Когато Маделин О’хеър, нейният син и внучката й изчезват мистериозно от дома си в Остин, Тексас през 1995 година, полицията не си мръдва пръста да открие семейството, прокудило Бог от Америка. Минават цели пет години преди един целеустремен репортер да разкрие загадката на тяхното изчезване.

„Няма Бог. Няма рай. Няма ад. Няма ангели. Когато умреш, отиваш в земята и червеите те изяждат“.
— Маделин Мъри О’хеър

Загадъчно изчезване

Дейвид Травис пристига на работа на 28 август 1995 година в щабквартирата на Американските атеисти в Остин, Тексас и веднага разбира, че нещо не е наред. На заключената врата имало бележка: „Семейство Мъри-О’хеър е извикано по спешност извън града. Понастоящем не знаем колко време ще отсъстваме“.

Четейки бележката, Травис, около 50-годишен бивш сержант, почувствал как гневът му се надига. Не бил особено изненадан, че работодателите му са изчезнали – както изглеждало, заедно с работата му. Той подозирал, че Мъри-О’хеър кроят нещо, още когато отворил писмо от Нова Зеландия миналата пролет и открил банкова сметка с почти 1 милион долара, за която не бил чувал никога. А неговата свадлива шефка Маделин О’хеър винаги се тръшкала, че няма пари и го предупреждавала, че може да не му плати заплатата.

О’хеър като цяло била особено потайна относно финансовите дела на организацията на Американските атеисти, която основава през 1963 година. Всички счетоводни книги се държали под ключ в малка стая, далеч от любопитни погледи. Наскоро, около имота се издигнала двуметрова ограда с бодлива тел на върха – подходящ символ за отбранителната психика на Маделин. Според нея, светът бил враждебно място, особено към атеистите. Тя и нейното семейство били преследвани 35 години заради смелата им позиция, че църквата и държавата трябва да бъдат отделени. Но в последно време здравето й се влошило, а с него и нейната енергия и борбен дух и О’хеър започнала да говори, че иска да се измъкне от всичко това.
Август преминал в септември, а от семейството все още нямало следа – бабата и матриарх на клана Маделин О’хеър, нейният син Джон Гарт Мъри (40 г.) и внучката й Робин (30 г.). (Робин е дъщеря на другия й син Бил Мъри, който не бил говорил с майка си, брат си и дъщеря си от години). Американската организация на атеистите е управлявана от петчленен борд на директорите, но до този момент цялата власт била в ръцете на тримата О’хеър, които упражнявали ролите на президент, секретар и ковчежник. Когато членовете на борда Спайк Тайсън, ветеран от Виетнам, и Елън Джонсън, домакиня от Върмонт и верен поддръжник на Маделин, посетили офисите и дома на О’хеър, загадката се задълбочила.

В семейния им дом нямало следи от насилие или взлом, но ясно се виждало, че е напуснат внезапно. На масата стояли чиниите от закуската. Лекарството за диабет на Маделин О’хеър било на кухненския плот. А най-смущаващо от всичко били двете им кучета, оставени без никой да се грижи за тях.

Животът на семейство Мъри-О’хеър се въртял около атеисткото движение и около тях самите. Те живеели заедно, хранели се заедно, почивали заедно и работели заедно. А сега били изчезнали заедно.
Дисфункционално семейство

Маделин е родена с фамилното име Мей през 1919 година в семейство от средната класа в Питсбърг. Семейство Мей били презветерианци и Маделин била заставяна да чете Библията – книга, която според нея била пълна с насилията и жестокостите на един зъл бог. Тя се омъжва за първия си съпруг на 22 години и се записва в Женския корпус с избухването на Втората световна война. Преживява любовна афера със заможния офицер от армията Уилям Мъри, от когото забременява и се развежда със съпруга си с надеждата любовникът й да се ожени за нея. Но той бил вече женен католик и не желаел да напуска съпругата си.

Все още неомъжена, тя започва да използва фамилията на любовника си от войната и ражда втори син, Джон Гарт Мъри, от друг баща. Борейки се да свърже двата края, Маделин често негодувала срещу католическата църква, която осуетила женитбата й с богатия офицер. През 1965 година тя се омъжва за военноморския офицер Ричард О’хеър и макар че бракът им не потръгва и двамата се разделят, Маделин остава негова съпруга до смъртта му през 1978-а.

Семейството се установява в Балтимор и това завинаги променя съдбата на Маделин. Един ден, докато записвала сина си Бил на училище, тя чула че учениците рецитират Божията молитва в клас. Това се правело в началото на всеки учебен ден. Синът й вече бил добре запознат с нейната неприязън към организираната религия и не вярвал, че Бог съществува. Ядосаната Маделин завела дело срещу училищното настоятелство да прекрати тази практика и случаят стигнал чак до Върховния съд. Четири години по-късно, през 1963-а, съдът взел решение да отмени молитвите в училищата. Маделин ликувала, заедно с децата си.

