Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.04.2019 12:21 - „Тайната империя“ на Пентагона
Автор: varg1 Категория: Технологии   
Прочетен: 222 Коментари: 0 Гласове:
2



 Най-многобройното и скъпоструващо звено на „разузнавателната общност“ са органите на военното разузнаване, което основателно се нарича „тайната империя“ на Пентагона. И това е закономерно. Засилването на влиянието на военщината върху политическия курс на страната е характерно за съвременното развитие на американското общество. Този процес се съпровожда от милитаризация на икономиката и е свързан с все по-усиленото използване на военната машина за постигане на вътрешнополитически цели и за осъществяване на външнополитическите планове на империализма на САЩ.

Още в края на миналия век контраадмирал А. Махан, един от идеолозите на експанзионистичната политика на САЩ, изразител на интересите на най-реакционната империалистическа буржоазия, заявява: „Агресията, означаваща движение напред, е неизбежна. Тези, които не се движат, ще бъдат унищожени.“[1]        Много американски държавни дейци открито признават, че военното насилие е висш принцип на външната политика на САЩ. Ние създадохме общество, чието главно занимание стана насилието. Най-сериозната опасност за нашата страна съвсем не е някаква външна сила, а нашият вътрешен милитаризъм, подчертава сенаторът Уилям Фулбрайт. По изчисления на Изследователския институт Брукингс само от януари 1946 до декември 1975 г. Съединените щати са прибягвали над 200 пъти до използването на въоръжени сили във външните си работи. „Съвместното съществуване — заявява с цинична откровеност заместник началник-щаба на американската армия генерал Трюдо — не може да бъде наша цел.“[2] Именно в резултат на политиката „от позиция на силата“ по време на управлението на Айзенхауер военните започнаха да играят важна роля в политическия живот на страната. Много генерали и адмирали преминаха на дипломатическа служба. Президентите, отбелязва С. Симпсън, „повече ценят съветите на военните, отколкото на дипломатите“[3].

Военнопромишленият комплекс започна да заема все по-важно място. „Всесилният военнопромишлен комплекс — пише сенаторът У. Проксмайър — оказва непозволено влияние върху икономическия живот на страната, както и върху изработването на решенията, отнасящи се до външната политика на Съединените щати. Мнението на представителите на военнопромишления комплекс става решаващо.“[4]

Много важни въпроси на външнополитическия курс се решават сега в САЩ в зависимост от това, как военните среди оценяват международното положение. Представителите на военщината са за по-нататъшна милитаризация на икономическия и обществения живот на страната. Милитаризмът винаги е бил неизменна черта на империализма, но сега наистина е достигнал небивали размери.

„Дали ни харесва или не, но използването на сила и готовността да бъде използвана сила са в основата на външната ни политика и затова външнополитическият курс на САЩ до голяма степен се разработва и осъществява от военните“[5] — така формулира „теоретичната основа“ на влиянието на военщината върху правителствените работи професор Дж. Макками. Същата мисъл привежда и видният американски социолог Милс: „Фактически всички мероприятия в областта на политиката и икономиката сега се разглеждат от гледна точка на военните оценки на реалното положение. За първи път в историята на САЩ в органите на властта… влизат и военни началници. В резултат на това в наше време висшите военни служители имат сигурно положение сред управляващия елит…“[6]

Тази тенденция намира израз и в разширяването на военния разузнавателен апарат, който, както ще бъде показано по-нататък, е свързан най-тясно с агресивната външна политика, провеждана в интерес на утвърждаването на американското господство в цял свят. Както и ЦРУ, този апарат е нужен на управляващите кръгове в САЩ преди всичко за намеса във вътрешните работя на други страни и особено на развиващите се. По американски официални данни военното разузнаване има над 120 хил. сътрудници, т.е. значително повече от всички останали разузнавателни органи на страната (включително и ЦРУ), взети заедно. Годишният му бюджет възлиза на 85 на сто от бюджетните средства, отделяни от правителството за издръжката на цялата „разузнавателна общност“, и в него служат почти 90 на сто от всички сътрудници на националното разузнаване на САЩ. През 1976 г. отпуснатите средства за нуждите на военното разузнаване са се увеличили 2 пъти в сравнение с 1962 г., а бюджетът за финансовата 1982 г. е достигнал 13 млрд. долара.

Така че макар ЦРУ да си е спечелило печална слава благодарение на своите „рицари на плаща и кинжала“ и обикновено да се характеризира от американския печат като олицетворение на „разузнавателната общност“ на САЩ, основната маса от средствата и значителна част от сътрудниците на националното разузнаване принадлежат на Министерството на отбраната. На свой ред разузнавателната система на това министерство е не само гигантски, но и крайно пъстър конгломерат.

Водеща роля сред разузнавателните служби на трите вида въоръжени сили на САЩ играе „Джи-2“ — Разузнавателното управление на щаба на армията. За издигането му допринасят широките програми за американска военна помощ на други държави, чиито режими водят ожесточена борба с демократичните сили и националноосвободителното движение. От значение е и това, че при разработването на стратегическите планове САЩ започват все по-често да прибягват до информацията, получавана по каналите на армейското разузнаване. Освен това след войната във връзка с разпускането на УСС много от опитните сътрудници на тази служба преминават в „Джи-2“; там е придаден и отделът за агентурното разузнаване.

„Джи-2“, ръководено от началник-щаба по разузнаването, влиза в състава на военното министерство и включва цял комплекс от организации, предназначени да изпълняват разузнавателни и контраразузнавателни функции. То се занимава предимно със събирането, оценката и представянето във висшите правителствени инстанции и в „разузнавателната общност“ на данни за театъра на военните действия, за отбранителния потенциал и разположението на въоръжените сили на чуждите армии и преди всичко на Съветската армия. По някои сведения армейското разузнаване харчи годишно около 100 млн. долара за съставяне и издаване на карти на държавите от цял свят[7]

Във връзка с това то трупа и внимателно проучва топографски и геодезични данни. Известно е например, че разузнавателният отдел на армейския транспортен корпус периодично съставя обзори за състоянието на шосетата в СССР, а службата за разузнаване на свързочните войски подготвя аналогични документи за съветската система на телефонна връзка[8]. И макар че неизбежно се повтаря това, което прави ЦРУ, все пак Министерството на отбраната на САЩ предпочита да дублира информацията, отколкото да има пропуск в някоя област. Дублирането се смята за „разкош, продиктуван от необходимостта“.

Важна страна от дейността на „Джи-2“ е „осигуряването на безопасността в армията“. С това се занимава службата за контраразузнаване Си Ай Си — своего рода двойник на ФБР в сухопътните сили. Си Ай Са има задължението да открива и предотвратява случаите на измяна, шпионаж и диверсии в американските войски, да се бори с хазартните игри и спекулациите на военнослужещите на „черната борса“. Тя следи също и за благонадеждността на войниците и офицерите, за да бъде в течение на „всички политически, метежни и подривни действия“[9] на територията на повече от 60 държави в света, където САЩ имат свои войски и бази. От 1966 г. по настояване на военното контраразузнаване в американската армия е въведена инструкция, която задължава командирите на частите, разположени в европейските страни, незабавно, дори без да чакат одобрението на Пентагона, да откомандироват в САЩ всички военнослужещи, у които са забелязани порочни склонности или някакви грешки, улесняващи „подхода към тях“ на чуждото разузнаване[10].

