Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.04.2019 12:20 - „Разузнавателна общност“ на САЩ днес
Автор: varg1 Категория: Технологии   
Прочетен: 103 Коментари: 0 Гласове:
1



 Водещата съставна част на „разузнавателната общност“ на САЩ е Централното разузнавателно управление. Създадено веднага след края на Втората световна война, то е първото в страната самостоятелно разузнавателно ведомство. На ЦРУ се възлагат три главни задачи: първо, да получава разузнавателни сведения както по таен, така и по легален път; второ, да обобщава и съпоставя информацията, събрана от другите членове на „разузнавателната общност“, да я оценява и представя на висшите политически дейци в страната във форма, удобна за практическо използване; да подготвя и изпълнява „специални операции“, имащи за цел борба против световния социализъм и установяване и подкрепа на удобни на САЩ реакционни режими.

Законът за националната сигурност дава на ЦРУ възможност да не се затваря строго в рамките на разузнавателната дейност (по събирането и оценката на информацията, която постъпва от всички източници), а да влияе и върху държавната политика. На това много настояват ултрадесните привърженици на политиката от позиция на силата, които са за милитаризация на икономиката и на обществения живот в САЩ. По думите на Алън Дълес този закон осигурява на американското разузнаване „по-влиятелно положение в правителството, отколкото има разузнаването в която и да било друга страна в света“[1].

Размерите и властта на ЦРУ „растат в геометрична прогресия“. По инициатива на президента X. Труман през 1948 г. СНС издава секретно нареждане, което разрешава на ЦРУ да предприема тайни операции в подкрепа на външнополитическия курс на американските управляващи кръгове, за да влияе върху събитията в другите страни и да ги насочва в русло, което е изгодно за интересите на САЩ. В нареждането се подчертава, че тайните операции трябва да се извършват по такъв начин, че при нужда американското правителство винаги да може да се отрече от тях. Така че ЦРУ, както е и замислено от инициаторите за създаването му, трябва не само да събира, оценява и обработва разузнавателните сведения, за да осигурява на Белия дом съответната информация за всички събития с международно значение, не само да координира дейността на правителствените органи на разузнаването, но и да извършва самостоятелни външнополитически акции по задание на СНС, т.е. да има „право да взема решения, като разчита на своята информация, и да прилага на практика политика, основаваща се на данните от разузнавателната служба“[2].

Централното разузнавателно управление, пише известният френски социолог Клоуд, именно затова е в центъра на вниманието, защото не се ограничава със събирането и анализа на секретната информация, а предприема тайни действия, за които научава цял свят. Поради това и в САЩ, и извън пределите им ЦРУ е олицетворение на тъмна сила, която „служи на империята“.

През 1949 г. американският Конгрес приема така наречените поправки към Закона за националната сигурност. По същество това е нов закон, който предвижда да бъдат разширени правата и възможностите на създаденото две години преди това Централно разузнавателно управление. По време на обсъждането му председателят на сенатската комисия по въоръжените сили М. Тайдингс недвусмислено заявява, че американското правителство единствено в света открито приема закони, които легализират една толкова специфична дейност.

В статията с изразителното заглавие „Разузнаването и външната политика — дилемата на демокрацията“ Уилям Барандс, виден експерт от Държавния департамент, описва по-късно какво представлява тази дейност.

Разглеждайки историята на ЦРУ, той отбелязва: „Американските ръководители стигнаха до заключението, че Съединените щати се нуждаят от организация, способна да решава някои задачи с помощта на средства, които са между обикновените средства на външната политика и откритата въоръжена намеса.“[3] С други думи, Конгресът обедини и шпионажа, т.е. събирането на разузнавателни данни в чужбина, и „специалните операции“, наречени много сполучливо на Запад „мръсни номера“ и включващи широк кръг от политическа, икономическа, полувоенна и пропагандна дейност, под покрива на едно ведомство. ЦРУ е напълно легализирано правителствено учреждение, пряко подчинено на държавния глава — президента, и ползващо се с неговата пълна и безусловна подкрепа.

