Има дни, в които мислите ми се превръщат от цветна картина на Огюст Реноар, съдържаща живот и радост, в мрачни фигури с изкривени демонични лица като от гравюра на Алберхт Дюрер.  Пътувайки, потопен в кисело - сладката слуз на културните феномени от нашето време и получавайки сетивно удоволствие от комерсиален филм с любим персонаж Хектор Барбоса, който казва "Денят в който умираме е денят за който живеем", сдъвквайки тази амалгама от паралелни вселени и изгубена в тях  Мишел Йо, оригвам се звучно със схоластичната идея за душата робиня на тялото и в мен се появява копнеж за смъртта.  Като неизменим извод от всичко това - религия,  философия и културна безвкусица изграждаща моята личност, започвам да си мисля, че смъртта е ключът към истинската свобода и независимост.  И само на нейна територия до нас нямат достъп всякакви простаци и навлеци. Един вид меланхолия, която те събужда от догматичната дрямка на живота.  
Aas Aachen See