Тамплиери ("рицарите на храма или Бедните рицари на Иисус Христос") е названието на един от християнските военни ордени, възникнали в следствие на Първия кръстоносен поход. Точните обстоятелства на създаването на ордена са неизвестни. Средновековните френски грамоти ползват разнородни системи на датиране, затова се предполага, че орденът е възникнал в периода между 1118 и 1121 година. Най-вероятно е създаден от от бургундския рицар Хюго Пайен и 7 други френски рицари. Целите на новосъздадения орден били поддържането на новото кралство Ерусалим, срещу враждебните мюсюлмански съседи, както и безопасността на християнските поклонници, посещаващи Светите места. Кралят на Йерусалим Балдуин Втори дал на рицарите помещение, намиращо се под неговия дворец, според легендите построен на мястото на древноюдейския храм на Соломон. Рицарите се обединили в орден под името "Бедните рицари на Исус от Соломоновия храм (по други източници "Бедните братя от Ерусалимския храм"). Въпреки това орденът е познат повече под другото си име - рицари тамплиери или храмовници, произхождащо от първоначалната им резиденция в Храма (Temple). С течение на времето Орденът на тамплиерите се превръща не само в мощна икономическа, но и политическа структура, оказваща значително влияние над коронованите глави в средновековна Европа.

Съдържание [скриване] 1 Организация 2 Дейност 3 Краят на тамплиерите 4 Символи 5 Тамплиерите в литературата 6 Места, свързани с рицарите тамплиери 7 Велики магистри от 1118 до 1314 8 Вижте също 9 Препратки 10 Източник

//

Организация

Според преданията уставът на Ордена е бил съставен от самия св. Бернар и е утвърден на църковен събор във френския град Троа от папа Евгений III през 1128 г. За основа на устава е послужил уставът на Ордена на цистерианците - един от най-строгите монашески ордени. Забранявало се е употребата на месо, мляко, зеленчуци, плодове и вино. Храната на рицарите се ограничавала с хляб и вода. Облеклото било изключително скромно. При встъпването си в Ордена рицарите приемали монашески обет за послушание, безбрачие и бедност. Тамплиерите били добре организирани и бързо се превърнали във водеща сила в международната политика в периода на Кръстоносните походи. Скоро били осигурени с няколко извънредни папски були, които им позволявали, сред другите неща, и да събират данъци и десятък от земите под техен пряк контрол, което допълнително облекчава тяхното превръщане във важна институция. От 1139 година орденът е бил директно подчинен на папата. Постепенно към края на 12 век тамплиерите разширили задачите на ордена с банкерство. Била въведена система за изпращане на пари и ценности към Йерусалим, както и система за даване на заеми. Приписват им се добра счетоводна организация и създаването на чеково разплащане, напомнящо днешните банкноти.

Орденът имал строго изградена йерархия, отразяваща реалните съсловия на средновековното общество (oratores, bellatores, laboratores). Членовете се деляли на четири съсловия:

• рицарите, въоръжени като тежка кавалерия. Произхождали предимно от феодалните родове.
• сержанти, въоръжени като лека кавалерия и считани за по-нисша социална класа от рицарите. По произход от гражданството.
• земеделци, които управляват имотите на Ордена;
• свещеници, които извършват обредите и свещенослуженията.

За разлика от членовете на Тевтонския орден, при Тамплиерите всички членове полагали обет и изпълнявали устава. Само рицарите съставяли генералния капитул, където се решавали важните въпроси, и само от тях се избирал Велик магистър и другите длъжностни лица на Ордена. Глава на ордена на тамплиерите бил Велик магистър, който се избирал пожизнено. Действал и съвет на сановниците ( "правителството" на тамплиерите), в което влизали сенешал (заместник на великия магистър), маршал (който се занимавал с оръжията и военните дела), велик командир на Ерусалимското кралство (отговарял за домакинските дела) и др. Местните отделения на тамплиерите в различните страни били разбити на провинции (оглавявани от велики командори) и на окръзи (оглавявани от прецептори или приори). Тамплиерите получили правото да строят свои църкви и да имат свои гробища. Рицарите не можели да бъдат отлъчвани от Църквата, а самите те получили правото да свалят наложено от Църквата отлъчване. Цялото им движимо и недвижимо имущество било освободено от църковни данъци. Нито един друг рицарско-духовен орден нямал такива привилегии. Тамплиерите не признавали никаква власт над себе си. Орденът имал своя полиция и трибунал.