Опасността, че ЦРУ няма само да събира информация, но и ще определя политическия курс, подчертава видният американски наблюдател Дж. Кук, се засили поради двойствените функции на ведомството. От самото начало ЦРУ представлява „двуглаво чудовище“ и опасенията на сенатора М. Тайдингс са съвсем основателни. Администрацията и Конгресът на САЩ действително за пръв път в историята на човечеството обявяват „мръсните номера“ за държавно дело и още тогава узаконяват използването на всякакви средства за намеса във вътрешните работи на други страни. И характерното тук е, че опитът, който САЩ вече имат в провеждането на тайни операции, им позволява, както се струва на ръководителите на американската администрация, да поставят пред ЦРУ по-големи по мащаб и по-сложни по съдържание задачи, включително и свързани с организирането на убийства на ръководители на чужди държави.

Законът от 1949 г. практически лишава постоянните комисии на Конгреса от възможността да се намесват в дейността на ЦРУ. Конгресът не е длъжен да контролира тайните операции. Председателите на комисиите по въоръжените сили и по бюджетните средства имат право да се обръщат към ЦРУ с въпроси за дейността му, но това съвсем не значи, че ЦРУ е длъжно непременно да отговаря. Във всеки случай интересуващите се никога не са виждали официалните директиви на СНС по разузнавателната работа, а без тях трудно може да се разбере истинската роля на ЦРУ в провеждането на външнополитическия курс на САЩ и да се знае за какво точно да се пита. Имало е срещи, разбира се, при закрити врати между удостоени с високо доверие сенатори и конгресмени и ръководители на ЦРУ, но що за срещи са това не знаят дори колегите им от Капитола. Никой не знае и какви препоръки са правили законодателите по време на подобни срещи и изобщо не е известно давали ли са се някакви препоръки. Във всеки случай в Конгреса никога не се е споменавало за това. Не се е стигало и до гласуване по спорните въпроси, които очевидно са възниквали на тези толкова законспирирани срещи. Накратко, всичко показва, че дори контролът върху ЦРУ на „високо равнище от комисиите на Конгреса“ не е нещо повече от мит. А колкото до „подкомисията за наблюдение на ЦРУ“, специално създадена по онова време в сенатската комисия по въоръжените сили на САЩ, тя, както стана ясно наскоро, от години въобще не се е събирала.

По време на разискванията през 1973 г. във връзка с назначаването на Уилям Колби на поста директор на ЦРУ сенаторът Уилям Проксмайър обърна внимание на колегите си, че от Сената настояват да „гласуват слепешката“. Той заяви: „Ние фактически не разполагаме с точни сведения за г-н Колби. Не ни позволяват да се интересуваме от кариерата му и да съдим за деловите му качества. Не сме осведомени какви задачи е изпълнявал… и трябва да го одобрим за длъжност, за която знаем твърде малко…“[4] Но всички подобни протести остават глас в пустиня.

По повод мотивите, накарали някои сенатори да гласуват против назначаването на Колби (те са 13 от 96), на 2 август 1973 г. в. „Ню Йорк таймс“ пише, че те биха искали да видят на поста ръководител на ЦРУ някой друг, а не специалист по тайните операции, че на Съединените щати „им е дошло до гуша от секретност, тайни идеи и тайни личности“. В края на краищата, заключава вестникът, ЦРУ трябва да направи равносметка на тайната дейност и на чисто разузнавателните си функции[5].

