ТРАГЕДИЯТА

- На 12 декември 1990 г. Българската армия все още е част от Варшавския договор. Танковият и мотострелковият батальони на полка в Момчилград имат планирани контролни стрелби на полигона край с. Балабаново. Обичайният път на тежките бойни машини минава през р. Върбица. Този ден обаче тя е придошла, нивото й е много по-високо от нормалните 50-60 см.

- Към 8,45 ч поделението напускат 4 МТЛБ - многоцелеви транспортьор леко брониран, и 4 танка с 21 души в тях. На около 250 м от въжения мост при с. Седларе първи в реката нагазват транспортните машини. Без да изчакат те да излязат, както е по устав, малко по-надолу по течението навлизат и танковете. В този момент удря приливна вълна.

- Около 9,15 ч машините вече са неуправляеми. Двигателите загасват. В началото 4-ма войници успяват да се доберат до брега и хукват да търсят помощ от поделението.

- В 9,45 ч ситуацията вече е критична. Водата се покачва светкавично, стига 3 м, скоростта на течението надхвърля 30 км в час. Вместо да скачат, докато водата все още била 1,20 м, военните получават друга заповед: да чакат хеликоптер от София, който да ги спаси. Момчетата са скупчени върху корпусите на машините и бясната река ще ги отнесе всеки момент.

Местните режат въжетата от кладенците си, за да ги подадат на бойците, но в повечето случаи напразно. Началникът на подстанцията Лютви Адем и кварталният милиционер Наско Чанков се връзват с въжета, хвърлят се в ледените води и така спасяват трима. Други също имат късмет да се спасят, но за 10 души прегръдката с реката е смъртоносна.

- Към 10,30 ч все още имало живи, които крещели от ужас.

- В 11 ч в реката са само мъртвите войници.

- Два хеликоптера идват в 12 ч, когато всичко вече е свършило.

ЗАГИНАЛИТЕ

Лейтенант Илиян Попски

Лейтенант Русин Самуилов

Сержант Ангел Илков

Ефрейтор Велин Хаджиев

Ефрейтор Желязко Христов

Ефрейтор Иван Янков

Редник Красимир Канев

Редник Николай Сандев

Редник Петко Петков

Редник Стефан Стефанов

Cледствието установява поне 8 причини за трагедията. Сред тях са неуставно поведение на командирите, липса на адекватни със ситуацията решения. Неопитни бойци, които не познавали реката, били оставени да водят машините. И в осемте нямало спасителни жилетки. Местни твърдят, че до късно следобед в деня на трагедията никой не знаел къде е командирът на поделението полковник Кабакчиев.

Очевидци коментират, че 11-те спасени дължат живота си на собствената си инициатива и на смелостта на местните хора. Настанените в районната болница 7 полуживи момчета са под охрана, в началото до тях не допускат дори най-близките им. Под паравана на военната тайна офицери дори се опитват да скрият случилото се. Отгоре на всичко някои от командирите опитвали да обработват психически оцелелите, като ги обвинявали, че са виновни за инцидента.

Военният съд в Пловдив гледа дело срещу виновните командири от май 1991 до януари 1992 г. Произнесени са 4 присъди. Командирите на роти Димчев и Андреев, които тръгнали за занятието с автобус, вместо да водят машините си, са осъдени по на година и половина затвор, а командирът на поделението полковник Кабакчиев и командирът на батальон Лепирев получават по година и 9 месеца условно. Военният прокурор не протестира присъдата. Близки на загиналите пишат до президента и върховен главнокомандващ Желю Желев с искане за преразглеждане на присъдата, но така и не получават отговор.

Днес бившият офицер, сега адвокат в Момчилград, Асен Самуилов, който загуби брат си лейтенант Русин Самуилов във водите на Върбица, е убеден, че младите хора си отидоха, защото техните командири не са изпълнили елементарните си задължения.

"Воденето на машините било поето от младите офицери. Колоната от бронетранспортьори водел брат ми, а танковете - лейтенант Илиян Попски. И двамата бяха с по 2 месеца служба и беше недопустимо да им се възлага такава отговорност", казва Самуилов. В същото време командирите на роти заминали за полигона със служебния автобус, а командирите на батальоните - с личните си автомобили.

Адвокатът намира и присъдите по делото за неадекватни. Припомня, че докато траело разследването, обвиняемите не били отстранени от длъжност и са можели да влияят на хода му. Освен това обвиненията били по по-лек член от Наказателния кодекс.

Днес два паметника трябва да напомнят за трагедията отпреди 21 години. Единият е в двора на закритото вече поделение. Някогашната казарма се охранява от частна фирма и достъпът до него е невъзможен.

Другият е на брега на реката - върху висок постамент са изписани единствено имената на загиналите. Върху паметника дори липсва датата, на която се е разиграла трагедията. Според Асен Самиулов целта е да се заличи споменът за извършеното престъпление, отнело 10 невинни живота.

Самият паметник край реката е в окаяно състояние. Част от буквите на имената са изпадали. Преди малко повече от година пък крадци на метал отмъкнали монтираните на върха на паметника празни гилзи от снаряди. Сякаш и те са искали да заличат спомена за оня страшен ден.
(24часа)