Дейност

Когато през 12 век рицарите тамплиери полагат основите на новата монашеска структура, те за кратко време поемат контрола над земите на Латинската империя. Рицарите се занимават с всичко, което носи някаква печалба - охраняват поклонници, дават заеми, преговарят с мюсюлманите, дори се твърди, че именно те са измислили т.нар. чеково разплащане.

Изгаряне на тамплиери

Разбира се, участват и в бойни действия, когато се налага. Постепенно рицарите тамплиери ориентират дейността си към Европа. Те създават мощна организация в Югозападна Франция със седалище замъкът Монсегюр, в областта Лангедок. Интересен е въпросът откъде са идвали финансовите средства, които превръщат Ордена на тамплиерите в "държава в държавата". Както и останалите аспекти от историята на ордена, този също е обгърнат от редица легенди и митове. Една от версиите, според тримата британски автори, написали „Орденът на тамплиерите. Светата кръв и Свещения Граал“, е, че Орденът е притежавал разобличителни документи, засягащи ранното християнство, което е принудило Ватикана да им превежда периодично значителни суми за запазване на необходимото мълчание. Изследователите допускат, че при разкопките, предприети от тамплиерите в т.нар. "Конюшни на Соломон", са открити някакви древни документи или свидетелства, помогнали на рицарите да достигнат своята икономическа и политическа мощ в Близкия Изток и Европа. Тамплиерите притежавали земи, къщи, замъци, голямо движимо и недвижимо имущество, както и злато. През 1192 г. те купили от английския крал Ричард I остров Кипър за 100 000 византиона - сума, немислима за времето си. Орденът създал и флот и се сдобил с монопол върху плаванията по Средиземно море между Европа и Близкия изток. Тамплиерите имали и своя банка. Били построени много големи катедрали, както и по-малки църкви. В края на 13 в. доходите на Ордена във Франция надвишавали няколко пъти доходите на кралската хазна. До началото на четиринадесети век орденът наброявал 15 500 рицари и значителен брой щитоносци и цивилни братя. Тяхно притежание били повече от 150 000 златни флорина и над 10 000 имения, плюс няколко крепости и храмове във всеки по-главен европейски град (вкл. в Лондон, на мястото, днес заето от Крайбрежния храм). Според някои източници Тевтонският орден е бил основан от Тамплиерите и още по-сигурно е, че е бил под тяхно покровителство и закрила. След разпадането на ордена на Тамплиерите много от членовете му се присъединяват към вече могъщия и властен орден на монасите тевтонци.

Илюстрация в ръкопис, говорещ за обвинение в содомия на тамплиери

Краят на тамплиерите

С течение на времето орденът придобива мощ в Европа. Съзирайки заплаха в тяхно лице и искайки богатството им, Филип IV Хубави убеждава папа Климент V да забрани ордена. Така през 1307 г. кралят арестува рицарите тамплиери и ги обвинява в содомия, ерес и престъпни дела На 13 октомври същата година, Жак дьо Моле, Великият Магистър на ордена, бива арестуван заедно със 140 рицари. Подложени на изтезания, те направили признания за ерес, содомия, човекоядство и множество други престъпления. Над 100 от тях били изгорени на клада, а още 51 последвали съдбата им през 1311 г. Орденът бил формално ликвидиран на 22 март 1312 г. на събора във Виен, римският папа Климент V под натиска на френския крал Филип Хубави разпуска ордена. На 18 март 1314 Жак дьо Моле и прецепторът на Нормандия, Жофроа дьо Шарне, били изгорени на клада. Точно преди да умре, Моле проклел гонителите си да се явят заедно с него до края на годината пред "Божия съд". Според легендите, и двамата, папа Климент и крал Филип, умрели преди края на годината. Владенията на тамплиерите трябвало да бъдат предадени на йоанитите (Рицарите Хоспиталиери).След разгрома на Ордена на тамплиерите, останалите живи негови представители емигрират в Шотландия и поставят началото на съвременното масонство.