Съдебната победа я превръща в медийна сензация и я изстрелва на национален поход срещу организираната религия. Списание „Лайф“ я кръщава „най-мразената жена в Америка“ и я цитира да казва: „Ние смятаме, че Библията е отблъскваща, исторически неточна и пълна с бълнувания на лунатици. Смятаме, че Бог е садистично и жестоко олицетворение на омразата„.
Най-мразената жена в Америка

От всички медийни описания на Маделин О’хеър по време на нейното изчезване, тя би била най-вбесена от намека, че е изпаднала в забвение. Медиите я описвали като богохулна и вулгарна скандалджийка, която с лекота превръща приятелите и съюзниците си във врагове – с това тя може би би се съгласила. Но идеята, че е забравена, това вече би я разлютило. Тя била „Най-мразената жена в Америка“, както обичала да напомня на себе си и останалите и предпочитала да бъде ненавиждана, отколкото забравена.

Тя се превръща в най-мразената жена в Америка през 1963 година, когато нейният протест срещу изучаването на Библията в училищата достига Върховния съд. Снимките в пресата показват Маделин на стъпалата пред съда, заедно с нейните двама сина – Джон Гарт, тогава на 9 години, и Бил, на 16. Тя се усмихва, прегърнала обичливо своите момчета. Но, немислимо за нейните 60 години, традиционно изглеждащата матрона била разведена заклета комунистка, с двама незаконни синове, заченати от двама различни бащи.

Решението на Върховния съд да забрани четенето на Библията в училище позволява на Маделин да захвърли оковите на бедността и анонимността и да даде на живота си цел и смисъл. Тя се установява в Тексас, където проповядва идеята си за отделяне на църквата и държавата.

Междувременно, Маделин създава собствената си персона – на атеист-кръстоносец, преследван от християните и правителството. Тя хвърля вината за фаталния инфаркт на баща си върху постоянния тормоз, заплашителните телефонни обаждания и писма, получавани от семейството. Но славата й дава поле за изява и неочаквани доходи. Нейните поклонници и привърженици започват да й изпращат чекове и тя често е канена като предизвикателен гост в телевизионни предавания, изумявайки с радикалните си изказвания дори прочутия водещ Джони Карсън.

Атеистите, обяснява тя, вярват в рационалните сили на човечеството, а не в някакви свръхестествени дрънканици, учещи хората да се задоволяват с положението си в момента. „Един атеист“, казва О’хеър, „приема, че, вместо църква, е по-добре да бъде построена болница. Един атеист приема, че делата са по-силни от молитвите“. Тя познавала Библията по-добре от много християни и с удоволствие посочвала жестокостите и капризите на Йехова от Стария завет, както и карнавалното естество на предполагаемите чудеса на Исус. Защо християнският Бог, питала тя, заслужава нечие уважение и благоговение?

Но винаги борбената Маделин не спира дотам. Тя с наслада обиждала християните и Християнството и проповядвала за свободна любов и открита сексуалност за всеки. Описвала монахините, например, като „бедни съсухрени женици, лежащи в самотните си постели в копнеж Исус да им се яви някоя нощ и да отнеме девствеността им“. Нейната безочлива вулгарност била прекалена за някои други атеисти, предпочитащи по-дипломатичен подход. Но не и Маделин.

Но през 1980 година, в Деня на майката, дошъл страшният удар – нейният най-голям син Бил признава, че е християнин. И то не фиктивен християнин, от онези, ходещи на църква само на Великден, а фанатичен баптист. Като дете той искал онова, което иска всяко дете – обичта и одобрението на майка си. Като възрастен, борещ се със зависимостта си към алкохола и наркотиците, той осъзнава, че, за нещастие, Маделин е от онези хора, които дори не възприемат децата си като отделни човешки същества. Нейните деца били просто продължения на собственото й его, а отношението й към тях зависело от това колко пълноценно изпълняват командите й.

Години наред Маделин споменавала Бил като първопричината да иска да изхвърли молитвите от класната стая. Писала сърцераздирателни статии, описващи как другите деца биели Бил в училище и странели от него заради убежденията му. Но, поглеждайки назад, Бил Мъри почувствал, че просто е бил използван от майка си в нейната битка срещу всичко, което мрази в буржоазна Америка. С огромни усилия успял да се откъсне от нейната орбита и оттогава всякаква комуникация между тях прекъсва. О’хеър го запратила в бездната със следната хаплива забележка: „Бих могла да нарека това следродилен аборт. Отричам се напълно от него завинаги и до веки веков… Той е отвъд човешко опрощение“. Това изявление показва как тя се смятала едва ли не за бог на собствената си вселена; с правото да дарява опрощение и дори живот на децата си.

За евангелисткото движение, превръщането на Бил Мъри в християнин изглеждало буквално като изпратено от небето. Много християни вярвали, че именно забраната на молитвите в училище е положила началото на упадъка на Америка в разврат и престъпност и Бил Мъри бил на същото мнение.
В атеистката вселена няма богове, подсмихващи се с ирония от връх Олимп или Валхала. Маделин О’хеър продължила без сина си Бил и разчитала на по-малкия си син Джон Гарт Мъри и внучката си Робин да носят атеисткия факел. За нещастие, Джон Гарт не бил долюбван от служителите на организацията и от хората, с които общувал. Най-меко казано, липсвали му социални умения. Мнозина го описват като невротично, незряло мамино синче, склонно да крещи и да сипе обиди.

