Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.04.2019 12:18 - Организация на разузнаването в САЩ след войната
Автор: varg1 Категория: Технологии   
Прочетен: 68 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 09.04.2019 12:19


 Съвременната организация на американското разузнаване отразява една от характерните особености на военнополитическата доктрина на САЩ — глобалността. Глобалност, първо, в географски план: за обекти на шпионажа се смятат без изключение всички райони на земното кълбо. Второ, в политически план — разузнаването на САЩ се старае да влияе в полза на американския монополистичен капитал върху всички основни обществено-политически събития, които стават в света. Именно затова през всичките тези години в Съединените щати усилено се извършва и продължава да се извършва процес на превръщане на широко разклонения механизъм на разузнаването („разузнавателната общност“) в едно от основните оръжия за осъществяването на агресивната експанзионистична политика на империализма. Монополите все по-често предпочитат да имат работа с разузнаването, което използва „специални“ методи за „защита на американските интереси“.

Идеята за координиране на държавно равнище на действията на различните разузнавателни ведомства възниква още преди Втората световна война, през периода на така наречения американски изолационизъм, когато конкурентната борба между монополистичните групи и ориентиращите се към тях сили във висшите сфери на държавния апарат става все по-ожесточена.

Катастрофата в Пърл Харбър — внезапното нападение на Япония срещу военноморския флот на САЩ на 7 декември 1941 г. — подтиква към търсене на конкретни пътища за осигуряване на такава координация, за съсредоточаване управлението на разузнавателния механизъм в един център с огромна власт. В условията на войната естествено преобладава централизираното стратегическо разузнаване — Управлението на стратегическите служби (УСС), създадено през юни 1942 година. Ролята на координатор на неговите разузнавателни усилия с дейността на другите правителствени органи, министерствата и ведомствата, свързани с разработването и провеждането на външната и военната политика, поема тогава самият президент — държавен глава, върховен главнокомандуващ, ръководител на изпълнителната власт и на управляващата партия.

Още тогава сред членовете на кабинета и монополите, които стоят зад гърба им, се появява и расте недоволството от всевластието на президента Фр. Рузвелт, независимо от изключителната му далновидност като държавен деец, огромния му авторитет и рядкото умение, с което той защитава интересите на монополистичния капитал. На тях не им харесва, че когато решава въпроси с държавно значение, президентът често не се съобразява с мнението на министрите, а координацията на действията на разузнаването и много от външнополитическите акции имат случаен характер.

След Втората световна война преходът от изолационизма към открита експанзия на американския капитал по всички континенти поражда в крайна сметка доктрината за „глобалната отговорност“ на Съединените американски щати за положението в света. Държавата, излязла по-богата от войната, си е спечелила, както смятат най-реакционните й управляващи кръгове, правото на водещо място в световната икономика и политика. Естествено засилва се и борбата между различните групи от финансовата олигархия за властта в страната, за държавния апарат.

Започва търсенето на такива институти на държавната власт, които при всеки президент и при управлението на която и да било от двете основни партии да позволят, запазвайки външните особености на американския парламентаризъм, да се контролират всички страни от живота на американското общество и твърдо да се следва поетият след войната курс на глобално настъпление на монополистичния капитал на САЩ с помощта на явната и тайната дипломация, на икономическия натиск и поробването, а също и с помощта на подривната дейност и дори на откритата въоръжена агресия.

В резултат на тези търсения е приет от Конгреса и на 27 септември 1947 г. влиза в сила Законът за националната сигурност. Законът утвърждава и развива насоката на коренното преустройство на военните, дипломатическите и разузнавателните органи, очертала се след края на Втората световна война. Той предвижда преди всичко организационно обединяване на всички видове въоръжени сили и създаване на единно национално военно управление, малко по-късно преименувано в Министерство на отбраната начело с министър на отбраната, облечен с пълна власт над трите вида въоръжени сили — армията, ВВС и ВМС. Заедно с това се създават и Комитетът на началник-щабовете и Министерството на военновъздушните сили. Министър на отбраната става Джеймс Форестал, заместник-председател на „Дилън Рид енд къмпани“, изразител на възгледите на най-агресивните и реакционни среди.

Така че приемането на Закона за националната сигурност може да се смята за повратна точка в преустройството на държавния апарат, извършено от президента X. Труман през първите години след войната. Това преустройство има за задача още повече да заздрави позициите на укрепналите сили на реакцията, която отстоява интересите на най-едрите монополистични обединения в новия, 80-и състав на Конгреса, и е свързана с ревизирането на наследството на Рузвелт.

Новата система за управление на военните и разузнавателните органи на САЩ е извикана на живот от откритите агресивни стремежи на американските монополи. Според замисъла на вашингтонските политици разузнаването трябва, първо, да спомага за укрепването на военностратегическите позиции на империалистическия лагер за борба със Съветския съюз, със световния социализъм, с работническото и националноосвободителното движение и, второ, да улеснява военното, политическото и икономическото проникване на монополистичния капитал в другите капиталистически страни и в сферите на тяхното влияние в развиващите се страни. Законът предвижда създаването на Централно разузнавателно управление като независима ключова организация на разузнаването. То има власт над традиционните разузнавателни органи на военните ведомства, на Държавния департамент и на Министерството на правосъдието.

За контролиране на военните ведомства, на разузнавателните органи и на дипломатическите служби, а също и за координиране на действията им в страната е създаден Съвет за национална сигурност (СНС).