Е. Хамилтън прави извод от разискванията около централното разузнаване: „Самата дума ЦРУ е станала синоним на думата секретност; никой външен човек не може да узнае нищо освен съвсем приблизителни данни за полето на неговата дейност. ЦРУ никога не потвърждава и не опровергава никакви обвинения по свой адрес.“[6]

Съществуват различни федерални закони и разпоредби, които задължават правителствените учреждения в САЩ по искане на властите да дават всякакви сведения за бюджета, структурата, функциите, броя на персонала, личния си състав и т.н. Но тези закони не се отнасят за ЦРУ, което има особено положение. Дори Министерството на финансите има нареждане да не докладва на Конгреса нищо, което засяга ЦРУ. При назначаването или уволняването на сътрудници директорът на ЦРУ не е обвързан с никакви политически и правови норми и препоръки, които са задължителни за правителствените учреждения в САЩ. Той се ръководи все от същия специален закон от 1949 г., който предвижда практически неограничени права на неговото ведомство. Освен това ЦРУ има специални пълномощия при действията си във всяка интересуваща го страна да използва материалните средства и личния състав на всички американски правителствени органи, държавни и дори частни учебни заведения, търговски, профсъюзни, селскостопански и научни учреждения, търговски фирми и т.н. Показателно в това отношение е признанието на бившия специален помощник на директора на ЦРУ Томас Бридън за подкрепата на реакционните профсъюзи от разузнаването на САЩ. Значителна част от средствата, изразходвани от ЦРУ, заявява Бридън, бяха предназначени за профсъюзите и за Джордж Мини. Лично аз предадох 75 хил. долара на президента на Обединения профсъюз на работниците от автомобилната промишленост в Детройт[7].

ЦРУ има право да субсидира програмите на колежите, да поддържа и създава различни фондове и фондови организации, културни дружества и издателства, да основава и финансира частни корпорации, които осигуряват прикритие за тайната дейност на ведомството в чужбина[8].

Като илюстрация може да послужи примерът с най-голямата и широко известна компания „Еър Америка“, действуваща под прикритието на частна фирма. Компанията се финансира от ЦРУ, на щурвала на нейните самолети седят офицери от запаса на американските ВВС. База за създаването на „Еър Америка“ стана частната организация на въоръжените сили „Летящите тигри“. По време на Втората световна война компанията помага на Чан Кайши в борбата срещу японците и се занимава с подготовката на летателния състав на военновъздушните сили на САЩ за бойните действия в този район. След края на войната компанията, преименувана по това време в „Сивил еър транспорт“ (CAT), активно подкрепя чанкайшистките войски, отстъпващи под натиска на Китайската народноосвободителна армия. Самолетите на CAT хвърляха оръжие, боеприпаси и продоволствие. След това Тайван се превърна в опорна база на CAT. Именно оттам след това започнаха всички въздушни операции на компанията, организирани и финансирани от ЦРУ. През 1950–1951 r. CAT премести центъра на своите действия в Корея, където наред с изпълнението на задачите по снабдяването участвува и в големи разузнавателни операции. През 1951 г. по поръчка на ЦРУ компанията прехвърли 12 хил. чанкайшисти от Тайван в Бирма. През 1959 г. тя докара от Бирма в Лаос със самолети още 3 хил. тайвански наемници. През това време в Лаос транспортният флот на САЩ непрекъснато доставяше военни товари на генерал Фуми Носаван. В края на 50-те години компанията отново започна да се нарича „Еър Америка“. Операциите й са провеждани в пълна тайна; нейните самолети и вертолети нямат опознавателни знаци. Една от най-големите операции, осъществени от силите на тази компания, е снабдяването с оръжие на 45-хилядната армия на племето мео в Лаос, която съгласно плановете, разработени от ЦРУ, трябваше да блокира пътя за снабдяването на патриотичните сили в Южен Виетнам.

Представа за мащабите на дейността на „Еър Америка“ дават размерите на нейния самолетен парк, възлизащ през 1968 г. на 200 машини, с чието обслужване са заети 11 хил. души. В Тайван се намира и дъщерната компания на „Еър Америка“ — „Еър Ейша“ с щат от 8 хил. души.