Армейското разузнаване се комплектува главно от кадрови офицери, офицери от запаса и цивилни специалисти, които постъпват на служба в армията и им се присвояват офицерски звания. Сериозно внимание се обръща на владеенето на чужди езици и на познаването на икономиката и политиката на страната, където им предстои да работят.

Данните за бюджета на „Джи-2“, публикувани по различно време в американски източници, позволяват да се направи изводът, че усилията на личния му състав са насочени предимно към получаването на сведения чрез агентура (около 20–22 на сто от всички разходи) и към съставянето на стратегически карти (35–38 на сто от всички разходи)[11]. Бюджетните средства, отделяни за „Джи-2“, още през 1968 г. възлизат на 500 млн. долара и продължават да растат от година на година (за сравнение ще посочим, че през 30-те години годишните кредити за разузнаването на сухопътните сили рядко са надвишавали 200 хил. долара)[12].

На подчинение на армейското разузнаване е разузнавателният център на сухопътните войски на САЩ, който включва школа за военно разузнаване, централен архив (по официални данни в него се пазят повече от 6 млн. дела, свързани с проверка на благонадеждността на личния състав на американската армия), бюро за армейско разузнаване (извършва изследователска работа, разработва и извършва изпитания на специалната техника, използвана в разузнавателните операции), център за обработка на фотографии, школа за стратегическо разузнаване, армейска служба за сигурност и обединена специална група на трите вида въоръжени сили.

През 1980 г. армейското разузнаване се попълни с ново подразделение. Оказва се, че по времето, когато администрацията на Картър се е готвила да прехвърли американски офицери в Техеран, за да помогнат при провеждането на операцията за освобождаването на заложниците, задържани поради обвинение в шпионаж, армията е създала своя група за спомагателни действия, която, както се смята, е в състояние за кратко време да се намеси в подобна ситуация. За пример очевидно е послужила английската десантно-диверсионна служба със специално предназначение, чиито части извършиха нападение в иранското посолство в Лондон.

При условие, че името му няма да бъде споменато във вестника, един армейски генерал разказва следната история за възникването на тази група: „По някои подробности ни стана ясно, че ЦРУ има нужда от помощ с разузнавателни кадри. Ние ги предоставихме за операцията по освобождаването на заложниците… Когато рейдът не успя, ние решихме да запазим организацията.“[13]

И макар че противниците на тази група, включително бившият директор на ЦРУ адмирал С. Търнър и някои членове на комисиите на Конгреса по разузнаването, твърдят, че тя не е нужна и че наличието на специален армейски орган за разузнаване крие неприятности, тя продължава да действува. Нещо повече, ако се съди по всичко, тя се ползва с подкрепата на върхушката в армията. През 1982 г. министърът на сухопътните сили на САЩ Джон Марш е обсъждал въпроса за нея с генерал-майор Уилям И. Одом, помощник на началник-щаба по разузнаването, и с други висши армейски офицери най-малко на девет отделни заседания.

Мнението на Търнър, който е против запазването на групата, се основава на опасението, че „военните не са много компетентни в този вид дейност, която изисква да се спазва най-строго конспирация“ и че наличието на такава група „ще създава конкуренция в една толкова деликатна област“. В този факт той вижда „една от проявите на общата тенденция на военните към автономия във всичко“.

През 1983 г. стана известно, че въпреки мнението на Конгреса, където се е смятало, че тази служба е разпусната, тя не само че продължава да съществува, но и се разраства, забулена както и преди в тайна. Определеният поначало бюджет от 2 млн. долара за нея се е увеличил три пъти. Щабът на групата за спомагателни разузнавателни действия се помещава във военния комплекс в Арлингтън и се ръководи от полковник Дж. Кинг.

Своя служба за разузнаване, наречена Оу Ен Ай, има и Министерството на военноморските сили на САЩ. Началникът на разузнавателното управление е помощник на началника на главния щаб на военноморските сили и е подчинен на министъра на ВМС. В Оу Ен Ай влизат и заместник-началниците на управлението и отделите: за чуждестранна разузнавателна информация (той има задължението да проучва и задоволява потребностите на ВМС от разузнавателна информация, да извършва морско разузнаване, да предоставя сведенията, необходими при военни действия по море, и да събира данни за целите — стратегически обекти); контраразузнавателен и административен. Освен това в управлението има отдели, които се занимават с въпросите на връзката със съюзниците на САЩ, контролират размяната на секретна информация, следят за изпълнението на задълженията пред висшите разузнавателни инстанции и Комитета на началник-щабовете и за изготвянето на материали с оценъчен характер за разузнавателните сводки.

Военноморското разузнаване трябва да осигурява информация — за военните възможности и намеренията на чуждите държави — на хората, които се занимават с разработването на планове за използването на ВМС във въоръжените конфликти и ръководят провеждането на операциите; да координира разузнавателните действия в системата на ВМС и да дава своя принос в дейността на „разузнавателната общност“ на страната[14].

Оу Ен Ай събира, обработва и оценява сведенията за възможните театри на военноморските действия, за флота, въоръжението и системите оръжия на потенциалния противник и перспективите за развитието им, за корабостроенето, военноморските авиационни сили, дислокацията им, бреговите укрепления и пристанищата, за местоположението и стокооборота им. От времето на Втората световна война то се занимава със съставянето на подробни досиета за географските особености на крайбрежната ивица на различни страни с оглед на възможни десантни операции. В Управлението за военноморско разузнаване влиза научно-техническият разузнавателен център, разположен в района на Вашингтон[15].

Оу Ен Ай има за задача също да гарантира сигурността на военноморския флот на САЩ, т.е. да организира контраразузнавателното обслужване на учрежденията и личния състав на военноморските сили. На него са възложени координацията и размяната на информация във ВМС и с другите органи на американското разузнаване, както и разработването и контрола на изпълнението на инструкциите по охраната на важни обекти.

Оу Ен Ай се стреми да наблюдава зорко Военноморския флот на СССР. През последните години то проявява особен интерес към съветските подводници и действието им.

Както и разузнаването на сухопътните сили което използва своите аташета, Оу Ен Ай разчита на работата на военноморските аташета на САЩ. Персоналът на управлението се състои главно от кадрови офицери от резерва на ВМС, преминали съответна подготовка. Според американските специалисти военноморското разузнаване на САЩ сега е „широка разузнавателна организация, попълнена с висококвалифициран персонал“[16] То спада към най-големите организации на „разузнавателната общност“ на страната. По време на нападението на Израел срещу Египет през юни 1967 г. според американските специалисти военноморското разузнаване на САЩ е било най-дейната от разузнавателните служби на трите вида въоръжени сили.