В СНС, който се ръководи от президента, като постоянни членове влизат вицепрезидентът, държавният секретар и министърът на отбраната. Този съвет, който по-късно претърпя изменения, свързани ту с разширяването на пълномощията му, ту с ограничаването им в зависимост от стила на работа на отделните президенти, е обявен за съвещателен орган към ръководителя на изпълнителната власт на САЩ.

Законът за националната сигурност поставя началото на радикално следвоенно преустройство на органите на изпълнителната власт, отговарящи за военните, външнополитическите и разузнавателните сфери. Старата си традиционна форма запазва само Държавният департамент, по-точно не формата, а наименованието. След основна „следвоенна чистка“, освободила го от елементите, „обременени с доскорошното си съюзничество“ с антифашистките сили, той се превръща в мощен апарат за осъществяване на експанзионистичните планове на САЩ, за когото е характерно откритото съчетаване на сложните дипломатически замисли с шпионаж и подривни акции. В крайна сметка военните ведомства се обединяват в сегашния Пентагон. А ЦРУ с помощта на всички сменили се президенти се превръща, както е и замислено, в главен щаб за ръководство на разузнавателната дейност срещу другите страни, в организация, която трябва да обедини и насочи в едно русло усилията на всички ведомствени служби за шпионаж и диверсия.

Накратко, влиянието на събитията в Пърл Харбър, положили началото на ускорена централизация на разузнавателните работи в страната, продължава да се чувствува и след края на войната. Създадена е длъжността директор на централното разузнаване, комуто освен прякото ръководство на ЦРУ е вменено в дълг да упражнява общ контрол върху дейността на цялата „разузнавателна общност“. Съобразявайки външнополитическите си акции с екстремистките и агресивни цели на монополите на САЩ, президентът Труман иска да има на разположение единна национална разузнавателна организация, която да разполага с цялата информация, получавана от САЩ, и начело на която да стои директор, който, „познавайки работата, да може да се изказва от името на цялата «разузнавателна общност» и да осигурява провеждането на операции в подкрепа на курса на президента и на главните му съветници в областта на външната политика“[1].

Така възниква „разузнавателната общност“ на САЩ, побрала десетте основни правителствени учреждения, заети с подготовката и извършването на тайните операции и „отговарящи за събирането на всевъзможни разузнавателни данни в цял свят и в космическото пространство“[2]. Това са Централното разузнавателно управление (ЦРУ), Разузнавателното управление на Министерството на отбраната (РУМО), Агенцията за национална сигурност (АНС), Управлението на помощник началник-щаба на сухопътните войски за разузнаване, Разузнавателното управление на щаба на военноморските сили, Управлението на помощник началник-щаба на военновъздушните сили за разузнаване, Управлението на националното разузнаване, Бюрото за разузнаване и изследвания на Държавния департамент, Разузнавателният отдел на Министерството на енергетиката и Федералното бюро за разследване (ФБР).

С помощта на какви лостове се задвижва тази безпрецедентна по размери разузнавателна машина? Какво е мястото на „разузнавателната общност“ в структурата на съвременния държавен апарат в САЩ?

На върха на пирамидата на разузнавателната система в САЩ се намира Съветът за национална сигурност, с който са свързани всички звена на „разузнавателната общност“, а чрез него — с президента. В Закона за националната сигурност от 1947 г. се казва, че Централното разузнавателно управление „се създава като подчинен орган на СНС“ и трябва да изпълнява възложените му функции „под ръководството на СНС“, който определя общата насока на дейността на американското разузнаване. Президентът използва съвета като инструмент за ръководство на ЦРУ и на „разузнавателната общност“ като цяло.

Като един от висшите органи на изпълнителната власт, които имат пряко отношение към формулирането на външната и военната политика, СНС действува под прикритието на дълбока секретност, чиито здрави основи са положени още по времето на президента Труман. По-рано членовете на съвета са имали навика да канят на заседанията неоправдано голям брой съветници и помощници. През юли 1950 г. Труман заповядва на заседанията да присъствуват само тези, чието присъствие е предвидено от закона, както и лицата, повикани лично от него[1]. Препоръките, разработени от СНС и одобрени от президента, са задължителни за всички правителствени ведомства и учреждения; обикновено те не се разгласяват.

Както твърди бившият генерален инспектор на ЦРУ Л. Къркпатрик, Айзенхауер, който е бил убеден, че СНС трябва да бъде главният щаб за координиране на външнополитическата дейност, го е използвал по прякото му предназначение повече от другите президенти. Айзенхауер е настоявал съветът да се събира редовно. От януари 1953 г. до юни 1960 г. Айзенхауер е участвувал в 306 от 337-те му заседания. Към СНС е имало специален апарат начело с изпълнителен секретар, назначаван от президента. Той се е състоял от два органа: Съвет за външнополитическо планиране и Комитет за координиране на операциите. Чрез ведомствата и междуведомствените комитети препоръките по политическите въпроси постепенно са достигали до Съвета за планиране, който е отговарял за съгласуването им и подготовката на съответното проекторешение за разглеждане от СНС.

Комитетът за координиране на операциите е превеждал вече взетите политически решения на езика на конкретните мероприятия; той е следял как правителствените учреждения изпълняват задачите, възложени от СНС и неговите органи, и се е занимавал с разработването на акциите на „студената война“. Решенията на СНС са се оформяли във вид на подробни документи, съдържащи общи оценки, политически препоръки и предложения за финансовото обезпечаване на операциите. За обсъждането са привличани висококвалифицирани специалисти. Както твърди Л. Къркпатрик, СНС е спомагал за съсредоточаване на ръководството на разузнавателната дейност в един център.

