Въпреки, че изглеждах хладнокръвно същество, бях просто обикновено 17-годишно момиче. Изглеждаше сякаш нямам нужда от никого, но се нуждаех от нежност и любов. Горестно копнеех за допир, за милване, за гальовна прегръдка … Всички ме виждаха като здрава, неразрушима скала, а душата ми плачеше. Тя бе крехка, самотна и чакаща. Чакаше  закъснялата среща с дългоочаквания гост. Тази, също залъгваща мнозина  усмивка, вечер опитваше горчиви сълзи.  В къщи аз бях уязвима, слаба, тъжна … Навън меланхолията се превръщаше в еуфория. Висока преграда изградих, заблуждаващо щастие усвоих … 

   Имам нужда от любов, но ледената кралица в мен не позволява.

Страхотно описание. Трябва да пробваш поезия. Сериозно.

"В къщи аз бях уязвима, слаба, тъжна … Навън меланхолията се превръщаше в еуфория. Висока преграда изградих, заблуждаващо щастие усвоих …
Имам нужда от любов, но ледената кралица в мен не позволява."
това са доста силни думи, които крият много болка. В годините които живеем все повече хора градят прегради около себе си, криейки истинското си аз. Единсвеното истинско, което ни остана е поезията. Тези които пишат, (според мен) са най- затворените и ранени души. Ние пишем за да споделим, надявайки се някой да прочете написаното.