Най-младата организация от традиционните служби на военното разузнаване на САЩ е Разузнавателното управление на щаба на военновъздушните сили (А-2). Управлението се ръководи от помощника на началник-щаба на ВВС по разузнаването, който е подчинен на заместник началник-щаба на ВВС по оперативните въпроси.

Управлението се състои от четири групи (за обработка на разузнавателни данни, за използване на оперативните ресурси, за съставяне на методики и програми и група от специални консултанти), две дирекции и 1127-а полева група. Дирекцията за оценка на данните включва отдели за въздушно космическо разузнаване и за обезпечаване на бойните действия. Дирекцията за събиране на данни се състои от отдели за научни изследвания, за събиране на информация и за връзка с чуждестранните разузнавателни служби. 1127-а полева група има за задача да събира информация, да разработва оперативни планове и програми за обучение, да създава групи, които да имат постоянна готовност да събират разузнавателна информация в условията на „студена“, ограничена и всеобща война[17].

Както твърдят американските автори, до Втората световна война разузнаването е придатък към сухопътните сили и „доведено дете“ във всичко, що се отнася до финансирането[18].

Когато през 1947 г. военновъздушните сили на САЩ стават самостоятелен вид въоръжени сили, значението на А-2 нараства и мащабите на дейността му се разширяват. Сега то се оценява като високопрофесионална организация, технически оборудвана по-добре от другите служби на военното разузнаване[19].

Според американските експерти това се определя от характера на съвременната техника и милитаристичната доктрина на САЩ, която разчита главно на използването във войната на ракетноядреното оръжие и на стратегическата бомбардировъчна авиация — носителя на това оръжие.

Главната задача на А-2 е да събира сведения за военновъздушните сили и авиационната и космическата техника на вероятния противник и на първо място за производството на военни самолети и ракети. А-2 отделя най-много внимание на получаването на сведения за ключовите военни, промишлени и административни центрове на другите държави и на изясняването на уязвимостта им при въздушно-космическо нападение. А-2 използва широко военновъздушните аташета за събиране на информация за боевата мощ както на социалистическите, така и на всички други страни.

От година на година А-2 става все по-активна и в организирането на шпионаж с помощта на електронни средства във въздушното и космическото пространство. Нейни радиолокационни станции за следене, с помощта на които се наблюдават териториите на чуждите държави, се намират на много места по земното кълбо. Тя разполага с десетки ескадрили за разузнаване с технически средства.

А-2 предоставя маса снимки, правени по време на разузнавателни полети, включително от самолетите Ю-2, и събира сведения за карти, съставяни по метода на аероснимките. Тя издава справочници с изчисления за нанасяне на бомбени удари и „Бомбардировъчна енциклопедия“ — кратко ръководство, в което е посочено разположението на целите — стратегическите обекти за операциите на американските ВВС.

Персоналът на военновъздушното разузнаване се състои главно от офицери от авиацията, които са подготвени за разузнавателна и контраразузнавателна работа. Освен тях има и офицери от запаса на ВВС и цивилни специалисти.

А-2 се състои от няколко управления: едно от тях анализира данните относно потенциалните цели за нанасянето на удар (оценява се и сравнителната им уязвимост); друго извършва общо наблюдение на действията или придвижването на войските и авиацията на евентуалния противник.

Контраразузнаването във военновъздушните сили на САЩ е отделно от разузнавателната служба и е съсредоточено в Управлението за специални разследвания. То контролира как се провеждат следствията по делата за служебни престъпления, за подривна дейност, за саботаж и за шпионаж във ВВС.

Важно място в разузнавателната служба на ВВС заема свръхсекретното Управление на националното разузнаване, което е подчинено на заместник-министъра на военновъздушните сили. То отговаря за пускането и обслужването на спътниците шпиони. Годишният бюджет на управлението възлиза на 2 млрд. долара; то е в тясно сътрудничество с Националното управление за аеронавтика и изследване на космическото пространство, а също и със сформираното през юни 1982 г. командуване на ВВС за военните операции в Космоса.

Наред с традиционните органи в системата на американското военно разузнаване влиза и РУМО — главният и висш орган на тази система. РУМО — според американските експерти „ключовата организация“ на военното стратегическо разузнаване — е създадена през 1961 година. Възникването й беше предшествувано от важни събития, които се отразиха върху общото положение на военното разузнаване в системата на специалните служби на страната. Работата е там, че веднага след края на Втората световна война влиятелни дейци от Пентагона, позовавайки се на опита, натрупан от военното разузнаване, започнаха да претендират да му бъде отредена водеща роля сред другите разузнавателни служби на САЩ. Естествено тази тенденция срещна противодействие от страна на привържениците на ЦРУ, които се стремят да го превърнат в орган, който не само координира разузнавателната дейност, но и прави голямата политика.

Известно време борбата между тези органи на разузнаването се е водила в дебрите на „разузнавателната общност“, но скоро излезе на повърхността. Привържениците на превръщането на военното разузнаване във влиятелна сила при разработването на милитаристичната политика на САЩ се възползваха от ожесточените спорове, разгорели се в края на 50-те години в страната във връзка с изоставането на Съединените щати в ракетостроенето. Успешното изстрелване на изкуствени спътници на Земята от Съветския съюз разруши мита за американското превъзходство в тази област и предизвика объркване в управляващите кръгове на САЩ. След като на 29 януари 1960 г. изслушват секретния доклад на директора на ЦРУ Алън Дълес, сенатската подкомисия по военната готовност и сенатската комисия за аеронавтика и изследване на космическото пространство стигат до заключението, че „скоро Съветският съюз ще изпревари Съединените щати по ударна ракетна мощ“[20]., Заседанията на Съвета за разузнаване протичат в обстановка на горещи спорове, предизвикани от разликите в оценките за съветското ракетно оръжие и за бомбардировачите. Особено големи са разногласията между ЦРУ и разузнаването на военновъздушните сили. Когато работата стига до отпускане на средства от бюджета, спорът става още по-ожесточен. Разузнавателните управления на армията, на военноморските сили и на военновъздушните сили, действувайки всяко в свой интерес, постигат ново увеличение на бюджетните средства. Те доказват, че данните на ЦРУ са остарели и държат на абсолютната достоверност на своята информация.

Съперничеството между разузнавателните служби на САЩ подкопава единството, към което се стреми правителството. За разрешаване на конфликта въпросът е предаден на специална обединена група от представители на разузнаването на армията, на ВМС и на ВВС начело с генералния инспектор на ЦРУ Лайман Кърк-патрик. В тази група, създадена още през 1959 г. за обследване на разузнавателната система на САЩ, влизат професионалисти разузнавачи, военни експерти и цивилни специалисти. На нея и е заповядано да извърши внимателна проверка на всички събрани по-рано данни и да направи свои отчети и изследвания[21].