За разлика от Труман и Айзенхауер Джон Кенеди смята, че системата на СНС не е много ефикасна при новите условия. Със заповед от 19 февруари 1961 г. той рязко намалява броя на заседанията на съвета, почти изцяло подновява персонала му, премахва създадения към него специален апарат, разпуска много от междуведомствените органи, включително и Съвета за външнополитическо планиране и Комитета за координиране на операциите, и отменя разделението на външнополитическата дейност на разработване на „политиката“ и на „операциите“[2].

Но още в началото на Карибската криза през октомври 1962 г. Кенеди възстанови системата на СНС. Ръководителят на централното разузнаване си запазва водещата роля при оценката на събитията, засягащи интересите на САЩ. На заседанията на изпълнителния комитет, където тогавашният директор на ЦРУ Маккоун като изразител на мнението на „разузнавателната общност“ налагал изцяло последната оценка на положението, обикновено го придружавал началникът на РУМО като главен съветник на министъра на отбраната по въпросите на разузнаването. В съобщението си Маккоун по правило бил длъжен да се опита да прогнозира как другите държави (преди всичко Съветският съюз) ще реагират на едни или други тайни и явни действия от военен, политически и икономически характер, замислени от САЩ.

След като стана президент, Л. Джонсън се е опитвал да взема важните решения без участието на СНС, като на неофициални срещи се консултирал с членовете на кабинета и със съветниците, които се ползват със специално доверие и благоразположение от негова страна. Сред тях неизменно е и директорът на ЦРУ. Така например обсъждането на въпросите за войната във Виетнам и на други важни проблеми е ставало по време на обедите във вторник. По мнение на американските специалисти този подход малко е затруднявал междуведомствената координация на външнополитическите операции. Президентът се е стремял да използва за осъществяването й Държавния департамент, където има специален съвет за планиране на политиката, който разчита на помощта на междуведомствени работни групи. След като дойдоха на власт през 1968 г., ръководителите на републиканската администрация започнаха широко преустройство на външнополитическия механизъм. То се обуславя, от една страна, от трудностите, с които се сблъсква американският империализъм на световната арена в началото на 70-те години поради укрепването на силите, противостоящи на империалистическата експанзия, а, от друга — с опитите на управляващите кръгове в САЩ да се приспособят към новото международно положение. Като съвещателен орган на изпълнителната власт за разглеждане на външнополитическите и военните проблеми, изискващи участието на президента, СНС не само бе възстановен, но бе и разширен значително. Той се заобиколи със система от междуведомствени комитети и специални групи (висша група за анализ, комитет на заместник-министрите и др.). Тяхното създаване се обуславя от стремежа да се засили централизацията на управлението на органите, заети с разработването и провеждането на външната политика, в ръцете на президента на САЩ и помощника му по националната сигурност. Заседанията на СНС станаха редовни (един-два пъти седмично) със задължително водене на протокол; за въпросите, които се обсъждат, своевременно се съобщава кого засягат. Възстановена бе съществуващата при Айзенхауер практика да се обсъждат ключовите и неотложни проблеми на външната и военната политика.

При изменението на структурата на СНС радикално бе преустроен и апаратът на съвета, който има отношение към разузнаването. Повод стана недоволството на управляващите кръгове в САЩ от несъответствието между обема и качеството на получаваната информация и огромните средства, влагани от правителството в „разузнавателната общност“. На 5 ноември 1971 г. Никсън обяви, че към СНС се създава Комитет за разузнаването и Група за общи оценки — те имат за цел да подобрят механизма на управление на „разузнавателната общност“ на равнището на Белия дом. Освен това към СНС бе създаден Консултативен комитет за разузнавателните ресурси. В резултат на всички тези мерки апаратът на СНС нарасна двойно в сравнение с периода, когато президент беше Джонсън.

Преустройството на механизма за управление на „разузнавателната общност“, започнало при Никсън, продължи и при Форд.

На 19 февруари 1976 г. новият президент обяви плановете за „първата след 1947 г. голяма реорганизация“ на разузнавателната система на САЩ. Реформите на Форд са отразени в изпълнителна заповед №11905. Както твърди американският печат те имаха за цел да „отстранят много недостатъци в организацията и дейността на «разузнавателната общност»“. Създаде се нова структура на ръководните органи. Общите политически директиви сега могат да излизат само от един център — от СНС. А прякото ръководство на „разузнавателната общност“ трябва да се осъществява от новосъздадения Комитет за разузнавателната дейност в чужбина, за чийто председател бе назначен директорът на ЦРУ, а членове са заместник-министърът на отбраната по разузнаването и заместникът на помощника на президента по националната сигурност. На комитета бе възложено разработването на директивите, свързани по-специално с осъществяването на тайните операции.

Оперативната консултативна група има за задача да дава препоръки на президента във връзка с тайните операции и изпълнението на определени „деликатни мисии, които имат отношение към получаването на информация“.

За контролиране на тайните операции беше създаден Наблюдателен съвет от три частни лица. При това пропагандната машина на САЩ като по команда подробно описваше факта, че този съвет трябвало да осъществява общ надзор и периодично да докладва на президента за действията на разузнаването, „пораждащи сериозни съмнения за тяхната законност“.