Дори самото ЦРУ, както съобщава Кристофър Робинс в книгата си „Еър Америка“, никога не е могло да определи точно докъде се простират въздушните му пипала. Оказва се, че не е възможно да се пресметне точният брой на самолетите, контролирани от него; приблизителни са също така и данните за броя на личния му състав. В средата на 60-те години Ричард Хелмс, тогавашният директор на ЦРУ, задава на един от щабните офицери, както изглежда, прост въпрос: „С колко самолета разполага ЦРУ?“ На един офицер с голям опит в работата в тайната служба е възложено да проучи операциите на авиационните компании на ЦРУ. След три месеца напрегната работа той окачва в една строго охранявана стая на управлението огромна карта на света, по която са забити стотици цветни карфици. След това в продължение на един час той говори за десетките летища и стотиците самолети, които принадлежат на ЦРУ. С извиняващ се глас офицерът докладва, че картата е може би с точност до 90 на сто, защото авиационните компании постоянно наемат самолети една от друга, сменят двигателите и номерата на опашните площи и разглобяват машините за резервни части. Така че след като три месеца е проучвал материалите, с които разполага ЦРУ, офицерът не е имал ясна представа за броя на самолетите, които принадлежат на управлението. Той обаче може да каже, че само компанията „Пасифик корпорейшън“, в която влизат „Еър Америка“ и „Еър Ейша“, наброява повече от 10 хил. души, почти толкова, колкото е тогава целият щат на ЦРУ[9]. Както съобщават бивши длъжностни лица, ЦРУ използва свободно американските военни бази и „излишната“ военна техника, за да създаде, както се говори, световна мрежа от снабдителни пунктове и от оперативни бази.

Любопитна е следната подробност. Съгласно закона от 1949 г. ЦРУ има право да изразходва материални средства, без да спазва обичайните правителствени процедури и да се отчита само с писмено удостоверение от директора на управлението. Последният не е длъжен да дава отчет нито на Сената, нито на Камарата на представителите, нито на който и да било правителствен орган в САЩ, как и за какво изразходва средствата ЦРУ[10]. Директорът на ЦРУ може самостоятелно да се разпорежда с всякакви суми от огромните бюджетни средства, без какъвто и да било надзор от страна на висшите власти и без обяснения. „Това — както правилно отбелязва американският политолог X. Рансъм — наистина е необикновено широка власт за ръководителя на едно изпълнително ведомство, където работят хиляди хора и чиито годишни разходи се изчисляват на стотици милиони долари.“[11] С това се обяснява фактът, че през последните десетилетия, когато става дума за външната политика на САЩ, наред с името на президента неизменно се споменават три имена и три учреждения: държавният секретар, министърът на отбраната, ръководителят на централното разузнаване и съответно — Държавният департамент, Пентагонът и ЦРУ. Административната длъжност директор на ЦРУ се превърна в ключов политически пост в правителството на САЩ. Той е един от малкото хора, които дават препоръки на президента по главните проблеми на националната политика. Тъй като същевременно е и председател на Националния съвет за разузнавателната дейност в чужбина, директорът на ЦРУ не само осигурява на президента на САЩ информация, но и въз основа на данните от разузнаването разработва изводи и оценки, които често предопределят насоката на националната политика и решенията на правителството. Както отбелязват американските автори, това „уникално и твърде опасно съчетание на функции“ прави поста ръководител на централното разузнаване най-влиятелния в държавата.