В края на 1960 г. групата изготвя своите препоръки. Главното в тях е предложението да бъде създаден централен орган на военното разузнаване и негов представител да бъде включен в Съвета за разузнаването (вместо ръководителите на разузнавателните служби на трите вида въоръжени сили). Предполага се, че централният орган на военното разузнаване ще бъде арбитър: ще анализира оценките на военните ведомства и изводите ще представя на Съвета за разузнаване на САЩ като заключение на Пентагона. Препоръките на обединената група са одобрени от министъра на отбраната Томас Хейтс-младши. Когато правителството на Айзенхауер слиза от сцената и на мястото му идва администрацията на Кенеди, Хейтс настойчиво съветва приемника си Робърт Макнамара да ускори централизирането на военното разузнаване.

Както може да се съди въз основа на някои американски публикации, за ускореното създаване на РУМО е допринесло едно важно обстоятелство. Работата е там, че откакто ЦРУ претърпя фиаско при нападението срещу Куба в залива Кочинос, Макнамара и другите високопоставени лица в Министерството на отбраната изразяват недоверие в него. В средите на Пентагона се създава убеждението, че ЦРУ изопачава разузнавателните данни в угода на своите планове. След провала на въоръженото нахлуване на Острова на свободата Макнамара и Комитетът на началник-щабовете са възмутени от действията на ЦРУ, което е изпаднало в глупаво положение. Те се съмняват в достоверността на информацията на ЦРУ и се мъчат да всяват подобни съмнения и у президента Л. Джонсън.

Провалът в Куба убеждава министъра на отбраната, че механизмът на управление на военното разузнаване се нуждае от реорганизация. Плановете му отиват по-далече: той иска да има разузнавателна организация, която да осигурява на информацията си пряк и постоянен достъп в Белия дом. Макнамара осъществи това свое намерение, като обедини ръководството на разузнавателните служби на армията, ВМС и ВВС и максимално централизира управлението, за да използва възможностите на военното разузнаване за осигуряване на информация на политическото ръководство на страната. Макар че РУМО трябваше да обслужва и Комитета на началник-щабовете — висшия оперативен и административен орган на въоръжените сили на САЩ, — то все пак не му беше пряко подчинено и трябваше да изпраща информацията си на министъра на отбраната. Това постави РУМО в известно отношение на едно стъпало с ЦРУ, което винаги е имало пряка и гарантирана връзка с президента и се е ползвало с пълно доверие от негова страна.

Побеждават военните: на 1 октомври 1961 г. съгласно директива на Пентагона е създадено Разузнавателно управление на Министерството на отбраната, за да може, както отбелязват американските автори, над разузнавателните служби на всички видове въоръжиш сили да има централизиран административен щаб, който взема решенията и дава заповедите. Тази директива формулира най-общо задачите на РУМО по следния начин: организация, ръководство и управление на всички разузнавателни органи, които влизат в РУМО или са придадени към него; координация и контрол върху изпълнението на разузнавателните функции от разузнавателните органи на видовете въоръжени сили; контрол върху изпълнението на плановете и програмите, за които отговаря управлението; обезпечаване на основните органи на Министерството на отбраната с разузнавателни данни; събиране, обобщаване и оценка на цялата необходима разузнавателна информация по военни въпроси; разработване на принципите и реда за събирането и обработването и, установяване на поредността на получаването й и оценка на документите, получавани от министерствата на различните видове въоръжени сили; участие в разработването на държавните оценъчни документи за СНС. При това се придава особено значение на два аспекта: на контрола върху кризисните ситуации във всички райони на света и на съставянето на дългосрочни прогнози и разкриването на възможните военни, икономически и научни тенденции на потенциалния противник. Така се слага край на автономността на разузнаването на различните видове въоръжени сили и на правото им да се разпореждат със своите ресурси и организации.

Директивата предвижда също РУМО да предприема самостоятелни разузнавателни операции. Във връзка с това са му предадени функциите на отдела за специални операции (неголям орган, който преди е към канцеларията на Министерството на отбраната).

Широките пълномощия на РУМО предизвикват тогава възражения от страна на представителите на Централното разузнавателно управление, които твърдят, че практически няма нито една сфера от дейността на РУМО, с която да не се занимава ЦРУ.

Те обаче нямат успех и РУМО заедно с разузнавателните служби на трите вида въоръжени сили отговаря за обезпечаването на военните ведомства със „злободневна, сигурна и точна информация за военното положение и политическите намерения на другите държави“, нуждата от която е продиктувана от агресивните планове на управляващите кръгове в САЩ. Главната му задача е да получава сведения за военнопромишления потенциал и въоръжените сили на социалистическите държави и преди всичко на Съветския съюз и на страните — участнички във Варшавския договор.

РУМО се ръководи от началник на управлението със заместник, началник-щаб и седем помощници (по планирането и определянето на политиката, по събирането на разузнавателна информация и разпространяването й, по научно-техническото разузнаване, по административните и кадровите въпроси, по геодезичните и картографските въпроси и по научноизследователската работа). Според наредбата, одобрена от министъра на отбраната, началник на РУМО може да бъде лице с ранг генерал-лейтенант или съответния ранг адмирал, назначавано за четири години[22].

Началникът на РУМО е главен консултант на Комитета на началник-щабовете по всички въпроси на разузнаването. Той е главният щабен помощник на министъра на отбраната както по разузнаването, така и по управлението на службите, които ръководи. Той получава задачи от министъра на отбраната и от Комитета на началник-щабовете, но е подчинен само на министъра на отбраната и на Националния съвет за разузнавателната дейност в чужбина. Той има задължението да снабдява с разузнавателна информация военните учреждения (чрез Комитета на началник-щабовете) и да представя разузнавателните данни на министъра на отбраната. В края на 1970 г. Мелвин Леърд, тогавашният министър на отбраната, очевидно под влияние на неудачното планиране и провеждане на операцията по нахлуването в Кампучия от страна на военното разузнаване на САЩ, на неуспешните действия в зоната на Суецкия канал и провалилото се нахлуване в лагера за военнопленници в Шонтай, реши да преустрои системата на разузнавателните органи на Пентагона и по-специално да промени начина на ръководството им. Издадена бе специална директива, която задължава началника на РУМО занапред да представя всички доклади направо на министъра на отбраната, подминавайки Комитета на началник-щабовете.

РУМО действува и като самостоятелен орган на военното разузнаване и изпълнява някои задължения, възлагани по-рано на разузнавателните служби на различните видове въоръжени сили. То извършва научноизследователски и опитно-конструкторски работи и закупува технически системи и апаратура за изпълнението на разузнавателните функции или сключва договори за извършването им. Една от главните задачи на РУМО е да координира действията на разузнавателните служби на трите вида въоръжени сили и на другите разузнавателни институции на Министерството на отбраната.

В сухопътните сили, във ВВС и ВМС останаха доста мощни разузнавателни организации, които се занимават с това, което не влиза в задълженията на РУМО. Например министърът на отбраната и Комитетът на началник-щабовете решиха да оставят научно-техническото разузнаване у армията, флота и авиацията.

