*
Лев Толстой – "Война и мир"

/.../
Том трети
Част първа
I

    От края на 1811 година започна усилено въоръжаване и съсредоточаване на силите на Западна Европа и в 1812 година тия сили — милиони хора (като се сметнат и ония, които превозваха и хранеха армията), потеглиха от запад към изток, към границите на Русия, към които от 1811 година се събираха също тъй силите на Русия. На дванадесети юни силите на Западна Европа преминаха границите на Русия и почна война — тоест стана събитие, противно на човешкия разум и на човешката природа. Милиони хора извършиха едни срещу други такъв неизчислим брой злодеяния, измами, измени, кражби, фалшификации и пускане на фалшиви книжни пари, грабежи, палежи и убийства, каквито летописът през цели векове на всички съдилища в света не би могъл да събере и които през тоя период от време не бяха смятани за престъпления от хората, които ги вършеха.

   Кое предизвика това необикновено събитие? Какви бяха неговите причини? Историците с наивна увереност твърдят, че причините на това събитие били оскърблението, нанесено на Олденбургския херцог, неспазването на континенталната система, властолюбието на Наполеон, твърдостта на Александър, грешките на дипломатите и така нататък.

   Следователно достатъчно бе Метерних, Румянцев или Талейран между официалния прием и раута да се постараят и да напишат по-майсторски някое писмо или Наполеон да пише на Александър: „Monsieur mon frere, je consens a rendre le duche au duc d’Oldenbourg“[1] — и нямаше да има война.

   Не е чудно, че за съвременниците работата е изглеждала така. Не е чудно, че Наполеон е смятал интригите на Англия като причина на войната (както е казвал това на остров Света Елена); не е чудно, че за членовете на английската палата причината на войната е било властолюбието на Наполеон; че принц Олденбургски е смятал за причина на войната извършеното против него насилие; търговците — че причина за войната е била континенталната система, която разорявала Европа; старите войници и генералите — че главната причина е била необходимостта да ги включат в работа; легитимистите от онова време — че е било необходимо да се възстановят les bons principes[2], а дипломатите от онова време — че всичко е станало, защото съюзът на Русия с Австрия в 1809 година не е бил достатъчно изкусно скрит от Наполеон и защото memorandum №178 бил написан неумело. Не е чудно, че на съвременниците им се е струвало, че причините са тия и безброй, безкрай още други — броят на които зависи от неизчислимите разлики в гледищата; но за нас, потомците, които съзерцаваме грамадността на станалото събитие в целия негов обем и вникваме в неговия прост и страшен смисъл, тия причини ни изглеждат недостатъчни. За нас е неразбираемо, че милиони хора-християни са се убивали и мъчили едни други, защото Наполеон бил властолюбив, Александър — твърд, английската
политика — хитра и херцог Олденбургски — оскърбен. Не може да се разбере каква връзка имат тия обстоятелства със самия факт на убийство и насилие; защо поради това, че херцогът е бил оскърбен, хиляди други хора от другия край на Европа са убивали и разорявали хората в Смоленска и Московска губерния и са бивали убивани от тях.

   За нас, потомците, не историци, не увлечени от процеса на изследване и затуй съзерцаващи събитието с незамъглен здрав смисъл, ни се струва, че неговите причини са безброй. Колкото повече се задълбочаваме в търсене на причините, толкова повече откриваме такива и всяка отделно взета причина или цяла редица причини ни се струват еднакво истински сами по себе си и еднакво недействителни по нищожността си в сравнение с грамадността на събитието, и еднакво недействителни поради невъзможността си (без намесата на всички други съвпадащи причини) да могат да произведат станалото събитие. За нас отказът на Наполеон да оттегли войските си зад Висла и да върне Олденбургското херцогство ни се струва също такава причина, каквато би била желанието или нежеланието на първия френски капрал да постъпи втори път на служба, тъй като ако той не би поискал да служи и ако не би поискал да служи и вторият, и третият, и хилядният капрал и войник, това значи, че толкова по-малко хора би имало във войската на Наполеон и не би могло да има война.