Печат на рицарите тамплиери

Символи

• Кръст - На 27 април 1147 г. римският папа Евгений III, в присъствието на френския крал Луи VII Капет, архиепископ Реймс, сто и тридесет рицари от Ордена и магистъра на Франция Еврар де Бар, дава на тамплиерите правото да носят в лявата страна на белия си плащ, под сърцето изображението на ален кръст.

Първоначално кръстът имал проста форма и не се отличавал с нищо от кръста, който кръстоносците пришивали на дрехите си, когато се отправяли на поход. С времето неговата форма станала по-клиновидна.

• Знаме - Ернул (оръженосец на Балдуин Ибелин и хронист) пише, че още със самото си основаване Орденът имал знаме, което се наричало baucant. То било разделено по хоризонталата на две части - горе черна, а отдолу - бяла. Понякога имало червен кръст в бялото поле. Значението на цветовете не е известно. Има версия според която черната част на знамето символизирала светския и греховен живот, който тамплиерите оставяли при влизането си в Ордена, а бялата част - чистотата на настоящия им живот, посветен на битка за вярата.
• Печат - Изобразява двама ездачи на един кон, което се приема като символ на бедността или на съчетанието на монах и войн.

Тамплиерите в литературата

За Ордена на тамплиерите има изписано значително количество литература поради факта, че цялата му история и дейност са обвити в тайственост и легенди. "Фактите" около тамплиерите са често резултат на легенди и мистификации. През 1982 г в Англия е издадена книгата "Светата кръв и Свещеният Граал" ("The Holy Blood and the Holy Grail", London 1982), базирана на документалното изследване на трима британски журналисти - М. Бейджънт, Р. Лий and Х. Линкълн. В нея се подкрепя идеята, че в действителност Орденът на тамплиерите действа още от 1114 г. и е бил въоръжено подразделение на Ордена на Сион. Според авторите двата ордена се отделят през 1188 г. и в книгата се среща идеята, че може би Ордена на Сион по-късно е подкрепял и одобрявал действията на Филип Хубави срещу тамплиерите.

Места, свързани с рицарите тамплиери

• Манастирът Кристо, Замъкът в Тумар и Църквата Санта Мария до Оливал в Томар, Португалия.
• Крепостта Алморол в Португалия
• Дворецът Собре, Коимбра Португалия
• Замъкът Колоси в Кипър
• Temple Church в Лондон

План на Храма в Ерусалим

• Хертфорд Англия in the Guardian
• Holy Sepulchre в Кембридж Round Church
• St Sepulchre"s in Northampton UK
• Църквата Рослин и кръглата църква Орфир в Шотландия
• Temple Mount, "Скалният купол", и Well of Souls, "Кладенец на душите" в Йерусалим
• Chapel Chwarszczany в Полша
• La chapelle saint-Georges d"Ydes във Франция
• Църква в Лаон, Франция[1]
• Кръглата църква в Ланлеф, Бретан, Франция
• Замъкът Барбера в Испания
• Замъкът в Понферада, Испания
• Krak des Chevaliers (Замък на рицарите хоспиталиери)
• Chastel Blanc Сирия
• Oak Island, до бреговете на Нова Скотия
• Irrigation system в Арагон, Испания
• Church of San Jacopo in Campo Corbolini, във Флоренция (Италия)

Велики магистри от 1118 до 1314

Официален и окончателен списък на Великите магистри не е съхранен до наши дни. Личният архив на тамплиерите е изчезнал или е унищожен. Първият известен списък на Великите магистри е от 1342 г., което е 30 години след края на Ордена. Друга особеност, която трябва да се знае и която може би е причината за разликите в списъците е, че тамплиерите освен Велик магистър са имали и местни магистри (Магистър на Нормандия, Аквитания и т.н.), чиито имена понякога също присъстват в такива списъци.