И трите органа — СНС, Комитетът за разузнавателната дейност в чужбина и Наблюдателният съвет — трябва да дават отчет на президента. В бъдеще върху, него пада пълната отговорност за разузнавателната дейност на САЩ. (Може да се помисли, че предишните президенти са били освободени от такава отговорност!) Стана така, че широко рекламираните от Форд реформи в действителност не излязоха извън рамките на чисто организационните изменения. С други думи, направен беше опит да се придаде колкото може по-порядъчен облик на ведомството за шпионаж и диверсии. Колкото до самата същност на разузнавателната практика, остро осъждана от прогресивната американска общественост, тя запази предишния си вид. Зад новия параван продължиха да се вършат мръсни дела. Нещо повече, реформите би трябвало да спомогнат за по-нататъшно засилване на шпионската и другата подривна дейност на „разузнавателната общност“, което предполага ръководството й да се централизира още повече в Белия дом. А и самата администрация на САЩ, предприемайки поредното разместване на учрежденията на разузнаването, не крие, че целта й е да осигури „мощен и ефикасен разузнавателен потенциал“ за събиране и оценка на данните за чуждите държави и за извършване на тайни операции.

С идването си на власт Картър доразви реформите на Форд. ЦРУ, обвинено в очите на обществеността, че прекалява с „мръсните номера“ и с незаконните действия, отново стана обект на ожесточени нападки, но вече не за нарушаване на закона, а поради това, че не е ефективно, че е „станало твърде плахо“. Ръководителите на СНС започнаха всестранно проучване на състоянието на разузнавателната дейност в САЩ, изводите от което залегнаха в основата на изпълнителната заповед на президента, издадена през януари 1978 година. Американският печат съобщи тържествено за тази заповед като за нова стъпка, която слага край на произвола на ЦРУ и по-специално на прословутите му „тайни операции“, т.е. на политическите убийства, въоръжените провокации и другите престъпни действия в чуждите страни. Съгласно разпоредбите на тази заповед ръководството и анализът на стратегията и практическата дейност на „разузнавателната общност“ трябва да се осъществяват (след президента) от СНС и двата негови нови комитета — Специалния координационен комитет и Комитета за политически анализ (Комитетът за разузнавателната дейност в чужбина и Оперативната консултативна група бяха разпуснати).

Специалният координационен комитет, начело на който застава помощникът на президента по националната сигурност и в който влизат вицепрезидентът, държавният секретар, министърът на отбраната, министърът на правосъдието, директорът на административно-бюджетното управление, председателят на Комитета на началник-щабовете, директорът на ЦРУ и директорът на ФБР, има за задача да дава на президента препоръки по най-важните и „деликатни“ разузнавателни операции. Освен това на този комитет се вменява в дълг да разглежда „рискованите тайни действия“, предприемани за събиране на шпионски сведения в чужбина.

Комитетът за политически анализ, оглавяван от директора на ЦРУ, се състои от вицепрезидента, държавния секретар, помощника на президента по националната сигурност, министъра на отбраната и председателя на Комитета на началник-щабовете. На комитета се възлага да отговаря за разпределянето на всички бюджетни средства, отделяни от правителството за разузнаването, а също и за поставянето на задачите пред него и за подготвянето на разузнавателните оценки, предназначени за президента и СНС.

Накратко, изпълнителната заповед на президента служи за още по-голяма централизация, под ръководството на директора на ЦРУ, на събирането на шпионски сведения, на оценката на получените данни и на контрола върху разпределянето на бюджетните средства. Тя не засяга самите оперативни действия и те остават децентрализирани, за да не се връзват ръцете на ръководителите на ведомствените разузнавателни служби.

Картър създаде Национален център за координиране на разузнавателните програми и Национален съвет за разузнавателната дейност в чужбина. Първият, действуващ в мирно време под ръководството на директора на ЦРУ, трябва да координира изпълнението на програмите за събиране на шпионски сведения. Вторият, включващ представители на цялата общност, трябва да служи на директора на централното разузнаване като консултативен орган за всички видове тайна дейност на САЩ и финансовото й обезпечаване. Обявено бе също, че членовете на „разузнавателната общност“ трябва да се отчитат пред запазения в структурата на ръководството Съвет за наблюдаване на дейността на разузнаването, състоящ се от три лица и пряко подчинен на президента.

Това са някои от взетите главно за пропаганден ефект мерки на администрацията на Картър, които трябваше да създадат представа, че ще се сложи край на произвола на ЦРУ. А тайните операции, т.е. политическите убийства, въоръжените провокации и другите престъпни акции на ЦРУ? Нали от тях САЩ също се отричат публично!

Списание „Ню Йорк таймс магазин“, което навремето твърдеше, че пълномощията на ЦРУ — изключителни и все още до голяма степен неизвестни, — общо взето, няма да бъдат ограничени, не сгреши в прогнозите си. Макар че се вдигна голям шум, в практиката на ЦРУ не се измени нищо. Нещо повече, след година оживени дискусии администрацията на Картър предложи нов законопроект, чиито разпоредби бяха насочени към облекчаване на правилата за провеждането на тайните операции. Както твърди вестник „Интърнешъ-нъл хералд трибюн“, разпоредбите на този законопроект отразяват „растящото безпокойство на правителствените кръгове във връзка със съществуващите ограничения, които пречат на ефективната дейност на управлението“.

Законопроектът стана част от законодателството за „разузнавателната общност“, разработвано от администрацията на Картър от началото на 1977 г. и прието от следващата администрация през 1981 година. В него е определен редът за одобряването на тайните операции, изложени са задълженията на правителството на САЩ във връзка с уведомяването на Конгреса за тях. Официалните кръгове оцениха високо това като внимателен опит на Белия дом „да рационализира действуващата сега система за контрол“. Като резултат ЦРУ получи по-голяма свобода. Ръководителят на изпълнителната власт трябва да одобрява само тайните операции от „голям мащаб“ като предоставянето на военна помощ или използването на въоръжените сили на САЩ в международните конфликти.