   Ако Наполеон не бе се оскърбил от искането да отстъпи зад Висла и не бе заповядал на войските да настъпват, не би имало война; но ако всички сержанти откажеха да постъпят втори път на служба, също тъй не би могло да има война. Също тъй не би могло да има война, ако не бяха интригите на Англия и не съществуваше принц Олденбургски и чувството на оскърбление у Александър, и ако я нямаше самодържавната власт в Русия, и нямаше Френската революция и последвалите диктатура и империя, и всичко, което бе родило Френската революция, и така нататък. Без една от тия причини нищо не би могло да има. Значи, всички тия причини — милиард причини — са съвпаднали, за да се направи онова, което стана. И следователно нищо не е било изключителна причина на събитието, а събитието е трябвало да стане само защото е трябвало да стане. Трябвало е милиони хора, отрекли се от своите човешки чувства и от разума си, да тръгнат от запад към изток и да убиват себеподобните също тъй, както преди няколко века са вървели тълпи хора от изток към запад, убивайки подобните на себе си.

   Действията на Наполеон и на Александър, от думите на които като че е зависело дали събитието ще стане, или не, са били също тъй непроизволни, както и действието на всеки войник, който е тръгнал на поход по жребий или по набор. Това не е могло да бъде иначе, защото, за да бъде изпълнена волята на Наполеон и Александър (хората, от които като че е зависело събитието), необходимо е било съвпадение на безброй обстоятелства, без едно от които събитието не е могло да стане. Необходимо е било милиони хора, в чиито ръце е била действителната сила, войниците, които са стреляли, които са возили провизиите и оръдията, да се съгласят да изпълнят тая воля на единичните и слаби, хора и да бъдат докарани до това от безброй сложни и разнообразни причини.

Фатализмът в историята е необходим за обясняването на неразумните явления (тоест на ония, разумността на които не разбираме). Колкото повече се мъчим да обясним разумно тия явления в историята, толкова по-неразумни и неразбираеми стават те за нас.

Всеки човек живее за себе си, ползува се от свободата за постигане на своите лични цели и с цялото си същество чувствува, че може всеки миг да направи или да не направи еди-какво си действие; но щом го направи, това действие, извършено в определен момент от времето, става безвъзвратно и принадлежи на историята, в която то има не свободно, а предопределено значение.

Животът на всеки човек има две страни: личен живот, който е толкова по-свободен, колкото по-отвлечени са интересите на тоя живот, и стихиен живот, живот на общността, дето човек неизбежно изпълнява предписаните му закони.

Човек съзнателно живее за себе си, но несъзнателно служи като оръдие за постигане на исторически, общочовешки цели. Извършената постъпка е безвъзвратна и нейното действие, съвпадайки по време с милионите действия на другите хора, добива историческо значение. Колкото на по-високо стъпало в обществения живот е човек, колкото с повече хора е свързан, толкова по-голяма власт има той над другите хора, толкова по-очевидна е предопредедеността и неизбежността на всяка негова постъпка.

„Царското сърце е в Божията ръка.“

Царят е роб на историята.

Историята, тоест несъзнателният, общият, масовият живот на човечеството, използува всеки миг от живота на царете за себе си като оръдие на своите цели.

Макар че на Наполеон сега, в 1812 година, повече от когато и да било му се струваше, че от него зависи verser или не verser le sang de ses peuples[3] (както му бе писал Александър в последното си писмо), никога както сега не бе толкова подвластен на ония неизбежни закони, които го принуждаваха (действувайки, както му се струваше, по отношение на себе си произволно) да върши за общата работа, за историята онова, което трябваше да стане.

