Най-четени
1. zahariada
2. radostinalassa
3. wonder
4. kvg55
5. leonleonovpom2
6. sparotok
7. planinitenabulgaria
8. mt46
9. varg1
10. deathmetalverses
11. getmans1
12. samvoin
13. hadjito
14. kunchev
2. radostinalassa
3. wonder
4. kvg55
5. leonleonovpom2
6. sparotok
7. planinitenabulgaria
8. mt46
9. varg1
10. deathmetalverses
11. getmans1
12. samvoin
13. hadjito
14. kunchev
Най-активни
1. sarang
2. radostinalassa
3. vesonai
4. lamb
5. hadjito
6. manoelia
7. bateico
8. samvoin
9. mimogarcia
10. iw69
2. radostinalassa
3. vesonai
4. lamb
5. hadjito
6. manoelia
7. bateico
8. samvoin
9. mimogarcia
10. iw69
Постинг
21.03.2016 23:16 -
ЗА 27 МИНУТИ СТИГАХМЕ ТУРСКАТА ГРАНИЦА ПРИ ПЪЛНА БОЙНА ГОТОВНОСТ! ОТ 6000 БРОНЕМАШИНИ, НАЙ-МНОГО 3 НЯМАШЕ ДА ИЗЛЯЗАТ ОТ ПОДЕЛЕНИЯТА
След като завърших гимназия в Благоевград, бях приет без конкурс да следвам медицина в Югославия. През 1948 г. обаче отношенията ни с Югославия се обтегнаха много и не можах да замина. Един ден ме извикаха в окръжния комитет на партията и директно ми казаха, че заминавам да уча в Народното военно училище „Васил Левски“ в София. Възразих. Всички документи да следвам медицина бяха готови. Отговориха ми, че времената са се променили, държавата има нужда от военни кадри. Нямаше как, съгласих се, „козирувах“ и тръгнах за София.
На конкурса за военното училище се явихме 3600 момчета. На медицинския преглед, който беше много сериозен, отпаднаха около 1100. След 15 дни започнаха конкурсните изпити по математика и литература. На 14 септември получих повиквателна да се явя за юнкер. Обучението в училището беше две години. Обстановката в страната беше като след война: навсякъде беше глад, мизерия и купонна система.
София беше полуразрушена
Независимо от това държавното и военното ръководство бяха осигурили за времето си много добри условия за живот, обучение и възпитание на юнкерите. Осъзнаваше се, че при новите условия са необходими командири с отлична военна подготовка и обща култура. Имаше и друго обстоятелство. През 1946-1947 г. бяха освободени от армията над 6000 царски офицери.
Битовите условия в училището също бяха много добри. Имахме дори чайни - отделни стаи, където може да се видиш с приятели, да пиеш чай и да си говориш. Освен това за кадетите и юнкерите те бяха мястото за срещи с роднини, близки и приятелки. Всяка рота имаше чайна с пиано, мандолини, акордеон и други инструменти. Разбира се, предлагаше се и кафе.
Офицерската ми служба започна в Девета танкова дивизия, която бе дислоцирана в тогавашните села Горна баня, Княжево и Суходол. На 28 август 1950 г. в 8 ч. ни прие командирът на дивизията полковник, а по-късно генерал, Петър Стоянов, известен като Карата. Бяхме 60-70 лейтенанти. Няма друг такъв случай в Българската армия 100 процента от командирите на взводове да са от един випуск и да са пратени да служат в една дивизия. Тогава се формираше елитно танково съединение заради обтегнатите ни отношения с Югославия. И сега помня думите на командира ген. Стоянов. Той събра офицерския състав и каза: „Формираме елитно танково съединение с личен състав от разформировани кавалерийски и пехотни съединения. Техниката идва
направо от заводите в СССР
От всички нас се иска за месеци от човешка плът и броня да подготвим боеготово съединение, на което командването и родината да разчитат.“
По това време се формираха т.нар. бронетанкови и механизирани войски. Те бяха изведени от състава на трите армии. Имаше първа, втора, трета армия. И отделно бронетанкови и механизирани войски с командващ генерал-майор Пейчев и с щаб от офицери, завършили военното училище и академии преди 9 септември 1944 г., но патриоти и участници във войната в единствената танкова бригада.
