Като виден съдружник на румънската фашистка организация Желязната гвардия, Валериан Трифа е отговорен за убийството на много евреи в Румъния през 1941 г. Смята се, че неговите антисемитски проповеди са предизвикали погрома срещу еврейското общество в Букурещ. След като е набелязан като бунтовник от румънския кондукатор и съперник на Желязната гвардия Йон Антонеску, той изкарва последните години на Втората световна война в нацистка Германия, като задържано по политически причини лице с привилегии. След това Трифа заминава за САЩ, където оглавява румънско-американската ортодоксална общност, играеща ролята на опозиция срещу главната Ортодоксална църква в комунистическа Румъния. За част от живота си той става натурализиран гражданин на САЩ.

През 1975 г. неговите военни престъпления са забелязани от Министерството на правосъдието на САЩ и последвалото разследване принуждава Трифа да се откаже от американското си гражданство и да замине в Португалия. Скандалът обхваща няколко институции, сред които Националното консулство на църквите, радио „Свободна Европа“, законодателната власт на Западна Германия, както и правителствата на Израел и Португалия. Междувременно се появяват слухове, че румънската тайна полиция Секуритате използва създалото се напрежение, за да постигне своите цели.

Валериан Трифа

Роден в Кампени Трансилвания (по това време в Австро-Унгария) той е син на учителя Дионисий Трифа и племенник на Йосиф Трифа, ортодоксален свещеник, който основава мистичното движение Армията на Бога.

Той учил в родното си село, след това в „Horia Gymnasium“ в Кампени и в гимназията „Gheorghe Lazăr“ в Сибиу, където завършил през 1931 г. Между 1931 и 1935 г. изучавал теология в Молдовския университет, завършвайки с втората по престиж степен magna cum laude. След това учил философия в Университета в Букурещ и през 1939 г. история и журналистика в Университета в Берлин. Първата работа на Трифа е в „Oastea Domnului“, където бил назначен да ръководи издателската къща: той издавал едноименното списание на движението, другият му журнал „Lumina Satelor“ и книгите на чичо си Йосиф.
Като студент Трифа се присъединил към Желязната гвардия и станал сътрудник на нейния вестник „Libertatea“ с редакция в Орасти. През 1940 г., когато Желязната гвардия дошла на власт, той бил избран за президент на Националното обединение на румънските християнски студенти.

Въпреки вражеските отношения на Трифа с новия лидер на Желязната гвардия Хория Сима, той участвал в конфронтацията между Сима и Антонеску през януари 1941 г. В началото на 1941 г. конфликтът за доминация се превърнал в провален от страна на Желязната гвардия бунт и погром срещу еврейското общество в Букурещ, довело до смъртта на над 100 евреи и румънци.

Тези размирици били частично мотивирани от убийството на Майор Доринг, жител на Нацистка Германия и местен ръководител на Абвер, което по всяка вероятност било изпълнено с помощта на Британската разузнавателна служба. В този контекст, Трифа излязъл с няколко изявления, които изиграли ролята си в предизвикването на размириците. Те са отбелязани като антисемитски и съдържат аргументи като “Група евреи и техните привърженици контролират всичко”. В един от манифестите си Трифа обвинява евреите в частност за убийството на Доринг, като номинира двама политици, свързани с Антонеску (Еуген Кристеску и бившият помощник-секретар на Министерството на вътрешните работи – Александру Риосану), набеждавайки ги за защитници на евреите. Неговият текст, който се осланя на предположението, че Доринг е бил убит от гръцки агенти, гласи:

„[...] защитниците на тези наемни убийци от гръцки произход са: Еуген Кристеску, ръководител на Румънските тайни служби и бивш довереник на Арманд Калинеску (бившият министър-председател и противник на Желязната Гвардия, убит от тях през 1939 г.) и Александру Риосану, човекът на евреите и гърците [...]. Ние искаме сменянето на всички привърженици на евреите [jidovite] в парламента.“

След репресиите на бунтовници от страна на Антонеску Виорел Трифа (монашеското му име) заминал за Райха, където бил изпратен в концентрационните лагери Захсенхаузен, Бухенвалд и Дахау. Румънските власти го осъдили задочно, заедно с други лидери на Желязната гвардия, на доживотен затвор и тежка работа. В началото на 1943 г., докато бил в Бухенвалд, Трифа се наредил сред важните членове на Желязната гвардия, които се отричали от политиката на Сима. По думите на историка Раду Йоанид, този ход бил уреден от немските длъжностни лица, които се надявали да направят спогодба между Антонеску и Желязната гвардия. Йоанид, който описва интернирането на членове на Желязната гвардия като „поносим режим“, в сравнение с този на други затворници в същите лагери, отбелязва, че те са били посетени от висшестоящи нацистки длъжностни лица, които са ги предупредили да не се включват в никаква политическа активност. В една статия от юни 2007 г. италианският седмичник „L’Espresso“ определя Трифа като ”гост в Германия, защитен от нацистите”.

След освобождаването си Трифа за кратко станал секретар на митрополита Висарион Пуиу във Виена и след това в Париж. След края на Втората световна война той бил професор по древна история в римокатолически колеж в Италия. Той заминал за САЩ на 17 юли 1950 г. Според „L’Espresso“ това е било възможно с интервенцията на един висшестоящ прелат (италиански католик).

Впоследствие станал автор в“ Solia“, вестник на румъснки език в Кливланд Охайо. На конгреса на дисидентската Румънска ортодоксална църква в Америка, намираща се в Чикаго, на 2 юли 1951 г. Трифа бил избран за епископ и заминал за Грас Лейк Мичиган, където се намирала главната квартира на Румънската ортодоксална епархия. Той успял да постигне това като убедил паството си да окупира резиденцията, и по този начин прогонил представителите на Ортодоксалната църква в Румъния – която впоследствие става подчинена на Румънската комунистическа партия.