Както и другите членове на „разузнавателната общност“ на САЩ, РУМО разработва и представя на Националния съвет за разузнавателната дейност в чужбина своите сводки и подготвя материали за „националните разузнавателни оценки“. Освен това то осигурява на военните ведомства текуща разузнавателна информация главно с военностратегическо значение, например характеристика на географските райони, оценка на военните възможности на другите държави[23], данни за обектите цели, справки за личния състав на чуждестранните армии и т.н.

Макар че РУМО стои над военните разузнавателни служби, те си запазиха известна самостоятелност в областите, които пряко ги интересуват. Това не се отнася до събирането на информация с помощта на военните аташета при посолствата на САЩ в чужбина.

Сега в американското дипломатическо представителство във всяка страна има аташе на Министерството на отбраната, който по правило е старши сред военните аташета и контролира дейността им. Той трябва да осигурява тясно взаимодействие между всички аташета, за да може по най-добрия начин да обезпечи интересите на всички щабове на въоръжените сили. Аташето на Министерството на отбраната е упълномощен да прави изложения до министъра на отбраната, Комитета на началник-щабовете и РУМО. Щабовете си запазват праното да дават поръчения на аташето по интересуващите ги въпроси. Директивите и инструкциите по разузнавателната работа за тях обаче могат да идват само от РУМО. Отделът, който ръководи работата на военните аташета, е в службата за събиране на разузнавателни данни на РУМО. Тя е в тясно сътрудничество с Държавния департамент.

Министерството на отбраната акредитира аташета в над 90 страни. В най-големите страни има аташета и на трите вида въоръжени сили. Въпросът, кого да назначат за старши, се решава от военните министри, предвид на това кой вид въоръжени сили представляват най-голям интерес за САЩ в съответната страна. „Тъй като въздушната мощ на Русия — пише генерал М. Макклоски — интересува най-много Съединените американски щати, нашият военновъздушен аташе там е старши.“[24] По официални американски данни през 1969 г. Министерството на отбраната на САЩ има 1089 аташета и за издръжката им правителството отпуска 10 млн. долара. Приблизително същия остава броят на аташетата и отпуснатите средства за издръжката им и през 70-те години.

През 1968 г. на РУМО, чието внимание, както и това на Пентагона, е насочено върху „общата стратегия“, е възложено перспективното (за 20 години напред) прогнозиране на военния потенциал на противника. Нуждата от него възниква, след като Комитетът на началник-щабовете и министрите на отбраната проучват исканията на военните ведомства.

През втората половина на 70-те години личният състав на РУМО (без разузнавателните служби на различните видове въоръжени сили) възлиза на 6500 души, като повече от хиляда от тях работят в системата на военните аташета и около 5500 души в другите подразделения на разузнаването на Пентагона. От всички работещи в РУМО 3 хил. са военни, а 3500 са цивилни служители. Паричната издръжка на военнослужещите се изплаща не от средствата на РУМО, а от общия фонд на Министерството на отбраната.

Военнослужещите, които работят в РУМО, се делят по следния начин: сухопътни войски — 1100 души, военноморски сили — 750, морска пехота — 50 души, и военновъздушни сили — 1100 души.

Както признава помощникът на министъра на отбраната Робърт Ф. Фралк, през втората половина на 60-те години бюджетът на РУМО е бил 60–65 млн. долара годишно. Още тогава за научноизследователски работи от тях ежегодно са изразходвани около 2 млн. долара. Значителна част от средствата, отделяни за научни изследвания, отива за създаване на нова система за съхраняване и търсене на информация (вместо картотечната) и за създаване на център за автоматична обработка на разузнавателната информация. През 70-те години бюджетът на РУМО нарасна още повече.

В началото на 1963 г. е създаден Център за автоматични системи за обработка. Той използва апаратурата, която преди се намира в разузнавателната служба на военновъздушните сили. РУМО се заема да контролира разгръщането на програмата за автоматична обработка на разузнавателни данни, чието изпълнение е възложено на военните департаменти.

Този център решава три главни задачи: обработка с машинни системи на разузнавателните данни (документи и снимки); съхраняване на разузнавателните материали с помощта на технически средства и предоставянето им в обобщен или първичен вид на „потребителите“. Той съдействува и на другите подразделения на РУМО при създаването на системи за обработка на материалите.

Под ръководството на РУМО е школата за военно разузнаване, създадена във Вашингтон (окръг Колумбия) през 1962 г. в съответствие с директивата на тогавашния министър на отбраната Р. Макнамара. В тази школа се подготвят за работа в апарата на военните аташета военни и цивилни сътрудници на Министерството на отбраната; повишава се професионалното равнище на разузнавачи, на специално подбрани офицери и на изтъкнати цивилни специалисти, подготвят ги за заемане на важни командни, щабни и оперативни длъжности в органите на сигурността.

Анализът на американските публикации показва, че след като с основание измества разузнавателните служби на различните видове въоръжени сили, РУМО всяка година става все по-опасен конкурент на ЦРУ. Съзнавайки силата си, ръководителите му много пъти нарушават установения ред за представяне на разузнавателните доклади и подминавайки Съвета за разузнаване., ги изпращат направо на президента на САЩ. Излиза, че Алън Дълес е бил прав, като предупреждава: „He трябва да се изключва възможността две такива мощни и щедро финансирани организации като Централното разузнавателно управление и Разузнавателното управление на Министерството на отбраната да се превърнат в съперници и конкуренти.“[25]

В Централното разузнавателно управление смятат, че Макнамара е създал личен оперативен щаб на министъра на отбраната, своя „империя“, за да действува независимо в областите, които преди са били монопол на ЦРУ[26].

Безспорно е във всеки случай, че РУМО навлиза в сферите на политиката и стратегията, които преди са били монопол на ЦРУ, и съвсем не се ограничава само в рамките на поставените му задачи. Като министър на отбраната Макнамара често оспорва правото на директора на ЦРУ да оглавява разузнаването на страната. В американските публикации например фигурира такъв факт: на едно заседание на Камарата на представителите питат Макнамара използва ли информацията, получена от ЦРУ. Отговорът поставя в неудобно положение привържениците на централизирания административен контрол върху дейността на разузнаването. „Не — казва Макнамара, — аз получавам информация направо от РУМО, като към нея няма отношение никое друго ведомство извън Министерството на отбраната.“ И макар че по възможности в областта на обработването и оценката на постъпващите разузнавателни сведения РУМО, както признават американските експерти, отстъпва на ЦРУ, заедно с другите органи на военното разузнаване то разполага с много по-големи възможности и технически средства за събиране на разузнавателна информация. РУМО има право също след съгласуване с ЦРУ да внедрява своя агентура в чужбина. Директорът на ЦРУ обаче няма власт да контролира действията на тази агентура[27].