Аз бях назначен в 15-и танков полк в с. Суходол. През същия ден ни прие командирът на полка подполковник Кольо Тодоров от с. Недялково, Ямболско. Помня и неговите тревожни думи: „15-и танков полк е в папките. Всички офицери и войници са на палатки. Парковете са празни. Казармите ще бъдат готови след 5-7 дни, хранителният блок, банята и пералнята - след месец. Те се строят в нивите на селото. Чакаме ешелоните с танковете и въоръжението от Съветския съюз. Младите войници още не са пристигнали. На 1 ноември трябва да открием новата учебна година.“
Повериха ми да командвам
трета автоматна рота. Един ден служба нямах, но направо ми повериха плътна рота. Смущението ми нарасна, след като прочетох характеристиките на всички войници и офицери. Бойците ми бяха от Лом, Видин, Оряхово, Монтана и малка част от Велико Търново. Лейтенант Георгиев, с когото завършихме заедно военното училище, бе назначен за командир на взвод, т.е. за мой подчинен. Оказа се, че е племенник на Вълко Червенков, тогавашния министър-председател. Независимо от това Георгиев не се гордееше, държеше се като равен с всички. На първия изпит през април 1951 г. ротата бе класирана на първо място в полка. През 1952 г. бяхме обявени за първенци на бронетанковите войски. За първи път личният състав на цяла рота бе награден със седем дни домашен отпуск, дотогава това не се бе случвало във войската. Мен ме удостоиха с орден „Червено знаме на труда“ и повишиха в командир на батальон. В цялата армия бе пусната специална паметка. И понеже бяхме
най-добрата рота
при нас се изпращаха да дослужват войници от дисциплинарно-изправителния батальон. Включително ни пратиха и разжалван политически офицер от моя випуск от лейтенант в редник, защото няколко пъти отменял заповед на ротния си като заместник по политическата част. Приех го, казах му да забрави всичко и че разчитам на него. Очите му се насълзиха, той се разчувства от доверието, което му оказах, и заяви, че няма да ме подведе никога. Така и стана.
Девета танкова дивизия бе разформирована през април 1955 г. Служил съм до командир на дивизия, но за мен това бе най-елитното боеготово съединение в нашата армия с изключителен команден състав. Мозъкът на дивизията бе началникът на щаба. Полковник от старата армия, патриот, с академично образование. Притежаваше изключителни организаторски, методически и педагогически качества. Когато казаха, че разформироват дивизията и тя става бригада, ние наистина плакахме. Мотивите на Генералния щаб бяха, че с появата на ядреното оръжие ще се понесат сериозни загуби от такива големи съединения. А Девета танкова дивизия имаше три танкови полка. Всеки танков полк - по 64 танка. Отделната разузнавателна рота пък бе с 11 танка. В състава на дивизията имаше мотострелкови полк с 2600 човека с три мотострелкови батальона, танков батальон, артилерийски дивизион, щабни поделения, инженерно-сапьорен батальон, свързочна рота и т.н. Така общата й численост бе
6000 души и 200 танка
След това дивизията бе трансформирана в бригада с два танкови батальона, един механизиран батальон и един артилерийски дивизион. Така че от нея не остана почти нищо.
Продължих службата си в Трета армия, която бе най-многочислена. От военната академия ме изпратиха в елитната Седма мотострелкова дивизия, която се командваше от един изключителен командир - генерал Борис Карамфилов. Това бе най-голямото съединение с най-новото въоръжение в армията. Тя бе на основното българо-турско оперативно-стратегическо направление. Само това подсказва колко труд, енергия и усилия трябва да се положат, за да може и полковете, и дивизията да се справят с три пъти по-силен противник. Срещу нас тогава беше Пети армейски корпус на Турция.
Личният състав на Седма мотострелкова дивизия беше 13 758 души. Танковете Т-55 А и Б с хоризонтален и вертикален стабилизатор бяха общо 211. Бетеерите наброяваха 290, а артилерийските системи - 250. Дивизията имаше и 152 вкопани танка. В състава й имаше и ракетен дивизион. Каква беше бойната готовност? На 30-ата минута в казармите не оставаше нито една машина. От 6300 машини три може да не излязат по някакви причини. Всичко се насочваше към границата. Предните отряди на Ямболската дивизия - два батальона от Елховския и Грудовския полк, заемаха бойни позиции на самата граница и бяха готови да изпълнят задача на 27-ата минута след получаване на секретна заповед. Ракетният дивизион също докладваше готовност за пуск.
След една такава тревога офицерът от военното контраразузнаване на дивизията докладва на министъра на отбраната армейски генерал Добри Джуров, който бе дошъл на инспекция, че Пети армейски корпус на турската армия е приведен в повишена бойна готовност и част от неговите съединения се
изнасят към нашата граница
Министърът проведе разговор с началника на Генералния щаб генерал-полковник Атанас Семерджиев, който бе в София. Новата конкретна обстановка наложи да променим хода на тактическото занятие. Целия си съзнателен живот посветих на армията и си мисля, че тя ще потрябва един път на родината. Не се знае кога, но няма право на поправителен изпит.
