За една здравословна връзка компромисите са едно от най-важните неща. Разбира се не може само той да отстъпва, нито само тя да изпълнява желанията. Необходимо е и двете страни да полагат усилия нещата да проработят и да се случват според очакваното. Това е всеизвестен и добре познат факт. Но изпълним ли е в действителност?
Хората са създадени да мислят повече за себе си, от колкото за другия. Егоистичната природа обаче не ни прави асоциални същества, а напротив. Нуждаем се от близост, общуване и определено – от любов. Но тези неща имат своите изисквания, правила и модел на поведение. Когато става въпрос да направиш компромис за приятел, нещата сякаш се случват по-лесно. Но откъде накъде Той ще се прибира късно, а пък аз ще съм принудена да готвя вкъщи. От къде накъде Тя ще пътува, пък аз оставам, за да водя детето на училище? Защо компромисите във връзката пораждат озлобление, ненавист дори? Толкова ли е трудно да ги приложим?
Кълнем се в обичта си в даден човек. Казваме, че сме готови на всичко за него. Но стигаме до момента, когато трябва да се вечеря риба, защото Той я обича. Питаме се: „ами аз“; „ами моят вкус“ и някак си напълно забравяме, че миналата седмица той е изтърпял безмесното диетично ястие само заради нас. Чувстваме ли, че губим контрол, когато правим „поредния“ компромис.
Във връзките има едно усещане и уплах – че ще станем прекалено зависими от тях, че ще позволим да ни контролират. Разбира се, на някои това им харесва и те буквално се отдават на половинката си, забравяйки за живота си преди. Спират хобито си, изпълняват всичките прищевки на другия и по един нездравословен начин „просят“ за неговата любов. Те са склонни на хиляди компромиси, за да бъде половинката щастлива, но…не получават нищо в замяна. Резултатът? Половинките им ги приемат за даденост. И когато дойде време тази „даденост“ да поиска нещо, компромисът е невъзможен. Следва спор. А може и раздяла.
Това не е моят случай. Правя точно толкова компромиси, колкото и той. И двамата се стараем много да ни е удобно, да се чувстваме свободни, да не зависим един от друг. Но…нещо в мен се появява понякога, когато трябва да отстъпя. Не винаги ми се иска, не винаги ми се струва правилно, но го правя. Предполагам, че се появява онова чувство, което крещи: „Играеш по неговата свирка, заслужаваш повече!“ А аз просто обръщам повече внимание на моите отстъпки към него, от колкото на неговите към мен. Може би и двамата си мислим, че другия отстъпва по-малко. Може би чувстваме, че даваме много, че другият не се старае достатъчно, че го ценим повече, отколкото той нас. Но въпреки това продължаваме с компромисите, защото връзката няма как да просъществува без тях. В такъв случай…не мога да не се запитам: Правим искрени компромиси, защото искаме и вярваме в тяхната сила, или защото просто се стараем да не загубим другия?