския полуостров, като не прави нужните обществени обсъждания надолу по реката за селата, които са след Панагюрище. По закон трябва да попитат жителите на тези села дали са съгласни да има мина. Такова нещо не се е случило.

Без допитване до гражданите и без тяхно знание, реката около мината буквално е тровена. За това има доказателства и аз не клеветя никого. В тези реки риба няма, тя е измряла. Хората си гледат зеленчуци до тях. Положението е ужасно.

И ние започваме да съдим „Асарел-Медет“ именно заради всичко това.

Спечелихме делото на тричленен състав, който е първата инстанция на Върховния административен съд. Печелим делото и при петчленен състав – това е втората и окончателна инстанция, след която решението влиза в сила. Но Цоцорков успява да предизвика седемчленен състав, което е извънредна инстанция, в случай, че в предишните две е имало някакви нередности. В нашия случай нямаше такива, но все пак стигнахме до това извънредно положение.

Въпросният проблемен и обиден за Цоцорков статус е написан точно по време на този седемчленен състав. Това дело също го спечелихме и тогава Цоцорков реши да заведе делото лично срещу мен.

Забележете обаче друго – по някакъв странен начин Цоцорков предизвиква втори седемчленен състав, втора извънредна инстанция по същото дело, което досега в съдебната практика не беше съществувало. Впоследствие той печели и връща цялото разглеждане на тричленен състав – първата инстанция, при различни съдии и това дело предстои да започне отново в началото на 2017 година, и сигурно ще продължи още две години.

Разбирате ли, делото спрямо мен и моето изказване в социалната мрежа е реванш и много пъклен план, за да може по-важното дело да се върне там, откъдето е започнало.

Да, пиарката на Цоцорков е видяла статуса и ми заяви, че част от нейната работа е да следи моя профил. Ние не сме приятели във „Фейсбук“, но моят профил е публичен. Така тя вижда въпросния статус и казва на Цоцорков. Аз тогава попитах защо е трябвало да ме съдят, след като има много различни начини за справяне с проблема. Най-малкото да ме помолят да сваля поста или да го докладват. Това е „Фейсбук“ все пак.

Другото по-любопитно и по-важно нещо е, че Цоцорков подава жалбата в съда в последния ден от изтичането на шестте месеца, през които има правото да се оплаче.

Защо това е така? Много просто – както казах, аз написах поста по време на въпросното извънредно съдебно заседание. Докато излезе решението на съда минават около 3-4 месеца. Ние печелим делото, него го хваща яд и тръгва на реванш към мен. Цялото това нещо е много целенасочено.

Да, това не е страница, която може да се спонсорира, за да достигне до трети лица. Това е моят личен профил, който може да бъде прочетен от приятелите ми във „Фейсбук“, както и хората, които ме следват.

Даже дадох такъв пример в съда, че това е все едно да стоя на една поляна с приятели и да кажа нещо за някого, някой в гората да ме подслушва, след това да отиде и да каже на трети човек, в случая на своя шеф, аз какво съм казал на поляната, и този шеф решава, че трябва да ме съди, че аз съм го казал поляната и да ме викне в съда на неговото селище.

Абсурдно е от личен „Фейсбук“ профил да се стига до съд, когато няма дискриминация, реч на омразата или клевети. Няма как да има такива дела, а още по-лошото, те да бъдат печелени.

Това определено е много лош прецедент. Като знаем колко много хора използват „Фейсбук“ и как точно в мрежата те изразяват своята позиция по наболели теми, трябва да отворим няколко нови съдилища и да ги напълним с дела.

Наистина не искам да вярвам, че ни се ограничават местата, на които можем да говорим свободно и, че се връщаме в едни времена, в които да се събираме по сурдинки и да говорим тихо, за да не ни чуе някой, който е решил да ни подслушва.

Това е много опасно. Опасявам се, че няма да е последното дело във „Фейсбук“. Не съм оптимист доколко социалната мрежа изцяло ще остане една независима територия.

Категорично мисля, че на активните граждани във „Фейсбук“ този случай ще им повлияе. Това е един от най-големите страхове. Даже в началото си мислех доколко трябва да се говори по този въпрос, тъй като у малкото хора, на които бях споделил, веднага забелязах една автоцензура. Така че страх определено ще има.