И това не е случайно. Такъв е замисълът още при създаването на ЦРУ, това се определя от цялото развитие на следвоенната външна политика на САЩ. Сенаторът Ричард Ръсел (демократ от щата Джорджия), бивш председател на сенатската комисия по въоръжените сили, близък на Белия дом и очевидно достатъчно осведомен, нарича директора на ЦРУ „второто по могъщество“ лице в американската администрация[12]. В потвърждение на това познавачът на задкулисната страна от политическия живот в САЩ известният американски наблюдател Дрю Пирсън отбелязва, че след президента най-важният човек, който определя външната политика на САЩ, е ръководителят на ЦРУ. Той „може да сменява крале и президенти, да прави преврати и да приближава войната“ дори в по-голяма степен от държавния секретар. При Рейгън, с чието идване на власт рязко се засили агресивността на ултрареакционните империалистически сили и който отрежда на ЦРУ ролята на главен организатор на „тайните войни“ или, както пише американският печат, на „безшумно оръжие на президента“, директорът на ЦРУ официално стана член на правителството.

Ние засегнахме въпроса за главните закони, които определят мястото и ролята на ЦРУ в държавния механизъм на САЩ и откриват пред него широк простор за всевъзможни превишения на властта и произволно разширяване на официалната му компетенция, когато това налагат специфичните условия на дейността му. Известните закони обаче все пак не дават пълна представа за действителната широта на пълномощията на ЦРУ, освен тях съществуват и съвършено секретни директиви на СНС. Още Алън Дълес открито пише, че законът разрешава на Съвета за национална сигурност, т.е. фактически на президента, да възлага на ЦРУ и други пълномощия освен споменатите в закона. „Тези пълномощия не подлежат на разгласяване.“ Дълес има предвид „специалните операции“ и тайните акции за установяване (често чрез военни преврати) на удобни за монополистичния капитал на САЩ реакционни политически режими — именно тези, за които в основния документ на Международното съвещание на комунистическите и работническите партии се казва следното: „Въоръжени интервенции, жестоки репресии — особено там, където борбата взема най-остри форми и където революционните сили се сражават с оръжие в ръка, — контрареволюционни заговори, реакционни и фашистки преврати, провокации и шантаж — всичко това е пуснато в ход от империализма.“[13]

В един случай това е борба за запазване или реставриране на монархичен или профашистки режим, в друг — предаване на властта на военна хунта, в трети — реакционен държавен преврат, извършван под либералнодемократични лозунги, т.е. във всеки отделен случай при планирането на тайните акции се има предвид политическото положение, създало се в страната, която интересува американските монополи, и оценката на ЦРУ за вътрешното й положение.

С времето „специалните операции“ станаха неразделна част от практическата дейност на ЦРУ. Целият свят е свидетел как в страните, където протежетата на монополистичния капитал на САЩ са в непосредствена опасност, „специалните операции“ прерастват в открити военни действия.

Следователно, обслужвайки експанзионистичните стремежи на монополите, ЦРУ със знанието и одобрението на ръководителя на изпълнителната власт в САЩ се намесва активно във вътрешните работи на други държави. Такъв характер имат държавният преврат в Иран през 1953 г., военният преврат в Гватемала през 1954 г., реакционният преврат в Камбоджа през 1970 г., въоръженото нахлуване в Куба през 1961 г., намесата в работите на Виетнам, свалянето на демократичното правителство на Хуан Бом в Доминиканската република, убийството на Салвадор Алиенде и превратът в Чили, нахлуването в Гренада през 1983 г., които са организирани от ЦРУ.

Такава е хронологията на основните международни събития с участието на ЦРУ и тя говори сама за себе си. Що се отнася до оценката на последиците на тези операции от гледна точка на интересите на самите Съединени щати, тук ще бъде уместно да цитираме бившия председател на сенатската комисия по въоръжените сили на САЩ сенатора Джон Стенис, който едва ли има интерес да сгъстява боите. Участието на ЦРУ като таен орган на американската външна политика в „студената война“, твърди сенаторът, „вече не служи на националните интереси, ако въобще някога им е служило“. Към това трудно може да се добави нещо.