„За малко да напусна още първата седмица, когато чух как Джон крещи на майка си и я псува“, казва един от служителите. „Аз не съм възпитан да говоря на майка си по този начин, но впоследствие осъзнах, че той говори така, защото тя го е научила“.

Робин също живеела в сянката на своята могъща баба. Бил Мъри се отказва от нея (майката е неизвестна), докато бил наркоман, и Маделин я осиновява. Макар Робин да била малко по-приятна от чичо си Джон, тя рядко се усмихвала и имала склонност да омаловажава служителите, точно като баба си. Точно поради тази причина понякога Маделин наемала бивши затворници в офиса; те приемали всякаква работа и по-лесно се примирявали със сарказма, обидите и ниската заплата.Съдбовно назначение

Или може би бунтовническата душа на О’хеър била привлечена от живеещите извън закона. Каквато и да е причината, тя наема бившия затворник Дейвид Уотърс през 1993 година и в началото изборът изглеждал добър и за двете страни.

Уотърс бил около 40-годишен, хлъзгав субект с пронизващи очи на лисица. О’хеър знаела за криминалното му досие, но по-късно заявила, че не е била наясно точно колко лошо е то. Още в началото установила, че новият служител е очевидно интелигентен човек, способен на много повече от това да работи като машинописец за 7 долара на час. До пролетта на 1995 година той служил като офис мениджър. По време на престоя му изчезнал скъп компютър. После няколко ценни облигации били откраднати от сейфа. Семейство О’хеър подозирали, че кражбите са вътрешна работа, но въпреки това поверили на Уотърс банковите си сметки и ключовете, за да заминат за Калифорния на дълги преговор с друга атеистка организация.

Когато се завърнали открили, че техният офис мениджър е освободил всички служители, затворил е офиса и е изпразнил банковите им сметки – над 50 000 долара. Вбесената Маделин повдигнала обвинения и нетърпеливо зачакала случаят да отиде в съда.

Но, въпреки дългото и сериозно криминално досие на Уотърс, прокуратурата изглежда не бързала да го съди. В крайна сметка, след множество отлагания, Уотърс получава условна присъда и заповед да възстанови парите.

Недоволна от лекото наказание, Маделин О’хеър решава да го изобличи, като напише дълга статия в своя ежеседмичен бюлетин. Изважда на показ цялото му досие и го описва като хладнокръвен звяр. Разказва как, като тинейджър, Уотърс убива друго момче, пребивайки го с тояга и зарязвайки го в канавката. Когато излязъл от затвора започнал да бие собствената си майка и дори уринирал в лицето й. Последвали още присъди за кражби, нападения и измами. О’хеър заключава, че Уотърс е опасен индивид, а съдилищата са безразлични към осъждането му по заслуги – защото бил откраднал от атеисти.
Телефонната връзка прекъсва

Когато членовете на борда на Американските атеисти Спайк Тайсън и Елън Джонсън най-сетне установили контакт с Джон Гарт Мъри в Сан Антонио по мобилния му телефон в началото на септември, той повторил, че семейството е било извикано по спешна работа, но отказал да сподели повече подробности. После Робин взела телефона; тя била притеснена за кучетата, но Елън я уверила, че всичко е наред. Джонсън обаче чувствала, че нещо не е както трябва. През следващите няколко седмици семейство О’хеър говорили по телефона с най-различни членове на организацията. Накрая, по време на последния разговор, Робин била толкова разстроена, че почти не можела да разговаря с Джонсън. Нейните последни думи били: „Знам, че ще постъпиш както трябва“.

Сетне, на 28 септември, семейство О’хеър спрели да вдигат телефона.

Никой не се свързал с полицията. Напротив, организацията на Американските атеисти се стараела да сложи край на вече носещите се слухове, че Маделин О’хеър е мъртва.

Месеците минавали. Елън Джонсън и останалите атеисти продължили делото на организацията, отричайки че нещо не е наред. Джонсън, която заела президентското място, казала на репортерите, че от организацията не липсват пари. „Ние просто не смятаме, че става дума за престъпление“, добавила тя. „Не мога да ви кажа защо. Просто – не смятаме“.
Теории за изчезването

Появили се няколко теории за изчезването. Една от тях била, че семейството е откраднало парите на движението и е избягало. В това вярвал и Дейвид Травис, бивш недоволен служител. Той знаел за едни пари в Нова Зеландия и подозирал, че може би има и други офшорни сметки. Но това не било всичко. Той и един друг служител в продължение на няколко години били виждали писма и бележки от Джон, в които той пишел, че ще емигрира в Нова Зеландия. Основната причина семейството да иска да избяга е заради съдебен процес, който изяждал купища пари, както и остатъка от репутациите им. Маделин се била опитала насила да превземе друга атеистка организация, наречена „Търсачи на истината“. Търсачите оказали силна съпротива и семейство Мъри-О’хеър се страхували, че ще загубят цялата си организация в съда. (В крайна сметка, след скъпоструваща законова битка, Търсачите на истината запазват своята автономност).