Колкото до установения от закона ред сенатските комисии и Камарата на представителите на Конгреса да бъдат уведомявани предварително за подготвяните тайни операции на ЦРУ в чужбина, под предлог, че е нужно да се пази тайна и действията на ЦРУ да станат по-оперативни, правителството предложи това да се отнася само до минимален брой от тях. Накратко казано беше направено всичко, за да се избави „разузнавателната общност“ дори от символичната „опека“ на Конгреса. Нещо повече, президентът си присвои правото да не се съветва с представителите на законодателната власт по онези аспекти от дейността на разузнаването, които „имат отношение към националната сигурност“. А тъй като, както показва американската практика, въпросът, дали се касае за националната сигурност, във всеки конкретен случай се решава от самия президент, ЦРУ се превърна в еднолично оръжие на стопанина на Белия дом.

Когато на 18 август 1978 г. президентът Картър посети щабквартирата на ЦРУ в Ленгли, в изказването си пред сътрудниците от ведомството той е поставил задачата за всестранно активизиране на цялостната шпионска система, насочена на първо място срещу СССР и другите социалистически страни. Като е оценил високо „постиженията на ЦРУ“, Картър е подчертал тогава, че сферата на дейност на „разузнавателната общност“ ще бъде разширена още повече, за да бъдат обхванати „всички райони на земното кълбо, почти всяка страна в света, включително и нашите близки съюзници и приятели“. При това, както директорът на ЦРУ е допълнил президента, в резерв остава „военизираният потенциал като част от възможните ни тайна операции“, пускани в действие, ще добавим ние, всеки път, когато САЩ поискат да заздравят позициите на американските монополи в една или друга страна и да натрапят своя диктат на народите им.

След като стопанин на Белия дом стана Рейгън, който още по време на предизборната борба многократно се изказваше за нуждата от активизиране на ЦРУ, във Вашингтон сметнаха, че параванът, създаден от предшественика му, ограничава действията на този ударен отряд на военнопромишления комплекс. Роптаенето от страна на ръководителите на централното разузнаване, че известните ограничения, наложени на „разузнавателната общност“, намаляват ефективността на действията му, срещна пълно разбиране от страна на новата администрация, която полага трескаво усилия, за да приспособи по-добре разузнаването към условията на новия външнополитически курс на САЩ, насочен към изостряне на международната обстановка. В тези работи президентът Рейгън разчита на съветите и препоръките на вицепрезидента Джордж Буш, бивш директор на ЦРУ. За осъществяването на програмата от реформи президентът се обърна към близкия си приятел Уилям Кейси, който ръководи комитета за избирането на Рейгън и в САЩ се ползва с репутацията на голям специалист в областта на шпионажа и тайните операции. Според единодушното мнение на вашингтонските коментатори за американските органи на шпионажа и диверсиите наистина настъпи „златен век“. „Разузнавателната общност“ постоянно набира сила, стимулирана от потока долари (бюджетът на органите и годишно нараства със 17 на сто, а това е повече от увеличението на бюджетните средства за Пентагона). Както отбелязват американските специалисти, с разширяването на мрежата за събиране на шпионски сведения е тясно свързана вероятността за активизиране на тайните операции, които трябва да влияят върху развитието на международните събития, а не само да проникват в тайните на чуждите правителства.

Накратко казано всичко показва, че „разузнавателната общност“ се намира ако не пред прага на ново, коренно преустройство, то в процес на разширяване и повишаване ефективността на нейните действия. В бъдеще, както подчертава американският печат, ще бъдат привлечени повече средства и повече хора и отново ще се разчита пак на същите зловещи тайни операции и подкрепа на агресивната политика на американския империализъм.

Що се отнася до съвременната структура на най-горния ешелон на „разузнавателната общност“ на САЩ, той се характеризира с наличието на следните звена.

В помощ на директора на централното разузнаване още през 1958 г. е създаден, а през 1965 г. претърпява известна реорганизация Съветът за разузнаването, който обединява представители на всички разузнавателни ведомства. Той действува практически непрекъснато: заседанията му се провеждат най-малко веднъж седмично в щабквартирата на ЦРУ в Ленгли.

Съветът носи отговорност за разработването на препоръки по основните въпроси на разузнавателната дейност на САЩ и следи работата на общността и независимите отдели в министерствата и ведомствата, свързани със събирането на информация за другите страни. Дадено му е правото да разглежда плановете за отделните операции и за координиране действията на разузнавателните служби при решаването на конкретните им задачи, поставени от СНС. През 1968 г. за одобряване от съвета е предаден например разработеният от разузнаването план за акцията на Пентагона, която трябваше да попречи в Чехословакия да бъдат въведени войски на страните от Варшавския договор и да подтикне към антиправителствени прояви контрареволюционните сили в страната.

Освен това съветът играе важна роля при „обработването на информацията, събирана от националното разузнаване“: при определянето на нуждите от такава информация и нейната спешност, при наблюдението на разпространяването на документите и осигуряването на защита от разсекретяване на източниците на информация. Той дава окончателното заключение по разузнавателната информация, изпращана на СНС и на президента, изразяващо мнението на цялата „разузнавателна общност“. За обсъждане и одобряване от него се внасят всички подготвени от разузнавателните служби на САЩ доклади за политическото ръководство на страната, специалните меморандуми, фундаменталните изследвания, всекидневните и ежеседмични разузнавателни сводки и по-специално най-важният заключителен документ — „Националната разузнавателна оценка“, съдържаща анализ на определен проблем или на положението в една или друга страна в света. По официални американски данни Съветът за разузнаването на САЩ подготвя годишно 50–60 подобни „оценки“ и над 125 специални доклада. В качеството си на висш координационен орган той решава въпроса, коя от разузнавателните служби и в какъв срок трябва да получи едни или други сведения, представляващи военна или държавна тайна на действителен или потенциален противник. Това се прави, за да се обхване целият кръг от интересуващите разузнаването проблеми и заедно с това да се изключи дублиране при организирането на шпионажа.