***
Полковник Крум Марянов е роден на 4 януари 1929 г. в с. Станке Лисичково, сега Логодаж, Благоевградско. Завършва НВУ „Васил Левски” и Военна академия „Георги С. Раковски”. Служи от командир на рота до командир на дивизия и заместник-началник на ВНВУ „Васил Левски”. Местен е 13 пъти. Уволнява се през 1984 г. Активен член е на СОСЗР и на неговото ръководство.
http://www.pan.bg/view_article-64-334503-ZA-27-MINUTI
На конкурса за военното училище се явихме 3600 момчета. На медицинския преглед, който беше много сериозен, отпаднаха около 1100. След 15 дни започнаха конкурсните изпити по математика и литература. На 14 септември получих повиквателна да се явя за юнкер. Обучението в училището беше две години. Обстановката в страната беше като след война: навсякъде беше глад, мизерия и купонна система.
София беше полуразрушена
Независимо от това държавното и военното ръководство бяха осигурили за времето си много добри условия за живот, обучение и възпитание на юнкерите. Осъзнаваше се, че при новите условия са необходими командири с отлична военна подготовка и обща култура. Имаше и друго обстоятелство. През 1946-1947 г. бяха освободени от армията над 6000 царски офицери.
Битовите условия в училището също бяха много добри. Имахме дори чайни - отделни стаи, където може да се видиш с приятели, да пиеш чай и да си говориш. Освен това за кадетите и юнкерите те бяха мястото за срещи с роднини, близки и приятелки. Всяка рота имаше чайна с пиано, мандолини, акордеон и други инструменти. Разбира се, предлагаше се и кафе.
Офицерската ми служба започна в Девета танкова дивизия, която бе дислоцирана в тогавашните села Горна баня, Княжево и Суходол. На 28 август 1950 г. в 8 ч. ни прие командирът на дивизията полковник, а по-късно генерал, Петър Стоянов, известен като Карата. Бяхме 60-70 лейтенанти. Няма друг такъв случай в Българската армия 100 процента от командирите на взводове да са от един випуск и да са пратени да служат в една дивизия. Тогава се формираше елитно танково съединение заради обтегнатите ни отношения с Югославия. И сега помня думите на командира ген. Стоянов. Той събра офицерския състав и каза: „Формираме елитно танково съединение с личен състав от разформировани кавалерийски и пехотни съединения. Техниката идва
направо от заводите в СССР
От всички нас се иска за месеци от човешка плът и броня да подготвим боеготово съединение, на което командването и родината да разчитат.“
По това време се формираха т.нар. бронетанкови и механизирани войски. Те бяха изведени от състава на трите армии. Имаше първа, втора, трета армия. И отделно бронетанкови и механизирани войски с командващ генерал-майор Пейчев и с щаб от офицери, завършили военното училище и академии преди 9 септември 1944 г., но патриоти и участници във войната в единствената танкова бригада.
Аз бях назначен в 15-и танков полк в с. Суходол. През същия ден ни прие командирът на полка подполковник Кольо Тодоров от с. Недялково, Ямболско. Помня и неговите тревожни думи: „15-и танков полк е в папките. Всички офицери и войници са на палатки. Парковете са празни. Казармите ще бъдат готови след 5-7 дни, хранителният блок, банята и пералнята - след месец. Те се строят в нивите на селото. Чакаме ешелоните с танковете и въоръжението от Съветския съюз. Младите войници още не са пристигнали. На 1 ноември трябва да открием новата учебна година.“
Повериха ми да командвам
трета автоматна рота. Един ден служба нямах, но направо ми повериха плътна рота. Смущението ми нарасна, след като прочетох характеристиките на всички войници и офицери. Бойците ми бяха от Лом, Видин, Оряхово, Монтана и малка част от Велико Търново. Лейтенант Георгиев, с когото завършихме заедно военното училище, бе назначен за командир на взвод, т.е. за мой подчинен. Оказа се, че е племенник на Вълко Червенков, тогавашния министър-председател. Независимо от това Георгиев не се гордееше, държеше се като равен с всички. На първия изпит през април 1951 г. ротата бе класирана на първо място в полка. През 1952 г. бяхме обявени за първенци на бронетанковите войски. За първи път личният състав на цяла рота бе награден със седем дни домашен отпуск, дотогава това не се бе случвало във войската. Мен ме удостоиха с орден „Червено знаме на труда“ и повишиха в командир на батальон. В цялата армия бе пусната специална паметка. И понеже бяхме
най-добрата рота
при нас се изпращаха да дослужват войници от дисциплинарно-изправителния батальон. Включително ни пратиха и разжалван политически офицер от моя випуск от лейтенант в редник, защото няколко пъти отменял заповед на ротния си като заместник по политическата част. Приех го, казах му да забрави всичко и че разчитам на него. Очите му се насълзиха, той се разчувства от доверието, което му оказах, и заяви, че няма да ме подведе никога. Така и стана.