Другата сериозно обсъждана възможност била, че Маделин е изчезнала, за да умре на спокойствие. Тя често изразявала страха си, че когато умре, християните, или „Хритърсите“, както ги наричала, ще се опитат да се молят над тялото й и не желаела да участва в подобен театър.

Колкото до Джон Гарт и Робин – може би им било дошло до гуша от зависимостта им от властващата гранд дама и от задушаващия живот, който водели заедно. Джон се оплаквал, че му е писнало от „семейния бизнес“ и искал да зареже всичко и да започне отначало някъде другаде. Чувствителната и срамежлива Робин, на път да остане стара мома, без съмнение искала много неща, които никога нямало да постигне, докато живее в сянката на страховитата си баба. Когато двата кокер шпаньола изчезват от двора на дома им през декември 1995 година, спекулациите, че Джон и Робин са живи и здрави – със или без Маделин – и се крият някъде, се засилват още повече.

Друга теория е, че са станали жертва на престъпление. Истина е, че Маделин се сдобива с доста врагове през кариерата си. Репортерите, отразяващи случая, се натъкват на множество бивши последователи и служители. „Минаваше през хората като валяк“, казва един от тях. Нейният син Бил я обвинява, че е набелязвала самотните, объркани и изолирани от обществото хора – стига да имали пари – със същото безскрупулно лицемерие, за което обвинявала християните. Тя била атеисткият вариант на водач на религиозен култ. Но, защо тогава семейството отговаряло на телефона си през месец септември? Ако били отвлечени, защо нямало искане за откуп?

И последно, носели се слухове, че може би християнските и правителствени преследвания, от които О’хеър се оплаквала от години, вероятно са се оказали много по-зловещи, отколкото някой си представял. „Мисля, че Ватиканът го е направил“, казва един последовател. „Ватиканът или ЦРУ. Някой с достатъчно власт, че да го прикрие“.

Самата Маделин казва за списание „Лайф“ през 1963 година, че един единствен луд човек е достатъчен да сложи край на живота й: „Тези смъртни заплахи не са шега работа… Рано или късно, някоя нощ, някой смахнат ще получи видение от Исус Христос и с мен ще бъде свършено. Но, докато съм тук, ще продължавам да бъда скърцащото колело“.

Когато изчезват, семейство Мъри-О’хеър оставят зад себе си няколко недовършени проекта. Планирали да протестират срещу Папата, когато пристигне в Ню Йорк. Току-що били поръчали печатарска преса. Дали това било доказателство, че са отвлечени, или част от сложен замисъл за отвличане на вниманието на членовете на борда? Дали са се престрували, че всичко е както обикновено, докато източвали пари извън страната и тихо опаковали най-важната си придобивка – огромна библиотека с атеистка литература? Както казва обърканата Елън Джонсън: „те оставиха всичко в офиса непокътнато, една кола, всичките им лични вещи, домашните им любимци, личните им банкови сметки (недокоснати), както и парите на движението. Трудно е да се повярва, че са заминали за Шангри Ла с парите от касата“.

В добавка към слуховете, имало и наблюдения: семейството било забелязано в Тексас, Мексико, Нова Зеландия и на други места. Една от най-упоритите градски легенди е историята, че Маделин О’хеър е подала петиция до Федералната комисия по комуникациите (ФКК) за забрана на всички религиозни телевизионни и радио предавания. Въпреки множеството опровержения от страна на Американските атеисти и ФКК, този слух отказва да умре.
Безразличие към изчезването

Далеч не всеки атеист бил обзет от ужас заради изчезването на семейство О’хеър. Напротив, онези, които не одобрявали нападателния и вулгарен стил на Маделин, дори били облекчени, че тя вече не е най-видното лице на атеизма.

По времето, когато Бил Мъри научава, че майка му, брат му и отчуждената му дъщеря са изчезнали, в дома на О’хеър се самонастанява Спайк Тайсън, един от членовете на борда. Вместо да си помагат в търсенето, синът на Маделин и Американските атеисти си разменяли обиди в медиите. Всеки обвинявал другата страна, че не я е грижа за О’хеър, а иска да извлече ползи от тяхното изчезване и публичността около него. „Един от служителите на майка ми се нанесе в дома й… и спи в леглото й. Нейната най-близка „довереница“ Елън Джонсън незабавно сформира нов борд на директорите, за да сложи ръка над собствеността и банковите сметки на семейната организация. Нито един от техните „приятели“ не подаде сигнал за изчезването им в полицията“, казва Мъри.

Бил Мъри правилно предрича, че когато подаде сигнал за изчезването на собственото му семейство, ще бъде обвинен в „интересчийство и зловещ опортюнизъм“. Точно това се случва година след изчезването, когато Мъри подава сигнала, притиснат от обществения отзвук. Но полицията заявява, че няма доказателства за престъпление и че „според законите в Тексас, не е незаконно да изчезнеш“.

