2. radostinalassa
3. zahariada
4. mt46
5. varg1
6. leonleonovpom2
7. wonder
8. sparotok
9. kvg55
10. planinitenabulgaria
11. rosiela
12. bven
13. apollon
14. hadjito
2. geraltofrivia
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. simonata
7. djani
8. metaloobrabotka
9. iw69
10. rosiela
Прочетен: 558 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 10.07.2015 22:33
10 юли 1994 г. завари България в подготовка за нещо средно между Априлското въстание и очакването на първия митинг след ноемврийския пленум от 1989-а.
Никой не говореше за друго, не мислеше за друго. В автобуси, градинки, офиси – всичко започваше и свършваше с това „Можем ли?”.
В онези години България изигра велики мачове на футболния терен и никой, който е видял с очите си онзи отбор, не може да ги забрави.
Паметното 3:2 от 0:2 над немците в София в дъжда, който не спря вероятно стотина хиляди да празнуват по улиците.
„Парк дьо пренс” и онзи шут на Костадинов в невъзможно място - в сглобката, донесъл началото на цялата тази лудост.
Лекцията по футбол в Уелс, вероятно най-съвършеният мач на отбора, който тогава наричахме Пеневата чета. 3:0, което можеше да е 13:0, а съперникът не успя да пипне топката.
Но 10 юли остава най-паметният ден.
Цяла България спря да работи, чакаше 19 ч. Мачът бе най-ранният от всички наши на световното, а – с вродения си български песимизъм, нерядко в часовете до него си казвахме – да пием по една бира или ракия като за последно, идва Германия и ... дотук бе хубаво, но свършва.
Един кадър, който БНТ завъртя в часовете преди мача обаче за първи път ни накара да си помислим, че този път май не е като другите.
Онзи със Стоичков на басейна, който самоуверено казва към екипа с камерата: „Айн-цу-цвай-цу-дрън” и добавя насред смеха на останалите от отбора: „Броим им до три и - айде”.
Да, този ден не бе като другите.
Като на филм гледахме как същият вулкан с номер 8 завърта германската защита и Краси Балъков удря греда през първото полувреме.
Как Сираков ги навързва и по чудо няма кой да засече топката във вратата. Бундестима, световният шампион, надигран от българите с бунтовните прически, големите ланци по вратовете и извадените, размъкнати фланелки от гащетата.
Но колко пъти сме виждали Германия да не играе добре, а да бие?
Не, казвахме си на почивката – ще ни вкарат един гол и ще ни пречупят.
Вкараха ни. И то от дузпа, която си беше и съмнителна – както най-боли. И започнахме с мърморенето пред телевизорите - как все им помагат, как все не ни стига малко... Но и тогава дори не беше като друг път. Усещахме, че с този Стоичков на терена винаги има шанс. Срещу всеки.
Останалото е история.
На един дъх влязоха два гола, преди още да успеем дори да се зарадваме на първия и да успокоим пулса. После улиците се напълниха с хора, клаксоните засвириха, бирата се лееше, а хората се прегръщаха. Този ден никога няма да бъде забравен от тези, които са го изживяли.
Толкова беше нереално, че чак и досега се чудим – случи ли се? Как се случи?
Онези кадри с държащия се за главата Сираков, с тичащите и радващи се пред българските фенове Михайлов и Димитър Пенев и с онзи суров балкански субект Ицо, който се разхождаше рошав и брадясал пред камерите...
Кадрите с фаула на Ицо и гола на Лечков с глава – този фамозен удар, който вероятно не може да бъде повторен и на тренировка.
Безценни! И сега можем да ги гледаме до полуда.
Това е денят, в който повярвахме в чудеса.
Мислехме си за световната купа. Не се срамувахме да си го говорим открито – пак в рейса, градинките или офисите. Да, искахме всичко.
Това е и денят, в който България поне за няколко месеца или години повярва в себе си. Не само на футбол. Гледахме се с други погледи, вдигнахме глави от земята.
За съжаление от онзи ден минаха 21 години, в които не успяваме да променим късмета си.
Но за щастие, поне споменът не избледнява.
Него никой не може да ни отнеме.
http://sportinglife.bg/article/2971-Denyat-na-chudoto
Любов е вечното живеене
След одит на "Идиот" 38 ГАЗПРО...