Хората на Запада вървяха към Изток, за да се убиват едни други. И по закона за съвпадане на причините хиляди дребни причини за това движение и за войната от само себе си се нагодиха и съвпаднаха с това събитие: укорите за неспазване на континенталната система и херцог Олденбургски, и движението на войските в Прусия, предприето (както се струваше на Наполеон) само за да се постигне въоръжен мир, и обичта и навикът на френския император към войната, който съвпадаше със склонността на неговия народ, увлечението от грандиозността на приготовленията, и разходите по приготовленията, и потребността да добие такива изгоди, които биха оправдали тия разходи, и главозамайващите почести в Дрезден, и дипломатическите преговори, които според съвременниците били водени с искреното желание да се постигне мир и които само накърнявали самолюбието на едната и на другата страна, и милиони и милиони други причини, нагодили се към събитието, което предстоеше да стане, и съвпаднали с него.

Когато ябълката узрее и пада — от какво пада тя? От това ли, че е привличана от земята, или че изсъхва дръжката й, от това ли, че слънцето я суши, че натежава, че вятърът ще я събори, или че на застаналото под нея момченце му се иска да я изяде?

Нищо не е причина. Всичко това е само съвпадение на условията, при които става всяко жизнено, органично, стихийно събитие. И ботаникът, който ще открие, че ябълката пада, защото клетъчната материя се разлага и други такива, ще бъде толкова прав и толкова неправ, колкото и детето, застанало долу, което ще каже, че ябълката е паднала, защото му се е ядяла и защото се е молило за това. Също тъй и прав, и неправ ще бъде оня, който каже, че Наполеон е тръгнал за Москва, защото е поискал това, и че е бил унищожен, защото Александър поискал гибелта му, както ще бъде и прав, и неправ оня, който каже, че съборената, тежка милиони пудове подкопана планина е паднала, защото последният работник за последен път е ударил с кирка в подножието й. В историческите събития тъй наречените велики хора са етикети, които дават наименования на събитието и които също като етикетите най-малко от всичко друго имат връзка със самото събитие.

Всяко тяхно действие, което за тях самите им се струва произволно, в исторически смисъл не е произволно, а е във връзка с целия ход на историята и е предопределено от векове.

Бележки

[1] Господине брате мой, съгласен съм да върна херцогството на херцог Олденбургски. ↑

[2] Добрите принципи. ↑

[3] Да пролива или да не пролива кръвта на своите народи. ↑

https://chitanka.info/text/24967-vojna-i-mir/164#textstart



ПП: Важно е не само какво си чел, а как си го чел, осмислил, разбрал...
М. Тачков

и всичко ще си дойде на мястото.
Кинтите, кинтите :).
Винаги съм оставал удивен от способността на Лев Никалаевич да бяга от същината на проблемите, за сметка на това да пише, да пише, докато на читателя му се завие свят.
Нека добавя, че е повярвал прекалено силно в християнските ценности :).

Толстоизмът не е сред най-популярните философски възгледи у нас - може би заради тази странна симбиоза от християнство в най-чистия му библейски вид, пацифизъм и анархизъм, чужди на прагматичния, трезв народен български дух. Още тук, в началото на третия, а и в целия четвърти том личи посоката, която двайсетина години по-късно ще поеме гениалният, търсещ дух на твореца мислител. Мъдрост и величие струят
от тези страници. Колко простичко и ясно - за личността и народа, за движещите сили, за причинно-следствените връзки в историята. Благодаря за припомнянето - далеч съм от моите книги, но пък онлайн има всичко:) Поздрави, Марине!

Както и да извърташ, Толстой е гениален писател, световнопризнат... Вярно е, че "Война и мир" е прекалено обемист роман. Навярно щеше да е по-добре, ако Лев Николаевич го бе съкратил поне наполовина... :)

Личи си филологическия ти подход... Реших да препрочета "Война и мир" в Интернет, по 1-2 глави на ден. Първият том и половината от втория том ми се сториха скучни... Как съм имал толкова време и интерес през ученическите и студентските години да прочета толкова много и обемисти книги!?... :)

"Каква канара, какво човечище?", казва Ленин за Лев Николаевич.

Чел съм доста творби на Толстой с възхита...