Самите атеисти нямали интерес да обявяват публично разкритията си за империята на Маделин. Тя винаги била твърдяла, че организацията на Американските атеисти има над 50 000 членове. В действителност имало само 2400. Семейство Мъри-О’хеър имало проблеми с данъчните и възникнали въпроси дали не са харчили парите на организацията като свои.
Загадъчен труп

През 1986 година Маделин О’хеър пише есе за Американските атеисти, споделяйки надеждата си, че след нейната смърт с тялото й няма да бъде правено нищо специално. Тя не искала някакви „мръсни Хритърси“ да се докопат до трупа й. Вместо това искала Джон и Робин да „хвърлят трупа й в морето“, където рибите да го изядат. Мъртвото тяло, пише О’хеър, не е нищо повече от „паднало листо на дърво, убито куче на магистралата, риба, хваната в мрежата“.

Мъжкото тяло, открито на брега на река Тринити на изток от Далас в началото на октомври 1995 година, лежащо по гръб, чисто голо и изоставено сред бурените и боклука, било точно това – листо, куче, риба на брега. Детектив Робърт Бьорклунд искал на открие „наглото копеле“, което било убило, осакатило и захвърлило този човек. Той проверил над 200 сигнали за изчезнали лица, но не могъл да идентифицира трупа, който сам по себе си не предлагал кой знае какви улики.

Тялото било без дрехи. Без татуировки. Почти без кръв. Без отличителни белези. Без ръце.

Без глава.

Така че тялото било фотографирано, взели му проби и го погребали в бедняшкото гробище. Но Бьорклунд не забравил мистериозния труп.
Репортерът и частният детектив

Есента се превърнала в зима, зимата в пролет и лятото се върнало отново в Тексас без вест и кост от семейство Мъри-О’хеър.

През лятото на 1996 година репортер от Сан Антонио, на име Джон Маккормак, получил задача да пише за историята на Мъри-О’хеър по случай годишнината от изчезването им. Маккормарк имал 20 години опит като журналист и лице на дружелюбен булдог. Заинтригувала ли го някоя история, той се вкопчвал в нея и не пускал. Той интервюирал членовете на борда на Американските атеисти, но установил, че устите им са като зашити – те даже отричали, че нещо не е както трябва.

Няколко месеца по-късно Маккормак най-сетне се сдобива с неопровержими факти, с които да работи: организацията на Американските атеисти най-накрая признала в данъчната си декларация за 1995 г. за липсата на голяма сума пари и всички доказателства сочели, че крадецът е Джон Гарт Мъри. Той бил уредил превода и тегленето на 600 000 долара малко преди изчезването си. Освен това бил продал Мерцедеса си чрез обява във вестника.

Подобна информация обикновено грабва вниманието на данъчните служби и най-накрая колелото на случая О’хеър започнало да се върти. Но не смъртта интересувала федералната данъчна агенция, а другата неизбежност – данъците. Семейство Мъри-О’хеър дължало значителна сума пари. През февруари 1997 година данъчните конфискували къщата и собствеността на семейството, изгонвайки самонастанилия се Спайк Тайсън.

Когато разкритията за липсващите пари излезли на бял свят, никой, който познавал О’хеър, не излязъл да каже: „Те не биха могли да го направят. Познавам ги. Те не биха откраднали тези пари“. Напротив, Арнолд Виа, описващ се като приятел на семейството, заявил: „Ако са ни заблудили, избягали и откраднали пари от нас, значи са мошеници“.

Репортерът Маккормак се свързал с частния детектив Тим Йънг, който решил, че търсенето на една от най-мразените жени в Америка звучи интригуващо. Йънг се сдобил с разпечатка от телефонните разговори на Джон Гарт от онзи последен, мистериозен месец в Сан Антонио. Двамата заедно започнали да проверяват всеки телефонен номер. Преди септември 1995 година Джон Гарт не бил използвал телефона си много, но през онзи последен месец от него били направени над 200 обаждания до финансови институции, бижутери, пътнически агенции. Всичко това подсилвало идеята, че семейството е планирало да напусне страната.

Маккормак обяснява: „Тръгнахме от врата на врата, обикаляйки местата където се беше обаждал. Почукахме на една от тях и открихме къде да отишли 600 000 долара“.

През месец септември 1995 година Джон Гарт се бил свързал с бижутерско ателие в Сан Антонио и поискал да закупи златни монети на стойност 600 000 долара. Бижутерът го инструктирал да преведе парите в сметката му и монетите били поръчани от негово име. Единственият път, когато бижутерът срещнал клиента си, бил когато Джон Гарт пристигнал на 29 септември да прибере своите 1500 монети. Бижутерът Кори Тикнор си спомня, че Джон Гарт изглежда нямал богат опит със златото и спешно се нуждаел от душ, но не изглеждал нервен или разтревожен. Пазачът го придружил до колата му и той изчезнал. Тикнор бил последният човек, виждал Джон Гарт Мъри жив.