Съветът се обслужва постоянно от 14 подчинени му комитета и няколко специални групи, съставени от представители на всички органи на „разузнавателната общност“ и от лица, работещи в различни отрасли на науката и техниката. Тези комитети изпълняват цялата подготвителна работа, т.е. обединяват и правят предварителен анализ на предоставената им шпионска информация от политически, икономически и военен характер. Това би могло да бъде оценка за стабилността на една или друга чуждестранна държава, обект на експанзионистичната политика на американския империализъм, изясняване на потенциалните възможности на вероятен противник в областта на ядреното оръжие или отговор на въпроса, как може да се извлече най-голяма полза от програмата за подпомагане на другите страни и т.н.

През 1965 г. Съветът за разузнаването претърпя известно преустройство, за да функционира „по-ефикасно, отколкото в миналото“[3].

След реорганизацията от 1965 г. структурата на Съвета за разузнаването и системата на подчинението му е следната: президентът — СНС — директорът на ЦРУ — и още шест организации: ЦРУ, Бюрото за разузнаване и изследвания на Държавния департамент, ФБР, Разузнавателният отдел на Комисията за атомна енергия, РУМО и АНС. Броят на членовете на съвета е намален от десет на седем. Началникът на РУМО е единственият представител в него на трите вида въоръжени сили и на Министерството на отбраната. Той е длъжен да дава единното заключение на Пентагона по изходящата информация, за да може на заседанията на съвета да няма спорове между различните военни представители около националните разузнавателни оценки.

Тази структура и системата на подчинение бяха запазени без съществени изменения до 18 февруари 1976 г., когато Съветът за разузнаване бе закрит с изпълнителна заповед на президента Форд. След това този орган започна да се нарича Национален съвет за разузнавателната дейност в чужбина. В него както и преди влизат ръководителите на всички съставни части на „разузнавателната общност“. Той има широк кръг от задължения: контролира изпълнението на бюджета и използването на ресурсите, разработва общите принципи на ръководство за изпълнение на разузнавателните програми на ЦРУ, РУМО, АНС и на страната като цяло. Освен това той степенува по важност шпионската информация, която трябва да се получи и обработи, както и съставянето на националните разузнавателни оценки. През 1956 г. беше образувана специална група — Междуведомствен подкомитет на СНС, на когото бе възложено политическото ръководство и одобряването на тайните операции на „разузнавателната общност“, свързани с голям риск, а също и общият анализ на тази дейност с оглед на интересите на САЩ. Освен това тя има задължението да осигурява на правителството на САЩ възможността да се отрече от разработването и провеждането на подобни операции или „под благовиден предлог“ да се „откаже“ от участието си в тях. Както заяви бившият директор на ЦРУ Ричард Хелмс, „специалната група беше орган, създаден да прекъсне веригата, свързваща президента с тази дейност, да го предпази от участие и с това да снеме отговорността от него“[4]. В групата влизат помощникът на президента по националната сигурност, директорът на централното разузнаване, заместник-министърът на отбраната и заместник-държавният секретар по политическите въпроси. Те се срещат всяка неделя.

При президента Айзенхауер специалната група бе преименувана на „Група 54-12“, а след това, през 1964 г. — на „Комитет 303“. От 1970 г. тя е известна като „Комитет 40“. При идването на власт на нова администрация или когато американската общественост научи за съществуването на тази строго секретна организация, името й се променя. По онова време заседанията на комитета се председателствували обикновено от държавния секретар на САЩ X. Кисинджър.

Контролирайки програмите за тайните операции, „Комитет 40“ разглежда целите им, определя ще могат ли предлаганите пътища и начини да осигурят изпълнението на поставените задачи, преценява степента на вероятност на успеха, а също така решава и въпроса „приемливи“ ли са и отговарят ли на „националните интереси“. Както стана ясно по-късно, функциите на „Комитет 40“ не се изчерпват с това. В задълженията му влиза също при планирането на тайните операции да осигури на правителството на САЩ възможността да се „откаже“ от тях „под благовиден предлог“. Той трябва да одобрява и разходите — от 10 хил. долара нагоре, които не подлежат на отчет по обикновените правителствени канали и са предназначени за такива акции, които могат да имат нежелателни политически последици за САЩ. „Комитет 40“ е обсъдил и одобрил например програмите на тайните операции за използването на шпионските кораби „Либърти“ и „Пуебло“, а също и на разузнавателния самолет ЕС-121 (свален в КНДР през 1969 г.).

Ако се вярва на американските източници, „Комитет 40“ не е бил в състояние да контролира малко по-подробно действията на „разузнавателната общност“. Понякога той дори не е бил уведомяван за замислените тайни операции и затова в структурата на управлението на общността играе роля на орган с „ограничена ефективност“. Упълномощаването на „Комитет 40“ като орган на изпълнителната власт да планира тайни операции не изключва възможността да се използват и други, не толкова официални пътища. Действуващите правила могат да се пренебрегват и много пъти са пренебрегвани от високопоставени правителствени чиновници и от чиновници от ЦРУ. Например във връзка с решението за физическо ликвидиране на чилийския генерал Шнайдер президентът Никсън, заобикаляйки официално установените инстанции, е дал указание на ръководителите на ЦРУ да не се консултират с „Комитет 40“ или с други органи, които имат отношение към разработването на външната политика. Комитетът не е бил информиран и за плановете на ЦРУ, предвиждащи за подготвяното убийство на Фидел Кастро да бъдат привлечени представители на престъпния свят. В средата на 70-те години „Комитет 40“ беше превърнат в консултативна група по провеждането на тайните операции, която отговаря за оценката на тайните действия на „разузнавателната общност“, препоръчвани на президента за одобрение.