1. Юг дьо Пейен (Hughes de Payens) (1118-1136)
2. Robert de Craon (Robertus Burgundio) (1136-1146)
3. Еврар де Бар (Everard des Barres) (Ebrardus de Barris) (1146-1149)
4. Bernard de Tremelay (1149-1153)
5. Андре дьо Монбар (Andrй de Montbard) (1153-1156)
6. Бертран дьо Бланшфор (Bertrand de Blanchefort) (1156-1169)
7. Philippe de Milly (Philippus de Neapoli/de Nablus) (1169-1171)
8. Odo (Eudes) de St Amand (Odon de Saint-Chamand) (1171-1179)
9. Arnaud de Toroge (Arnaldus de Turre Rubea/de Torroja )(1179-1184)
10. Жерар дьо Ридфор (Gйrard de Ridefort) (1185-1189)
11. Robert de Sablй (Robertus de Sabloloi) (1191-1193)
12. Gilbert Horal (Gilbertus Erail/Herail /Arayl /Horal/Roral) (1193-1200)
13. Phillipe de Plessis Plaissie`/ Plesse` /Plessiez (1201-1208)
14. Guillaume de Chartres (Willemus de Carnoto) (1209-1219)
15. Pierre (Pedro) de Montaigu (Petrus de Monteacuto) (1219-1230)
16. Armand de Pйrigord (Hermannus Petragoricensis aka Hermann de Pierre-Grosse) (???-1244)
17. Richard de Bures (1245-1247)
18. Guillaume de Sonnac (Guillelmus de Sonayo) (1247-1250)
19. Renaud de Vichiers (Rainaldus de Vicherio) (1250-1256)
20. Thomas Bйrard (1256-1273)
21. Гийом дьо Боже (Guillelmus de Belloico) (1273-1291)
22. Thibaud Gaudin (Thiband Ggandin) (1291-1292)
23. Жак дьо Моле (1292-1314)

• Тевтонски орден
• Малтийски орден

ЛИТЕРАТУРА:

• Helen Nicholson, Templars, Hospitallers and Teutonic Knights. Images of the military orders 1128-1291. Leicester/London/New York, 1993.
• Malcolm Barber, The new knighthood: a history of the Order of the Temple. Cambridge, 1994.
• Malcolm Barber. The Trial of the Templars. Cambridge, CUP, 1978; 2nd ed. 2006, 398 pp.
• Всемирная история. Крестовые походы. У истоков Ренессанса. Редкол. И. А. Алябьева. М.-Минск, АСТ-Харвест, 1999, 274-277.
• Alain Demurger. Jacques de Molay: Le crepuscule des Templiers. Paris, Editions Payot, 2002, 391 pp.
• The Templar of Tyre: Part III of the "Deeds of the Cypriots. Ed. by Paul Crawford. Aldershot, Ashgate, 2003, 200 pp. (Crusade Texts in Translation, 6)
• Неста Х. Уебстър, Тайни общества и подривни движения. С., Бумеранг, 2003, 560 с.
• Стивън Сора. Изгубеното съкровище на Ордена на Тамплиерите. С., Дилок, 2003, 368 с.
• Режин Перну. Тамплиерите. С., Кама, 2004, 107 с.
• Лин Пикнет, Прозрението на тамплиерите. С., Мириам, 2004, 400 с.
• Робер Амбелен, Смъртоносната тайна на тамплиерите, или истината за Иисус. С., Мириам, 2004, 254 с.
• Alain Demurger, Les templiers. Une chevalerie chreґtienne au Moyen Aˆ ge. Paris, 2005.
• Марион Мелвил, История на ордена на тамплиерите. С., Мария Арабаджиева, 2005, 572 с.
• Дейвид Хачър Чайлдрес. Пиратите и изчезналият флот на тамплиерите. С., Бард, 2005.
• Пиърс Пол Рийд. Тамплиерите. С., Стено, 2006, 342 с.
• Майкъл Бейджънт и Ричард Лий.Орденът на тамплиерите и масонската ложа."Хермес",2006,400с.