Девета танкова дивизия бе разформирована през април 1955 г. Служил съм до командир на дивизия, но за мен това бе най-елитното боеготово съединение в нашата армия с изключителен команден състав. Мозъкът на дивизията бе началникът на щаба. Полковник от старата армия, патриот, с академично образование. Притежаваше изключителни организаторски, методически и педагогически качества. Когато казаха, че разформироват дивизията и тя става бригада, ние наистина плакахме. Мотивите на Генералния щаб бяха, че с появата на ядреното оръжие ще се понесат сериозни загуби от такива големи съединения. А Девета танкова дивизия имаше три танкови полка. Всеки танков полк - по 64 танка. Отделната разузнавателна рота пък бе с 11 танка. В състава на дивизията имаше мотострелкови полк с 2600 човека с три мотострелкови батальона, танков батальон, артилерийски дивизион, щабни поделения, инженерно-сапьорен батальон, свързочна рота и т.н. Така общата й численост бе
6000 души и 200 танка
След това дивизията бе трансформирана в бригада с два танкови батальона, един механизиран батальон и един артилерийски дивизион. Така че от нея не остана почти нищо.
Продължих службата си в Трета армия, която бе най-многочислена. От военната академия ме изпратиха в елитната Седма мотострелкова дивизия, която се командваше от един изключителен командир - генерал Борис Карамфилов. Това бе най-голямото съединение с най-новото въоръжение в армията. Тя бе на основното българо-турско оперативно-стратегическо направление. Само това подсказва колко труд, енергия и усилия трябва да се положат, за да може и полковете, и дивизията да се справят с три пъти по-силен противник. Срещу нас тогава беше Пети армейски корпус на Турция.
Личният състав на Седма мотострелкова дивизия беше 13 758 души. Танковете Т-55 А и Б с хоризонтален и вертикален стабилизатор бяха общо 211. Бетеерите наброяваха 290, а артилерийските системи - 250. Дивизията имаше и 152 вкопани танка. В състава й имаше и ракетен дивизион. Каква беше бойната готовност? На 30-ата минута в казармите не оставаше нито една машина. От 6300 машини три може да не излязат по някакви причини. Всичко се насочваше към границата. Предните отряди на Ямболската дивизия - два батальона от Елховския и Грудовския полк, заемаха бойни позиции на самата граница и бяха готови да изпълнят задача на 27-ата минута след получаване на секретна заповед. Ракетният дивизион също докладваше готовност за пуск.
След една такава тревога офицерът от военното контраразузнаване на дивизията докладва на министъра на отбраната армейски генерал Добри Джуров, който бе дошъл на инспекция, че Пети армейски корпус на турската армия е приведен в повишена бойна готовност и част от неговите съединения се
изнасят към нашата граница
Министърът проведе разговор с началника на Генералния щаб генерал-полковник Атанас Семерджиев, който бе в София. Новата конкретна обстановка наложи да променим хода на тактическото занятие. Целия си съзнателен живот посветих на армията и си мисля, че тя ще потрябва един път на родината. Не се знае кога, но няма право на поправителен изпит.
***
Полковник Крум Марянов е роден на 4 януари 1929 г. в с. Станке Лисичково, сега Логодаж, Благоевградско. Завършва НВУ „Васил Левски” и Военна академия „Георги С. Раковски”. Служи от командир на рота до командир на дивизия и заместник-началник на ВНВУ „Васил Левски”. Местен е 13 пъти. Уволнява се през 1984 г. Активен член е на СОСЗР и на неговото ръководство.
http://www.pan.bg/view_article-64-334503-ZA-27-MINUTI
Пренасянето е завършено.
Най-вредните за обществото, когато негов...
В електронните вестници вече се появиха ...
Най-вредните за обществото, когато негов...
В електронните вестници вече се появиха ...
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
За този блог
Гласове: 71317
Блогрол
