На 11 септември 1973 година в Чили е извършен военен преврат, който сваля правителството на д-р Салвадор Алиенде. Пет дни по-късно е убит от военната хунта чилийският поет с китара и любимец на народа Виктор Хара. КРАЯТ НА ПЕСЕНТА доц.д-р Петър Ненков След военния преврат в Чили, организиран през септември 1973година от военната хунта , начело с генерал Пиночет, бяха убити или пропаднаха без вест, хиляди невинни хора. В историята обаче останаха имената на трагично загиналия президент на държавата, социалиста, д-р Салвадор Алиенде, защитаващ до последния куршум президентски дворец “Ла Монеда” , починалият поет Пабло Неруда и любимецът на чилийските трудещи се, певецът и композитор Виктор Хара. Последната фотография на д-р Салвадор Аленде - с каска на главата, с автомат “Калашников” в ръка, успя да се примъкне през суровата цензура, наложена от чилийските военни и разтърси света. Шепата защитници на двореца, го поставиха след смъртта му в президентското кресло, като символ на съпротивата срещу организираният от ЦРУ, военен преврат и настъпващата реакция в страната. Той така и посрещна войниците, нахлули в разкъртените от авиобомбите, зали, с петна от собствената си кръв, по копринената лента на президентската власт, опасала гърдите му. Поетът Пабло Неруда угасва тихо в дома си в Исла Негра. Чили вече бе с вързани ръце и смазана от прикладите на рейнджърите, уста, затова и погребението му бе скромно и мълчаливо. Най-великият поет на тихоокеанското крайбрежие бе заровен набързо в гроба си, защото военната хунта забрани с специален декрет, плача за поета и масовите митинги в негова памет. Поетът с китара Виктор Хара бе арестуван след преврата, на 12 септември от войниците и заведен с белезници на ръцете на стадиона в Сантяго де Чили. Теренът между двете футболни врати е превърнат от военните в епицентъра на ада. Те наблъскват на него с приклади и щикове, като добичета, всички, които не поддържат новата власт на генерал Пиночет. Над стадиона ляга злокобната и тежка тишина на страха. И точно тогава, Виктор Хара запява. Песента му се издига над смъртоносните дула на автоматите, като смела птица в нощното небе. Тя влива кураж в изтръпналите сърца на хилядите арестувани и те поемат масово песента, превърнала се в химн на чилийската революция. Хорът заглушава изстрелите на автоматите, с които рейнджърите искат да ги уплашат. Вбесени от дързостта на певеца, садистите във военна униформа му заповядват да спре, но той продължава песента си и тогава те му смазват с приклади пръстите на двете ръце, за да не може никога вече да свири на своята китара. Превивайки се от адски болки, той отново запява с тих и неуверен глас. От разбитата му от ударите уста, песента излиза като хрипкав стон и едва се чува, но той пее. Пее с цялото си сърце и душа, докато най-накрая, един автоматичен откос го прострелва смъртоносно. Датата е 16 септември 1973 година… Вече нищо не можеше да спре песента, подета от целия настръхнал стадион. Тя се извисява в звездното небе над Сантяго и полита над потъналата в кръв, чилийска земя, като спомен за певеца. С пончо през рамо и китара в ръка, с хубавата си белозъба усмивка и черните къдрава коса, той се превърна в най-свидния син на Чили. Неговият искрен смях по митингите на площадите заразяваше хилядите, които се смееха с него. Неговата горестна сълза караше цяло Чили да плаче неутешимо. Превратаджиите толкова много се страхуваха от него, че забраниха песните му под страх от строго наказание. Нещо повече, строшиха и китарата му, за да не може никой вече да свири на нея. Но песните му продължиха да живеят и след неговата смърт. Напук на забраната, те се пееха тихо в бедняшките квартали на Сантяго, пееха ги в чужбина, прокудените от бащината земя, чилийски емигранти, пееха го по време на веселба и тиха тъга - тези, които живееха мъчително тежко под новата власт, тези, които се наричаха народ! Защото Виктор Хара бе и си остана бардът на чилийската революция!