През втората половина на 70-те години около плановете за засилване на РУМО започнаха нови битки. Министърът на отбраната Харолд Браун, който не беше доволен от резултата, постигнат от Р. Макнамара, пристъпи към радикална реорганизация на разузнавателния апарат на Пентагона. Той назначи за свой заместник по разузнаването 55-годишния адмирал Денис Мърфи, в миналото командувал 6-и американски флот и заемал поста заместник-директор на ЦРУ. Тази стъпка е предприета в порядъка на общата реорганизация на „разузнавателната общност“, след като по нареждане на президента Картър на адмирал Стансфийлд Търнър — директора на ЦРУ, беше предоставен контролът върху всички операции на националните разузнавателни органи, включително финансирането на Агенцията за национална сигурност и Управлението на националното разузнаване. Една от главните задачи, поставени пред адмирал Мърфи, е да съгласува с адмирал Търнър въпроса за бюджета на Пентагона и разузнавателните задачи, които ще му се възлагат. Както смятат в Пентагона, реорганизацията има за цел да засили контрола на министъра на отбраната върху събирането на разузнавателни данни, за да може анализът и обобщаването на различната информация, която постъпва от ведомствата като Пентагона, РУМО, Агенцията за национална сигурност, Управлението на националното разузнаване и Картографското управление, да се извършват на едно място. Самият адмирал Мърфи коментира така същността на нововъведението: „Досега разузнавателната работа в Пентагона се градеше въз основа на несъгласувани сведения и никога не се обобщаваше в неговото управление. Сега се прави опит всичко това да се събере на равнище министър на отбраната. Става въпрос за тясно сътрудничество с хората, непосредствено събиращи разузнавателните данни, от които се интересува министърът.“[28]

С други думи, както смятат в разузнавателните среди, Браун се стреми да има свой още по-действен, отколкото при Макнамара инструмент, с чиято помощ да може да оказва натиск върху органите на разузнаването. За да устои на опитите на директора на ЦРУ да разпростре влиянието си върху разузнавателните служби на Пентагона, той се постарава да назначи своя човек с ранг пълен адмирал, който има репутацията на един от най-добре осведомените специалисти по разузнаването[29]. В резултат на отпора, който министърът на отбраната оказва на адмирал Търнър в борбата сред администрацията на Картър, президентът, макар и да оставя тогава последния да контролира бюджетните средства, все пак не се решава да му даде право да упражнява централизиран контрол върху всички разузнавателни органи в страната до желаната от него степен. Към системата на военното разузнаване на САЩ спада още един важен разузнавателен орган — Агенцията за национална сигурност (АНС), която е още по-засекретена от другите.

Втората световна война дава тласък за широко използване на най-новите средства за връзка[30]. Техническият прогрес позволява правителствените съобщения да се предават мигновено и безпогрешно. Обикновено съдържанието на секретните документи се предава кодирано или зашифровано; посланията често първо се кодират, а след това се шифроват[31]. Успешното развитие        на технологията на сметачните машини от Втората световна война насам и повишената активност на правителството на САЩ извън страната стават причина, както пише X. Рансъм, „да започне да се отделя огромно внимание на техниката на шифроване и дешифриране и на предаването и засичането на секретни съобщения“[32]. Това всъщност е и основната задача на АНС. Тя е специализирана главно в подслушването на съобщения, предавани по линиите за връзка на чуждите държави, и в криптоанализ, т.е. опит да се разкрият шифрите им. През 1975 г. в един доклад, подготвен от специалната сенатска комисия, която разследва дейността на разузнавателните органи на САЩ, се отбелязва, че системата Ай Би Ем, използвана от Агенцията за национална сигурност, функционира като „гигантска прахосмукачка“, която е в състояние да погълне всички електронни сигнали, изпращани от територията на САЩ в чужбина или постъпващи в страната[33]. Засичането и дешифрирането от ЦРУ на всевъзможни съобщения в глобален мащаб осигурява на правителството точна и важна разузнавателна информация. Така например, както твърди списание „Нюзуик“ в броя си от 6 септември 1982 г., по време на бойните действия в района на Фолклендските (Малвннските) острови специалистите от АНС са разкрили аржентинския код и са съобщили на Великобритания важни данни за разположението и придвижването на войските на противниковата страна.

Съединените щати започват да се занимават сериозно с проблемите на дешифрирането още по време на Първата световна война. За целта към военното разузнаване е създаден „Отдел 8“, наречен „Черният кабинет“, както в европейските страни наричат службата за тайната цензура. Едни от големите му успехи е разкриването на японския дипломатически код. Това помага на американското правителство да излезе победител в преговорите на Вашингтонската конференция по разоръжаването през 1921 — 1922 година.

АНС е създадена през 1952 г. съгласно съвършено секретна директива на президента Труман на основата на разтуреното Управление за сигурност на въоръжените сили, съществуващо от 1947 г. и занимаващо се с дешифриране на информация. В изпълнителната си заповед президентът обяснява нуждата от създаване на АНС със стремежа да се даде възможност на разузнавателните органи, които нямат отношение към Министерството на отбраната, да ползват информацията на агенцията и услугите на нейните специалисти.

В правителствените справочници АНС фигурира като „полуавтономно управление на Министерството на отбраната“. В разузнавателните среди на САЩ смятат, че „тази агенция, макар и да влиза в Министерството ни отбраната, не е част от него“[34]. Тя не е на подчинение на Комитета на началник-щабовете като другите придатъци на Пентагона и се контролира пряко от министъра на отбраната, директора на ЦРУ, СНС и самия президент[35]. Това е единственото ведомство, чиито функции и задължения не се определят от никакъв закон. Съгласно с изпълнителната заповед на президента Рейгън нито едно друго министерство или ведомство не може да извършва разузнавателни операции с радиотехнически средства без специално разрешение от министъра на отбраната.

АНС, която е основният правителствен орган, отговарящ за радиотехническото разузнаване, действува преди всичко в интерес на Националния съвет за разузнавателната дейност в чужбина и снабдява с разузнавателна информация Министерството на отбраната като един от многобройните си потребители. Освен че има свой собствен щат за техническа работа, агенцията сътрудничи тясно с РУМО и с групите, които се занимават с радиотехническо разузнаване в армията, военноморския флот и военновъздушните сили. По такъв начин според характеристиката на американските автори АНС служи на другите разузнавателни учреждения в страната като своеобразна „фабрика за електронен шпионаж“.

По думите на бившия директор на АНС генерал А. Алън-младши агенцията има за задача да извършва разузнаване по отношение на другите страни, като използва технически средства за засичане на информация по линиите за връзка и на радиолокационни сигнали.

Тези сигнали се засичат от многобройни технически сътрудници и системи, сортират се, обработват се и се анализират, за да се отсеят данните и сигналите, които не представляват интерес. Разузнавателната информация за другите страни, получавана с помощта на радиотехнически средства, след това се предава на различни правителствени органи, включително и на въоръжените сили, съгласно с указанията на директора на ЦРУ. Агенцията има задължението чрез данните от радиотехническото разузнаване да осигурява подкрепа на военните операции.

АНС заема две сгради, чието строителство струва 47 млн. долара. Това е най-големият комплекс, чиято обща площ на служебните помещения е почти 1,5 пъти по-голяма, отколкото на ЦРУ. Отвън то е защитено с три концентрични огради с бодлива тел, край които непрекъснато има патрули; телта е под електрическо напрежение. Вътрешната охрана се осигурява от морската пехота.