Новосъздадената консултативна група включва помощника на президента по националната сигурност, държавния секретар, министъра на отбраната, председателя на Комитета на началник-щабовете и директора на централното разузнаване. Като наблюдатели на заседанията й могат да присъствуват министърът на правосъдието и директорът на административно-бюджетното управление.

Освен Съвета за националната сигурност, Комитета за разузнавателната дейност в чужбина, създаден на мястото на Съвета за разузнаване на САЩ и Консултативната група за провеждане на тайни операции, създадена на мястото на „Комитет 40“, в системата на изпълнителната власт на САЩ съществува още един орган, който има право да контролира „разузнавателната общност“ и да се намесва в тайните й работи. Това е Президентският консултативен съвет за разузнавателната дейност в чужбина, както се нарича той понастоящем. Този орган е създаден в средата на 50-те години за „постоянен надзор и оценка“ на цялата дейност на националното разузнаване. Зачестилите провали и грубите грешки в работата на ЦРУ и на другите разузнавателни служби значително уронват престижа на САЩ. Това естествено предизвика раздразнение сред управляващите кръгове на страната: чуваха се искания да се разследват тайните операции на специалните служби, обсъждаха се проекти за създаване на обединена комисия за контрол върху разузнаването. След едно подробно разследване Айзенхауер обяви на 6 февруари 1956 г., че към президента се създава постоянен Съвет на консултантите по разузнавателната дейност в чужбина.

Както и другите неофициални „комисии от видни граждани“, съветът на консултантите бе широко рекламиран: съобщаваше се, че в „независимия орган“ са представени хора с различни специалности и възгледи, притежаващи фундаментални знания и опит в обезпечаването на националната сигурност. В действителност в него всеки път влизаха доверени лица на президентите на САЩ измежду видните дейци от миналото и представители на най-едрите монополи. Отначало те бяха седем; през следващите години броят на членовете на съвета достигна девет, след това — единадесет, а накрая — седемнадесет души. Американският печат много точно характеризира тази организация като „комитет на стражевите кучета“[5].

Създаването на Съвета на консултантите е формална хитрост, за да се противодействува на опитите, правени тогава от отделни законодатели, да бъде образувана официална комисия за наблюдение на „разузнавателната общност“. В края на втората половина на 50-те години значението на съвета рязко намаля. През 1961 г. след провала на нахлуването в Куба Конгресът бе обхванат от нова вълна на остро недоволство от „произволните“ действия на ЦРУ. В отговор на това на 4 май 1961 г. президентът Кенеди с изпълнителна заповед №10 938 обяви, че възстановява правата на съвета. За да му се придаде по-голяма тежест, той бе преименуван на Президентски консултативен съвет за разузнавателната дейност в чужбина. В заповедта се заявява че съветът ще изучава и оценява всички функции на ЦРУ и на другите органи на изпълнителната власт, които имат подобни задачи в областта на разузнавателната дейност.

Известно време начело на съвета беше Джеймс Килиан-младши, председател на Масачузетския технологичен институт. През есента на 1961 г. го смени видният деец на Демократическата партия Кларк Клифърд. При Джонсън Клифърд, който бе сред близките приятели на президента, беше главният му съветник по военните, дипломатическите и разузнавателните въпроси, а по-късно стана министър на отбраната на САЩ. Директорът на известна във Вашингтон банка и на корпорацията „Дженеръл аналейн енд филм“ Клифърд е един от авторите на Закона за националната сигурност от 1947 година. В съвета влизаха представители на монополистичния капитал: шест директори на различни банки и корпорации, двама големи военни дейци (генерал Максуел Тейлър и адмирал Дж. Сайдс, бивш командуващ Тихоокеанския флот) и един виден специалист в областта на разузнаването (професорът по история от Харвардския университет Уилям Лангер, по време на войната ръководител на службата за изследвания и анализ на УСС, а след това специален помощник на държавния секретар по разузнаването и изследванията). Това още веднъж показва по какъв начин се осигурява поддържането на работен контакт между монополистичните съюзи и държавния апарат на САЩ.

През следващите години американската администрация взе мерки за засилване дейността на съвета. На 20 март 1969 г. Белият дом публикува изпълнителна заповед № 11 460 на президента Никсън, в която се определят задачите и функциите на Президентския консултативен съвет. В нея по-специално се казва, че съветът трябва да консултира президента за целите, характера, извършването и координирането на различните видове общонационално разузнаване и ръководството му. За ръководител на съвета още през февруари 1968 г. бе назначен председателят на Института за изследвания в областта на отбраната Максуел Тейлър, бивш председател на Комитета на началник-щабовете и един от най-влиятелните военни съветници на президента Кенеди. Преди това като посланик на САЩ в Южен Виетнам той активно допринасяше за ескалацията на американската агресия в тази страна. През април 1970 г. председател на Президентския консултативен съвет стана адмиралът от запаса Джордж Андерсън-младши, който от 1961 до 1963 г. беше началник на главния щаб на ВМС на САЩ, а от 1963 до 1966 г. — посланик в Португалия. След това на този пост дойде Лео Черн, един от ръководните дейци на Американския изследователски център.