Само че, воден от другия принцип, който надделя у мен, че несправедливостта не бива да бъде потулвана и, че в България, когато нещо наистина е голям проблем, обществото реагира адекватно, аз не замълчах.

А колкото до това дали има политически характер, мога да кажа, че аз съм много активен в гражданското общество вече 10 години и нагоре. Много често съм обърквал схемите на политици и на големи компании, които се опитват да прескочат закона. Винаги съм се борил в полза на обществото.

Но специално в това дело се появи един много неприятен инцидент за българската демокрация, защото решението на съда е, че делото е от частен характер – Цоцорков срещу Сандов – но съдът ме признава за виновен като длъжностно лице, съпредседател на „Зелените“. Сиреч, представлявайки една партия в демократичния живот в България, аз дори чрез личния си профил съм засегнал някого емоционално и, ако бъдат осъждани политически лица от съдебната система, която би трябвало да е независима, и то от съдилищата, които се намират в радиуса на влияние на дадения човек, който се опитва да ме осъди, това изцяло говори за политическа репресия.

Политическа репресия от гледна точка на гражданската ми активност през годините като активист и политическа репресия от гледна точка на политическата ми принадлежност. Това е един много тежък политически удар, който не трябва да се допуска в рамките на ЕС. Защото това показва, че в България имаме проблем дори отвъд свободата на словото, минава към базисни демократични принципи. Към ограничаване на политическата критика. Защото независимо, че той не е лице на партия, той е достатъчно влиятелен в местната политика.

Поредното дъно! Намираме се на обидно ниското място по свобода на медиите в България. Медиите у нас, в по-голямата си част, са несвободни и гражданите все повече търсят информация чрез независими от тези медии мрежи. Като „Фейсбук“.

Това е заплаха за статуквото. Заплаха, защото свободата на словото е намерило друго място, в което може да се развива. Много е тъжно, че освен несвободната ни медийна среда, вече имаме и не чак толкова свободна среда в социалните мрежи.

Това е абсолютна цензура срещу това някой да нарича нещата с истинските им имена. Защото, отново казвам – аз имам доказателства за това, което съм написал. Самият съд призна, че това е истината. Но все пак съм осъден за обида. Това ни казва много.

Първо – по никакъв начин това да не води до автоцензура. По никакъв начин това да не стряска хората, че и те могат да бъдат осъдени. Защото, ако сме много тези, които правим това нещо, те не могат да ни „отстрелят“ всичките.

Могат да ударят хора като мен, защото явно съм им сериозен „трън в задника“, но по никакъв начин не могат да осъдят всички. Ето, сега този мой статус от 2014 се споделя от много хора. Те не могат да заведат дело срещу всеки един.

Друго много важно, което искам да кажа на тези хора, е да се опитаме заедно да променим нещо. Аз искам да помогна и на други хора в подобна ситуация. Имам вече контакти на осъдени за коментар в някакъв сайт и просто искам да им помогна. И ще го направя. В началото с трибуна, но след това и финансово. Само да имам възможността чрез общността да събера парите за дело в Страсбург, което ние всички заедно ще заведем.

На трето място искам да направя един призив към хората, които се занимават с журналистика. Нека разнищим цялата ситуация покрай тази мина и този човек, защото има много неща, за които аз знам и които могат да бъдат доказани. Когато разобличим модела, който ни управлява толкова много години, наистина може да напреднем в демокрацията. А и не само.

Когато има съмишленици и съратници. Първо, винаги борбата е за съмишленици – да убедиш хората в дадена кауза, а след това идват съратницитите – хора, които правят същото.

Демократичните общества работят по този начин. Когато всеки един, виждайки несправедливост, реагира и не си затваря очите, не я подминава и не си казва: „Мен това не ме касае“. Там в демократичните общества всеки един е активен гражданин.

Все си мисля, че вървим натам. Проблемът е, че вървим много бавно и много хора се отказват, защото не виждат резултати, а те просто не идват бързо. Не трябва да се отказваме, а да продължаваме да се борим за тази кауза.

Автор: Веселин Диманов - glasutnamladitehora