Заедно с шифровъчните отдели на разузнавателните управления на различните видове въоръжени сили АНС е най-голямата организация от подобен род от всички известни в световната история. По данни, съдържащи се в едно непубликувано изследване на Комисията за правителствените операции, през 1976 г. щатът на АНС е бил 120 хил. сътрудници, като при изчисленията са взети предвид и военнослужещите[36]. В щабквартирата на агенцията във Форт Джордж Мид (щата Мериленд) на 30 км североизточно от Вашингтон работят 10 хил. цивилни лица. Както твърди Дж. Бамфорд, автор на книгата „Дворецът на загадките“[37], излязла в края на 1982 г. в САЩ, около 45 хил. американски военнослужещи (войници, моряци, морски пехотинци и летци) обслужват постовете на радиоразузнаването практически във всички части на света. Почти две хиляди електронни „подслушвателни постове“ — от Окинава до остров Крит, от Пуерто Рико до Шотландия — събират информация предимно чрез образуваната с помощта на самолетите АУАКС и РС-135 „разузнавателна ескадрила“, чрез ВВС и натъпканите с най-съвременна електроника шпионски плавателни съдове на ВМС, които се подчиняват на заповедите на Форт Мид. Значителна част от постовете плътно окръжават държавите от социалистическата общност. Броят на „подслушвателните постове“ не е постоянен, те се откриват и закриват в зависимост от политическото положение, създало се в един или друг район, и от външнополитическия курс на САЩ. Например двата поста „Таксман“ на територията на Иран, от които дълго време се наблюдаваха изпитанията на съветските ракети, бяха ликвидирани в процеса на иранската революция. Обаче както твърди американският печат, функциите им са прехвърлени на постовете, създадени по-късно в планинските райони в Западен Китай[38].

Агенцията има отдели и в чужбина: „АНС — Далечният изток“ в Япония и „АНС — Европа“ във ФРГ. В дейността си тя използва най-различна техника — от подводници до разузнавателни самолети и спътници.

От 1969 г. разходите на АНС са се увеличили над три пъти и са достигнали 15 млрд. долара годишно (тази сума включва изстрелването на разузнавателни спътници, които засичат съобщенията, предавани по системите за връзка на другите държави[39].

За 1984 финансова година АНС поиска допълнително 77,75 млн. долара за построяването във Форт Мид и в чужбина на три обекта, които ще спомагат агенцията да решава задачите по радио- и радиотехническото разузнаване, по гарантирането на сигурна връзка и защита на изчислителната техника. В обсъждането на този въпрос, състояло се на 7 март 1983 г. в подкомитета на комисията на Камарата на представителите по бюджетните средства, участвува заместник-директорът на АНС Р. Е. Рич.

Рич информира конгресмените, че АНС предвижда да построи в чужбина (точното местонахождение не се споменава) два обекта на стойност 21,5 и 25,2 млн. долара, които значително ще увеличат разузнавателните възможности на агенцията[40].

Макар че за повечето американци АНС или изобщо не съществува, или пък я бъркат със Съвета за национална сигурност, издръжката й струва на всяко американско семейство 17–40 долара годишно.

По данни, промъкнали се в печата по различно време, основната структура на АНС представляват три главни управления. Управлението за добиване на информация (ПРОД) има щат от 8200 души. Предназначението му е да дешифрира текстове преди всичко на страните от социалистическата общност, а също и на съюзниците на САЩ от агресивните блокове и на неутралните страни[41].

Управлението отговаря за функционирането на електронните системи — радиозасичащите станции, радиолокационните станции, разузнавателните кораби и самолети, спътниците и подводниците. „ПРОД — пише X. Рансъм — е оръжието на АНС с най-широк диапазон на действие. То е разположило американска разузнавателна техника по цялото земно кълбо и регистрира всички възможни електронни сигнали, тъй като те могат да имат потенциално значение за разузнаването. Към тази дейност са привлечени хиляди военнослужещи, които се контролират от АНС.“[42] Повечето от криптоаналитиците на агенцията работят в това управление, което се подразделя на много функционални и регионални органи.

Управлението за сигурност на връзката (КОМСЕК) с численост 1700 души обезпечава сигурна работа на военните и дипломатическите свързочни канали на САЩ. То решава въпроса за изработването на криптологични системи за правителствените учреждения и налага ограничения при използването на шифрите и кодовете, така че изтичането на някаква информация да не позволи да се разкрие цялата система. Освен това управлението снабдява министерствата и ведомствата в САЩ с шифровъчни машини и следи за изправността им[43].

Основната задача на КОМСЕК е разработването на шифрите и прилагането им в новите модели шифровъчни машини. Сътрудниците на управлението поддържат тесни връзки с организациите потребители (например е Държавния департамент). КОМСЕК се занимава и със съставянето и разпределянето на ключовете за шифрите. Специална комисия от това управление има право да оценява постъпващите в АНС предложения за нови системи[44].

Третото управление е Управлението за научноизследователски и опитно-конструкторски работи с щат 2300 души, което извършва фундаментални научни изследвания, свързани с разработването на нови шифри, с техниката на радиозасичаието и методите на шифроване и дешифриране. То ръководи работата по подобряването на характеристиките на ЕИМ (увеличаването на бързината на обработка и на обема на обработваната информация) и по повишаването на чувствителността на приемниците за засичане и секретността на методите за предаване.

В помощ на оперативните отдели са отделът за кадрите, учебният отдел и отделът за сигурността, който се занимава с проверка на сътрудниците на АНС. Преди да бъдат приети на работа, всички сътрудници на агенцията се проверяват внимателно. Кандидатите се проучват от няколко учреждения и преди всичко от ФБР, като се обръща специално внимание на благонадеждността им. Подробно се проверяват документите за раждане, образование и военна служба, установява се сумата на купените на кредит стоки, изяснява се репутацията на кандидата сред приятелите му, съседите, бившите другари по служба и тези, при които е работил. Всеки трябва да мине през детектор на лъжата, а ако бъде приет за служител на АНС, се подлага на това изпитание периодично — през цялото време на работата му. Следващите проверки са на четири години. АНС е един от малкото държавни органи с разрешение да има своя служба за сигурност, която не е подчинена на ФБР. Сътрудниците на службата за сигурност инструктират редовно личния състав на АНС, а освен това всички служители на агенцията са длъжни от време на време да препрочитат определени инструкции и да потвърждават това със специални разписки.

В началото на 60-те години, когато в агенцията са открити сериозни нарушения на секретността, от нея са уволнени 26 сътрудници. На 9 май 1963 г. Камарата на представителите на Конгреса приема специален закон, който дава право на министъра на отбраната да уволни всеки работник от агенцията без обяснение на причините и без право на обжалване на уволнението, в случай че възникнат съмнения в благонадеждността му.