Разкритията на Маккормак още повече задълбочили мистерията и спекулациите, но доказателствата продължавали да сочат към някаква нечестна игра от страна на Джон Гарт Мъри, или на цялото семейство.
Теорията на затворника

Бившият офис мениджър и затворник Дейвид Уотърс изпитвал желание да спекулира с изчезването на семейството не по-малко от всеки друг. Всъщност, той даже бил основният източник за разследващата статия на списание „Венити феър“, публикувана през пролетта на 1997 година, в която репортерът Мими Шуорц заключава, че семейство Мъри-О’хеър са заминали за Нова Зеландия.

Шуорц се натъква на изобилие от доказателства, сочещи че Мъри-О’хеър са възнамерявали да си присвоят парите на организацията и да избягат. Някои от документите и писмата й били дадени от Уотърс, който ги бил задигнал по време на службата си там. Те доказвали, че О’хеър са обсъждали да се преместят в Нова Зеландия от години. Уотърс твърдял също, че Маделин и Джон Гарт са го обвинили в кражбата на парите, защото бил надушил схемата им за пране на пари и намерението им да избягат от страната. Той пишел книга по случая.

Макар не един репортер да проявява интерес към документите и теорията на Уотърс, Бил Мъри все повече се убеждавал, че неговата майка, брат и дъщеря може би не са вече между живите. Според него, майка му не би могла да устои на публичността, предизвикана от нейното изчезване. Най-опасното място, на което човек би могъл да се озове, е между Маделин О’хеър и камерата, изтъква той.

Мъри също така смятал, че колкото и голям да е светът, той не е достатъчно голям да скрие семейството му. „Става въпрос за трима много пълни хора. Робин поръчва две седалки в самолета, където и да пътува. Майка ми псува постоянно. Дори поединично биха ги запомнили. А заедно се забелязват като червено наметало пред бик“. С настъпването на втората годишнина от тяхното изчезване, Бил Мъри бил убеден, че семейството му е убито, и то за пари. Макар да не се преструвал, че скърби за загубата им, Мъри добросъвестно се опитвал да заинтересува най-различни органи на реда в разследването, но без голям успех и винаги изправен срещу враждебността на Американските атеисти.
Сигнал преобръща случая

Джон Маккормак продължил да се интересува от случая и се превърнал в авторитетен експерт по изчезването на О’хеър. През юни 1998 година, след като дава интервю за една телевизия, той получил анонимно обаждане, от което научил, че изчезването на дребния измамник Дани Фрай би могло да е свързано с изчезването на Мъри-О’хеър. Човекът на телефона казал, че е близък на Фрай и знаел, че той е пътувал от Флорида за Тексас през лятото на 1995 година, за да отседне не при някой друг, а при бившия затворник Дейвид Уотърс, след което изчезнал в края на септември – по същото време като семейството.

Маккормак бил заинтригуван. Той знаел, че Уотърс, който все още живеел в разнебитен апартамент в Остин, поддържа настойчиво теорията, че семейството е избягало с парите на Американските атеисти.

Но анонимният глас от другата страна на линията му казвал, че Уотърс знае прекрасно какво се е случило с Мъри-О’хеър – защото Уотърс ги е отвлякъл и убил. И човекът се страхувал, че същата съдба е сполетяла и Фрай.

Годеницата на Фрай потвърдила, че нейният любим е податлив на схеми за бързо забогатяване. „Дани не е от типа хора, задоволяващи се с 300 или 500 долара на седмица. Той искаше да направи много пари и постоянно ми казваше, че има голям, голям покровител в Тексас“.

Първоначално, Фрай се обаждал всеки ден на своята годеница и дъщеря си във Флорида, но към края на септември станал немогословен и уклончив. Годеницата му си спомня: „Започнах да му задавам въпроси и той наистина много ми се ядоса. Каза ми: „Не питай“. Последният ден, когато се обади, му казах: „Дани, моля те, прибери се вкъщи“, а той каза: „Трябва да свърша още едно нещо. Тогава ще се прибера“".

Но никога не се върнал. Дани Фрай се присъединил към Мъри-О’хеър, за да стане част от близо 100 000 изчезнали хора в Съединените Щати. Страхът от Дейвид Уотърс пречил на семейството на Фрай да търси публичност, но разследването на Маккормак им дало надежда, че истината може да излезе наяве.

Маккормак обмислял възможностите. Маделин О’хеър уволнява бивш затворник за кражбата на пари от Американските атеисти. Дани Фрай, както се оказва, бил лежал в затвора заедно с Уотърс. Фрай напуска семейството си и заминава за Тексас. Той изчезва в същия уикенд като семейство О’хеър – точно след купуването на златните монети.

Нещата придобивали доста зловещи нюанси, но липсвали солидни доказателства. А Дейвид Уотърс би могъл да погледне журналистите в очите и да каже: „По никакъв начин не съм свързан с тяхното изчезване“.

Междувременно, полицията в Остин все още твърдяла, че няма признаци за извършено престъпление. Семейство О’хеър липсвали вече от три години.