През 1955 г. той изнася началната молитва пред Сената на САЩ и по този начин става член на управителния съвет на Националното консулство на църквите. 15 години по-късно той става архиепископ, като неговата църква искала да потвърди своята автономия.

Приблизително през 1957 г. роденият в Румъния зъболекар и активист на еврейското общество Чарлз Кремър участвал в събирането на доказателства за осъждането на Трифа за военни престъпления в Американската съдебна система. Скоро Кремър успял да предизвика интерес към своята кауза. Според „Time“, случаят с Трифа е преоткрит „до голяма степен благодарение на неговите опити“.

Министерството на правосъдието на САЩ се захванало със случая на Трифа през 1975 г., с основния аргумент, че той влязъл в САЩ с измама, прикривайки членството си в Желязната гвардия. Американските власти също докладвали, че Трифа е споменал своето интерниране в нацистките лагери, но не е пояснил, че се е ползвал с привилегии. През октомври 1976 г. група членове на една еврейска организация отишли на протест в главната квартира на Националното консулство на църквите, заради техния отказ да изгонят Трифа. Архиепископът бил изгонен през ноември, когато Консулството заявило, че що се отнася до нацистката жесткост, „не можем да позволим никакво съмнение за абсолютно отричане“.

Валериан Трифа

Когато фокусът се прехвърлил върху ролята му в размириците през 1941 г., Трифа отрекъл своето участие, въпреки че бил изправен пред доказателство, (изпратено от румънското комунистическо правителство), което включвало негова снимка в униформа на Желязната гвардия и текстове с неговите нацистки речи и статии. Той твърдял, че не се срамува от миналото си, понеже не е имал алтернативи и е правил онова, което е смятал за най-добре за гражданите на Румъния, и освен това приписал авторството на тези провокаторски речи от 1941 г. на други хора. Въпреки това обаче, той признал, че е излъгал американските власти при влизането си в САЩ.

Друго доказателство срещу Трифа била една пощенска картичка, адресирана до нацисткия лидер Хайнрих Химлер, която е подписана от „Виорел Трифа“. Трифа отрекъл даже, че я е написал, но използвайки съвременна лазерна техника, съдебните учени възстановили латентен отпечатък, който бил идентифициран като негов.

Израелският прокурор Гидеон Хауснър упражнил натиск за екстрадицията на Валериан Трифа, така че Израел да може да го осъди за престъпления срещу човечеството, но израелското правителство така и не направило официално искане за екстрадиция. Предложение за екстрадиция е направено през април 1983 г. от Кабинета за специални разследвания към Министерството на правосъдието на САЩ, оглавяван от Нийл Шер, но било отхвърлено от израелското правителство. Когато в израелската преса излязла новината за отказа, започнала полемика между Хауснър и Менахем Бегин, но двамата предпочели да не преразглеждат своите предишни решения. Според „The New York Times“, от този развой на събитията би могло да се съди, че „израелците чувстват, че не биха могли да изградят задоволително дело за военните престъпления на Трифа“. Междувременно, Чарлз Кремър изразил своето недоволство към решението на Израел.

По същото време ранните обвинения към Трифа предизвикали и друг скандал. През май 1979 г., следвайки инструкциите на Ноел Бернард, румънският сътрудник на радио „Свободна Европа“ Ливиу Флода интервюирал Трифа за неговите църковни дейности. Инициативата на Бернард, според слуховете, била поставена под съмнение от Флода и неговите работодатели. Новината за излъчването на интервюто предизвикала раздразнение в САЩ и довела до разглеждането на въпроса от подкомитет, свързан с разрешаването на чуждестранни афери.

През 1980 г. Трифа предал своето американско гражданство и през 1982 г. напуснал САЩ с цел да избегне депортиране във връзка с протичащото разследване. Преди това той приел да го депортират пред имиграционния съдия в Детройт, обяснявайки, че процесът нанася финансови щети на неговото паство.

Въпреки това, неговите противници сметнали, че той признава вината си по този начин, както по техническото обвинение, така и по обвиненията във военни престъпления. Според „Time“, въпреки че защитата на Трифа отхвърлила твърденията, тя не отрекла истинността на неговите фашистки и антисемитски убеждения и речи, включително тези от 1941 г., но заявила, че клиентът й не е имал намерение да предизвика погром. Според тях, Валериан Трифа е действал след като е бил принуден да избира между съветската и нацистката страна, поддържайки тезата, че антисемитизмът е бил „много разпространен по онова време“.

След като прекарал две години в търсене на страна, която да му даде подслон, той се установил в Ещорил Португалия. В едно интервю, което дал малко преди да напусне, Валериан Трифа заявил:

„Озовах се в момент от историята, когато някои хора искаха да наложат мнението си, с цел да възродят темата за Холокоста. Но всичките тези приказки от страна на евреите за Холокоста ще дадат обратен, нежелан резултат”.

През есента на 1984 г. властите съобщават, че архиепископът е нежелан елемент, който не е пожелал да разкрие своите фашистки симпатии при искането и получаването на временна виза. Според „Reuters“, португалските власти отбелязват, че „е против техните интереси архиепископ Трифа да живее в Португалия и той трябва да напусне колкото се може по-скоро“. Първоначално те му дават три месеца да напусне страната. Трифа оспорва решението пред Върховния административен съд.

Валериан Трифа умира на 72 години в една болница в Кашкайш, където бил приет по спешност  заради инфаркт.

——————————————————————————————————————————-

Материалът е предоставен от Deranged
Източник: wikipedia.org