Другата страна от дейността на „двуглавото чудовище“ е свързана, както вече отбелязахме, с организирането на шпионаж против страните както потенциални противници, така и сегашни съюзници на САЩ, включително и от военнополитическите блокове. Основните му усилия, както ще бъде показано по-нататък, са насочени към разкриване на военноикономическия потенциал на страните — участнички във Варшавския договор, и преди всичко на отбранителната мощ на Съветския съюз — главната опора на социалистическата общност, на силите на прогреса и мира. Според ръководителите на ЦРУ подобна информация, даваща храна на милитаристичння курс на американския империализъм, трябва да помогне на Съединените щати да си осигурят положение на господствуваща държава в света във военно отношение.

За да бъде пълна представата за мястото и ролята на ЦРУ в разузнавателната система на САЩ, ще се обърнем към някои официални данни. Общият брой само на кадровите служители на управлението възлиза на 18 хил. души. През последните години бюджетът на ЦРУ е достигнал почти 5,5 млрд. долара.

По различни причини бюджетът на ЦРУ (включително отпуснатите средства за конкретни проекти) дава малка представа за действителните размери на това ведомство и за истинския размах на действията му. В такива големи тайни операции като например войната в Лаос, тайната дейност във Виетнам, нахлуването в залива Кочинос преките разходи на ЦРУ и отпуснатите средства за различните проекти са само незначителна част от общите разходи, които се понасят от правителството на САЩ.

По размерите, бюджета и персонала в чужбина ЦРУ може да се сравнява само с Държавния департамент. В книгата „Хилядата дни на президента Кенеди“ Артър Шлезинджър-младши съобщава, че през 1961 г. например ЦРУ е имало в чужбина толкова хора под официален покрив (т.е. на постовете на чиновници от дипломатическата служба или от управлението за международна развитие), колкото и Държавният департамент. В редица случаи броят на сътрудниците на ЦРУ е надвишавал броя на служителите на Държавния департамент в политическите отдели на американските мисии. Често ръководителят на местния отдел на ЦРУ е бил в страната по-дълго от посланика, имал е на разположение повече пари и се е ползвал с по-голямо влияние. Това положение се запазва и през следващите години. Показателна е и самата организационна структура на ведомството. Сега е известно, че ЦРУ се дели на четири основни управления, известни като „дирекции“, всяка от които по традиция още от началото на 50-те години се ръководи от заместник-директор.

Най-голямото подразделение на ЦРУ е Оперативната дирекция, която отговаря за всички тайни операции и за дейността на повече от 90 задгранични представителства на ЦРУ. През последните години тази дирекция (която по-рано се нарича Управление за планиране) има около 8–10 хил. служители и бюджетът й достига 3,5 млрд. долара годишно.

След това идва Информационно-аналитичната дирекция, която има за задача да съпоставя, анализира и разпространява разузнавателната информация, събирана от всички органи на разузнаването на САЩ в чужбина, както и информацията, черпена от открити източници. В дирекцията има около 3 хил. служители, а годишният й бюджет възлиза на около 75 млн. долара.

Трета поред е Научно-техническата дирекция. Тя осъществява ръководството на научноизследователските и опитно-конструкторските работи за създаването на такива технически средства за събиране на разузнавателна информация като например спътниците шпиони; анализира научно-техническите данни, получавани по всички канали. Персоналът на дирекцията е около 1500 души, бюджетът се определя на 125 млн. долара годишно, без да се смятат големите допълнителни суми (обикновено 500 млн. — 1 млрд. долара), харчени например от разузнавателната служба на военновъздушните сили за технически системи за събиране на информация.

Накрая идва Административната дирекция, която обединява функции като службата за личния състав, обучението, безопасността, връзката, снабдяването, финансите и медицинската служба. През последните години персоналът на тази дирекция е нараснал на 4500 души, а бюджетът й възлиза на около 200 млн. долара годишно.




Гласувай:
1
0



Спечели и ти от своя блог!
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: varg1
Категория: Лични дневници
Прочетен: 14447125
Постинги: 16903
Коментари: 9172
Гласове: 68031
Архив
Календар
«  Юни, 2020  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
2930