Когато Маккормак се сдобил с разпечатка от междуградските разговори на Фрай, той видял, че Уотърс е излъгал, казвайки че той и Фрай са само бегли познати и съвсем за кратко са се видели в Тексас. Още когато Фрай бил във Флорида през лятото на 1995 година, Уотърс му бил звънял по телефона и двамата дълго разговаряли. Фрай заминал за Остин и живял в апартамента на Уотърс, но през септември започнал да звъни на семейството си от Сан Антонио. Някои обаждания били направени от уличен телефон в североизточната част на града. В последните дни преди да изчезне Фрай отново се върнал в Остин.

Маккормак публикувал факта, че Дейвид Уотърс е бил в Сан Антонио през септември 1995 година, където си купил Кадилак за 13 000 долара в брой. Извлеченията от кредитните карти на Джон Гарт и Робин показвали, че по същото време те са теглили големи суми пари.
Обезглавеният труп се сдобива с име

Няколко месеца след анонимното обаждане за Дани Фрай, през есента на 1998 година Маккормак попада на кратка новина, която грабва вниманието му. Три години били минали от появата на обезглавения мъжки труп на брега на река Тринити. Полицията все още не била разкрила случая.

Маккормак се свързал с властите и обяснил, че може да има връзка между обезглавения труп, тримата липсващи атеисти и купчина златни монети. Полицията смятала, че убийството носи всички белези на разчистване на сметки в наркобизнеса, но, за щастие, проявили желание да тестват теорията на Маккормак. Семейството на Фрай съдействало, осигурявайки ДНК проби.

След няколко месеца получили отговора си.

„Потвърдено е“, съобщил детектив Робърт Бьорклунд, „че нашата жертва на убийство е Дани Фрай. Вероятността е… 99,99 процента“.

Маккормак смело продължил да пише статии за уличаващите, но косвени доказателства срещу Уотърс, въпреки че вече му било ясно, че той е хладнокръвен убиец и изключително опасен човек. Тогава трети бивш затворник влиза в картината: Гари Кар също бил лежал в затвора с Дейвид Уотърс. Около 50-годишният Кар бил груб здравеняк, със склонност към изнасилвания и отвличания и бил излязъл от затвора само преди няколко месеца. Той също бил отседнал в Тексас в апартамента на Дейвид Уотърс, по времето на изчезването на семейство Мъри-О’хеър. Уотърс продължавал да се среща с репортери, хладнокръвно отричайки да е замесен в изчезването им.

Но, най-сетне, органите на реда си отворили очите. Три месеца след като Маккормак публикува материала си за убийството на Дани Фрай, федералните агенти се сдобиват със заповеди за обиск на дома на Кар и апартамента на Дейвид Уотърс в Тексас. Много от тяхната информация идвала от бившата съпруга на Кар и бившата приятелка на Уотърс, двете от които знаели за загадъчните събития от 1995 година, но си държали устите затворени цели три години и половина. Разкритията на Маккормак, обаче, и въпросите на полицията направили чудеса за събуждането на тяхната съвест.

В кратка последователност Кар и Уотърс се озовали в затвора по обвинения, несвързани със случая. В апартамента на Уотърс открили муниции, в нарушение на условната му присъда. Кар също бил задържан за притежание на оръжие. С помощта на събраните доказателства, сред които финансови извлечения и ръчен трион, ФБР успява да сглоби пъзела на историята за последния месец на семейство О’хеър на този свят.
Какво се случи със Мъри-О’хеър?

Семейството било държано в плен в продължение на месец. Няма доказателства, че някой от тях се е опитвал да избяга или да потърси помощ през това време, което озадачава повечето наблюдатели. Маделин О’Хеър била пазена най-строго, в един мотел в североизточен Сан Антонио, а Робин вероятно е била с нея. Техен основен пазач бил Фрай, който нямал сериозно криминално досие и имал славата на чаровен, но бъбрив добряк. Уотърс го бил наел точно заради тези му качества – за да държи пленниците тихи и послушни, докато Уотърс се опитвал да измъкне парите им. Джон Гарт разполагал с най-много „свобода“. Освен разните банкови визити из Сан Антонио, той пътувал дори до Ню Джърси с Гари Кар, за да уреди транфера на парите за купуването на златните монети. Бил Мъри предполага, че подчинението на брат му е било купено с помощта на заплахи за сигурността на майка му и племенницата му. Може би Джон Гарт до последно е таял надеждата, че семейството ще бъде оставено живо.

Бившата приятелка на Уотърс свидетелства по-късно, че той е бил толкова ядосан, когато Маделин написала изобличаващата си статия, че фантазирал как я изтезава и изтръгва пръстите на краката й с клещи. За хладнокръвен психопат като Уотърс, просто да ограби О’хеър не било достатъчно отмъщение за това че загубил работата си и бил разобличен в статията. Той сигурно е предвкусвал как обяснява право в лицето на Маделин, как е допринесла за собственото си нещастие – как се е сдобил с писмата им, описващи плановете за бягство в Нова Зеландия. Той вероятно се е подигравал на пленниците си. Кой ги търси? Никой. Кой го е грижа за тях. Никой. Никой на този свят.