Забулена в тайна, АНС се смята за един от най-законспирираните членове на „разузнавателната общност“. „Дейността на Агенцията за национална сигурност е обвита в още по-голяма тайна от дейността на другите правителствени учреждения — твърди А. Тъли. — Операциите, които тя провежда, се пазят в по-строга тайна от операциите на ЦРУ. Като полуавтономно учреждение то върви по своя път и обикновено бюрократичният контрол не го тревожи.“[45]

Още от първите дни на възникването на АНС властите правят всичко възможно нито една подробност, отнасяща се до дейността й, да не получи гласност. Занимавайки се със свръхсекретното осигуряване на тайната работа на средствата за връзка, с кодовете, шифрите и електронните прибори, днес АНС е почти анонимно правителствено ведомство, пише X. Рансъм. Името на тази организация рядко се среща в организационните схеми на администрацията на САЩ. Показателен е например следният факт. Когато Конгресът разглеждаше бюджета на военното разузнаване за 1970 финансова година, в американския печат проникнаха сведения за числеността, структурата и задълженията на РУМО. Бюджетът на АНС е разглеждан на същото заседание, но данните за него не са отразени в протокола на комисията[46].

Функциите му не се разкриват дори в нареждането на президента за създаването му. В официалните справочници на правителството на САЩ тази агенция се определя уклончиво като „учреждение, изпълняващо директивата на президента от 1952 г.“. В тях се казва само, че на АНС са възложени специални функции и задачи по координирането, които имат отношение към обезпечаването на националната сигурност.

Във връзка обаче с разследването, започнато от американските власти през ноември 1954 г. по делото на сътрудника на АНС Д. Петерсън, обвинен в злоупотреба със секретни документи, бяха разкрити сведения за дешифрирането на правителствените кодове на Холандия от страна на агенцията.

Подробности за организацията и функциите на АНС станаха известни на световната общественост съвсем достоверно и в детайли, когато през юни 1960 г. двама негови сътрудници — Бъртън Мичъл и Уилям Мартин, работили над 12 години в агенцията — поискаха политическо убежище в СССР. След известно време на пресконференция в Москва те описаха доста подробно тази организация и някои от внимателно законспирираните й функции. „От работата ни в Агенцията за национална сигурност ни с известно — свидетелствуват те в това изказване, — че Съединените щати четат успешно секретната преписка на повече от 40 страни, включително и на съюзниците си… В агенцията влиза отделът «Ало», които проучва кодовете и шифровъчните системи на съюзниците на САЩ и на неутралните страни.“ Разобличенията на Мичъл и Мартин разтърсиха правителствените кръгове в САЩ и станаха причина много държави, включително и преките съюзници на САЩ, да сменят спешно ключовете и системите си на кодиране.

Три години по-късно достоверността на информацията на Мичъл и Мартин потвърди и Виктор Хамилтън, работил в отдела „Ало“ и обърнал се също към съветските власти с молба за политическо убежище. Той съобщи, че този отдел се занимава с разкриването на шифрите на Иран, Турция, ОАР, Либия, Тунис, Мароко, Етиопия, Судан и Гърция. Връзката между тези страни се контролира от клона на АНС на о. Кипър; станции за радиозасичане има и в Бейрут и на о. Крит. Засечените телеграми се предават по радиото през Танжер в САЩ, където се дешифрират и превеждат. В. Хамилтън твърдеше, че тогавашният представител на САЩ в ООН Хенри Кабот Лодж е изпратил в агенцията писмо, с което благодари за получената информации. По някои данни АНС има филиал и в Рим.

В щата на АНС има много специалисти в областта на математиката, лингвистиката и свързочните средства; като консултанти се привличат видни учени, които работят в най-различни области.

Агенцията подготвя собствени кадри и прибягва широко до вербуване в университетските среди: всяка година тя взема на работа неколкостотин перспективни випускници от колежите и се мъчи да примами повече „умове“ от частния сектор на промишлеността. Както може да се съди въз основа на американски публикации, от кандидатите не се иска непременно научна степен; тази организация предпочита младите сътрудници да преминават през нейната система на обучение и тренировка. Ръководителите на АНС смятат за незаменими своите курсове по шифроване и дешифриране. Агенцията използва най-новите технически средства и постижения на науката повече от другите разузнавателни органи на САЩ. Дешифрирането на най-важните от засечените (или получени по друг път) съобщения се извършва с помощта на най-добрите дешифриращи машини и първокласни компютри.

На едно от заседанията на подкомитета на Комисията по бюджетните средства към Камарата на представителите бившият директор на АНС генерал М. Картър потвърждава, че агенцията упражнява оперативен и технически контрол върху всички държавни организации, които участвуват в радиотехническото разузнаване.

За да бъде пълна картината, ще покажем още един важен аспект от дейността на АНС. Сега вече не е тайна, че сътрудниците на агенцията и военните й предшественици са прилагали още една незаконна програма, съгласно с която от 1945 до 1975 г. са се преглеждали повечето от телеграмите, получавани от американците от чужбина или изпращани в други страни. Използвайки събраната по този начин информация, за 1952–1974 г. АНС завежда досиета на около 75 хил. американци[47]. В продължение на 13 години ЦРУ има достъп до тези материали, като ги използва за мръсните си цели. Следенето започва още в началото на 60-те години, когато министърът на правосъдието и ФБР се обръщат към агенцията с молба да контролира всички телефонни разговори на американците с абонати от Куба. При администрацията на Л. Джонсън то се засилва значително във връзка с придобилото широк размах движение на борците за граждански права.

Постепенно АНС започва да участвува в съставянето на списъците на неблагонадеждните, в които се включват американците, обявили се против войната във Виетнам. Както сполучливо се изразява сенаторът Ф. Чърч, ръководител на специалната сенатска комисия за разследване на разузнавателната дейност на САЩ, ако техническите средства, които са на въоръжение в АНС, бъдат обърнати против вътрешната система за връзка в САЩ, „нито един американец няма да запази правото си на частен живот… Просто човек няма да има къде да се скрие“[48]. Преди известно време федералният апелационен съд взе решение, което дава на АНС право да подслушва международните телефонни разговори на американците дори ако няма основание един или друг гражданин да бъде подозиран в противозаконна дейност. И без друго широките права на агенцията да следи американците стават още по-големи.

Всичко казано за Агенцията за национална сигурност показва, че след ЦРУ тя играе основна роля в „разузнавателната общност“ на САЩ и, както твърдят американските специалисти, „по размери и важност на дейността си не отстъпва на ЦРУ“[49].

Приведените факти показват, че както „разузнавателната общност“ на САЩ като цяло, така и съставните й части изпълняват ролята на оръжие на американския империализъм, който през последните години постоянно потвърждава стремежа си да играе ролята на защитник на международната система на експлоатация и гнет. Той се стреми да господствува навсякъде намесва се в работите на други народи, нарушава безцеремонно законните права и суверенитета им, опитва се със сила, с подкуп и икономическо проникване да натрапи волята си на държавите и на цели райони в света.




Гласувай:
2
0



Спечели и ти от своя блог!
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: varg1
Категория: Лични дневници
Прочетен: 14447185
Постинги: 16903
Коментари: 9172
Гласове: 68031
Архив
Календар
«  Юни, 2020  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
2930