През последните години съветът се събира във Вашингтон на заседания (които обикновено продължават два дни) един път на два месеца и оценява работата на „разузнавателната общност“ на САЩ, а също така изработва препоръки за повишаване на нейната ефективност. (По сведения, проникнали в печата, за четири и половина години съветът е представил на президента общо 200 такива предложения, 190 от които са одобрени от правителството[6].) На заседанията на съвета представителите на ЦРУ и на другите разузнавателни служби на САЩ периодично запознават членовете му в общи линии с текущите методи за събиране на информация за другите страни и с последните разузнавателни оценки. Като цяло дейността на разузнаването и особено неговите тайни операции, насочени към поддържане и установяване на удобни за САЩ диктаторски режими, рядко се обсъждат на заседанията на съвета, с изключение на случаите, когато тя внезапно се е разчула. Както признават американските експерти, съветът е изиграл важна роля за разработването на програмите за въздушно-космическо разузнаване. Още в началото на 50-те години един от неговите подкомитета, ръководен от доктор Едуин Ландъм, президент на „Полароид корпорейшън“, предлага няколко технически новости за събиране на разузнавателна информация и по-специално използването на самолета за високи полети Ю-2. По различно време съветът прави също така предложения на правителството, свързани с координирането на разузнавателната дейност на САЩ, с реорганизацията на органите на разузнаването на Министерството на отбраната, с прилагането на научно-техническите постижения в системата на АНС. Преди няколко години съветът разработи и представи на президента доклад за състоянието на икономическото разузнаване на САЩ срещу СССР и другите страни от социалистическата общност, за резултатите от данните, получени в тези страни с усилията на личния състав на ЦРУ и РУМО. Сега вече с пълно основание може да се твърди, че години наред американските президенти използват Консултативния съвет като сравнително безопасен „домашен“, но много влиятелен орган, занимаващ се с разбора и анализа на провалите в разузнаването, получили обществен отзвук. Например след разгрома през 1961 г. в залива Кочинос на контрареволюционните наемници, обучени и подготвени от ЦРУ, президентът Кенеди задължи съвета да разработи проект за реорганизирано на „разузнавателната общност“. По същия начин през 1968 г. президентът Джонсън прибягна до услугите на Консултативния съвет, за да бъде проучен всестранно въпросът, защо ЦРУ като професионална организация не е било на висота и не е успяло предварително да определи кога войските на страните от Варшавския договор ще влязат в Чехословакия, която в резултат на подривните действия на империалистическите сили беше изправена пред опасността да загуби независимостта си.

Въпреки всичко Президентският консултативен съвет не се превърна в „стражево куче“ на „разузнавателната общност“ на САЩ. Според твърденията на комисията Рокфелер, която в средата на 70-те години разследва тайните операции на американското разузнаване, съветът не е успял да контролира дейността на ЦРУ. Дори в малкото случаи, когато членовете на съвета внезапно са проявили интерес към незаконни или просто неуспешни действия на ЦРУ и са се опитвали поне малко да се ориентират в станалото, те неизбежно са срещали противодействие.

В изпълнителна заповед №11905 от 18 февруари 1976 г., „насочваща разузнаването към енергични действия“, президентът Форд не подкрепи идеята Президентският консултативен съвет да бъде превърнат в „стражево куче“ на ЦРУ. Напротив, той отдаде предпочитание на създадения от него и споменат вече Съвет за контрол на националното разузнаване, състоящ се от трима души, който трябва да следи дейността на „разузнавателната общност“. Към същата линия се придържа и президентът Картър, който през 1978 г. взе решение да запази Съвета за контрол на националното разузнаване и да разпусне Президентския консултативен съвет.

С идването на власт на администрацията на Рейгън, която си постави задачата да създаде „съвършена, високоефективна и урегулирана система на разузнаване“, Президентският консултативен съвет за разузнавателната дейност в чужбина беше възстановен и се вземат мерки за повишаване на неговата роля[7]. Изглежда, че при това не е минало без намесата на новия директор на ЦРУ Уилям Кейси.[8] Работата е там, че от март 1976 до май 1977 г. Кейси е член на този съвет и е в течение на операциите на ЦРУ. Той се е специализирал главно в икономическото разузнаване срещу СССР. Като член на съвета Кейси отговаря за експериментите по сравнителен анализ на съветските и американските стратегически планове и на потенциалните възможности на противовъздушната отбрана на Съветския съюз. За съвременното развитие на САЩ е характерно системното разширяване на изпълнителния апарат и превръщането му във водещо звено на държавния механизъм. Огромната и постоянно нарастващата по размери машина на изпълнителната власт заема сега централно място при разработването и провеждането на външната и военната политика на САЩ. По най-различни канали монополите оказват постоянно влияние върху срасналия се с тях държавен апарат. По-специално, за да привържат по-здраво разузнаването към колесницата на финансовия капитал и да го поставят в по-голяма зависимост от себе си, монополите разширяват мрежата от различни координиращи и консултативни органи и издигат свои представители в тях. Процесът на набъбване и милитаризиране на изпълнителния апарат, обхванал в една или друга степен всички негови звена, засяга особено „разузнавателната общност“ — един от най-активните инструменти на монополите в борбата им за запазване и укрепване на световните позиции на американския империализъм и за засилване на международното напрежение.




Гласувай:
1
0



Спечели и ти от своя блог!
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: varg1
Категория: Лични дневници
Прочетен: 14446875
Постинги: 16903
Коментари: 9172
Гласове: 68031
Архив
Календар
«  Юни, 2020  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
2930