Маделин О’хеър, обаче, трябва да се е опънала на Уотърс с типичния й кураж, тъй като той така и не узнава за другите банкови сметки в Нова Зеландия на името на Джон Гарт, които остават непокътнати, нито за сметката в Сан Антонио, в която имало 23 000 долара. Уотърс се сдобил само с Мерцедеса, парите от кредитните им карти и половин милион долара в златни монети. Всъщност, имало още една партида от златни монети за 100 000 долара, която останала неприбрана от бижутера.

Краят на септември трябва да е бил своеобразен краен срок за Уотърс – може би трудността да държи и да транспортира тайно трима души в средата на един малък град, се е оказала твърде тежко и опасно начинание. Семейството вероятно е срещнало смъртта си някъде около 29 септември 1995 г. Те сигурно са били удушени от Уотърс в мотела, или са били траспортирани, живи или мъртви, в склад, нает от друг негов съучастник на име Чико Осбърн. Вътре в складовото помещение, Уотърс, може би заедно с Кар и Фрай, се заема със зловещата задача да нареже телата с трион на части. По-късно те ги поставили във варели, които закарали в усамотено ранчо, намиращо се 120 мили разстояние. Семейство О’хеър са захвърлени в плитък гроб, където остават неоткрити повече от пет години.

Фрай надживява семейството с един или най-много два дни – после и той ги последвал, вероятно застрелян в главата и също разчленен.

След като Уотърс почиства склада с белина, той и приятелката му се настаняват в хотел, където се заемат сериозно да празнуват успеха си. Уотърс и Кар си купуват най-хубавите и скъпи костюми, поръчват шампанско и размахват гордо новопридобитите си часовници „Ролекс“. Повечето от парите били закътани в каса, наета от приятелката на Уотърс, но те все пак успяват да похарчат сериозна част от задигнатите 80 000 долара.

Във вселената на атеистите няма отмъстителен бог, нито дори върховен враг, който да раздаде възмездие. Но няколко дни след убийството на О’хеър и Фрай, Уотърс се върнал при касата, за да открие, че тя е отворена, а парите и монетите липсват. До стотинка. След всичките месеци на планиране и усилия, всичко, което му останало, било отмъщението и знанието, че може би е извършил перфектното престъпление. Но така ли било? Кой знаел за онези златни монети?
Епилог

Кар е изправен пред съда през май 2000 година, където съдебните заседатели чуват историята на едно хладнокръвно убийство. Без никакви тела, обаче, журито не осъжда Кар за убийство, но обвиненията в изнудване били достатъчни, за да го пратят в затвора до живот, тъй като той имал много предишни провинения.

Дейвид Уотърс е обвинен в отвличането, ограбването и убийството на семейство О’хеър и получава присъди от 20, 60 и 25 години. Той сключва сделка и разкрива местонахождението на телата на убитото семейство. Уотърс умира от рак на белите дробове през януари 2003 година в болницата на федералния затвор в Северна Каролина.

Освен че разкриват убийствата на О’хеър и Дани Фрай, агентите най-накрая успяват да проследят липсващите златни монети. Оказало се, че група крадци от Сан Антонио са отворили с шперц касата, където Уотърс държал откраднатото си богатство. За тяхно изумление те попаднали на куфарче със златни монети, които незабавно се заели да похарчат. Само една монета била възстановена от полицията. Кражбата на монетите изглежда толкова чудата, толкова невероятна, че трудно би могла да се нарече съвпадение, но федералните агенти и самите крадци се кълнат, че точно така се е случило.

Липсващите кокер шпаньоли не се появяват никога отново след изчезването им от дома на семейство Мъри-О’хеър.


Единствената монета, възстановена от полицията

През януари 2001 година телата на семейството най-накрая са открити в земите на ранчо край тексаското градче Кемп Ууд. Агентите, водени до мястото от Дейвид Уотърс, намират черепи, овъглени парцали, нарязани кости и металния хълбок на Маделин О’хеър, по чийто сериен номер успяват да я идентифицират. В гроба откриват и отрязаните ръце и глава на Дани Фрай.

Враждата между Американските атеисти и Бил Мъри продължава. Президентът на организацията Елън Джонсън смята, че Бил Мъри няма право да иска останките на хората, които очевидно презирал. Мъри от своя страна заявява, че Джонсън иска да използва останките като реликва за набиране на средства.

След като самоличността на останките е потвърдена, те са предадени на Бил Мъри за погребение. Той съобщава, че ще уважи желанието на майка си и няма да се моли на гроба й.

Една от многото иронии в тази история е, че Маделин О’хеър се борила с правителството през целия си живот и съзнателно избягвала да плаща данъците си. Тя била особено подозрителна към ФБР, вярвайки че организацията на Дж. Едгар Хувър е отмъстителната сила на злата теокрация, която представляват Съединените Щати. Но, в крайна сметка, именно ФБР и данъчните служби отмъщават за нейното убийство.

“Надявам се да изживея живота си така, че когато умра, някой да го е грижа – дори това да са само кучетата ми. Все пак ми се иска за мен да поплаче някое човешко същество“.

– Маделин Мъри О’хеър 

Доста интригуващо.