Поводът за настоящата статия е спор с приятел по конкретен случай, но аргументите много бързо се оказаха в полето на принципните основания на властта като такава.

Накратко въпросът е: Има ли царската /изобщо монархическата/ власт за единствен източник църковната санкция, сиреч одобрението само и единствено на църквата, чрез помазанието на съответния владетел.

Така, тук ще изложа схематично и кратко моите възражения, защо църковната санкция/миропомазанието не е и не може да бъде единственият легитимен източник на царската власт и че принципът на Божественото право на владетелите далеч надхвърля по смисъл и значение единия църковен ритуал. Само ще поясня, че ни най-малко не отричам ритуалите, особено религиозните: те имат своя дълбок смисъл и значение, но пък е факт, че съвременният дълбоко секуларизиран и затова напълно профанизиран човек вече не е в състояние да ги разбере.

 

И така, казва се, че цар се става, след като църквата даде одобрение и извърши помазание. Разбира се с помазанието се дават или предават и регалните символи на монархическата власт. От там нататък помазаният и коронясан владетел има легитимация да управлява като одобрява закони, тоест регулира обществените отношения, води дипломация, сече/печата пари, одобрява някаква канцлерска изпълнителна администрация и т.н. напълно реални правомощия, засягащи всеки един поданик пряко. От тази постановка е видно, че главата на църквата /без особено значение на деноминацията/ има безспорен супремат и притежава арбитражно решение кому да сложи корона и помаже за владетел. Възниква и следващ въпрос: е ли църквата свръхнационална и свръхвластова институция, която има някакво изначално право да форматира, преформатира, създава и разпуска цели държави, посредством санкционирането на суверенната им власт? Очевидно отговорът на този въпрос не може да бъде друг, освен положителен.

Понеже споменах суверенитета, нужно е да вметна едно кратко пояснение. Понятието суверенитет се върти често-често из публичното пространство и също така често не малко хора го употребяват, но съм забелязал, че общо взето или съвсем смътно и повърхностно се разбира значението му, или изобщо не се разбира. Суверенитет означава върховна власт, самостоятелна, произтичаща от съдържателен източник. В нашето републиканско, конституционно и секуларно съвремение на профанизъм и грубо-материалистични идеологии, пораждащи най-безобразни и отвратителни политически конюнктури, е закрепено разбирането, че суверенитета произтича от народа. Тази идея е добила окончателна формулировка в края на 18-ти век в краткото произведение на абат Енамюел Сийес „Какво е третото съсловие“. Звучи красиво, демократично и справедливо, но не е вярно. Народният суверенитет е нищо повече от една софистка фикция, закрепена в маса конституции. Не е вярна, защото никога, в никое време никой народ не е бил реален държател на каквато и да е била върховна власт. Това е и невзъможно.
Властта е особено явление и не може да бъде нито обяснена и формулирана от позицията на чистия юридизъм, нито пък може да бъде заключена до регламентирана проява на църковен ритуал. Властта е едно от големите тайнства на човешката битийност. Не че е неразбираема и необяснима, но всъщност май не са много хората, които наистина са разбирали за какво всъщност става дума. Гениални личности като Платон, Достоевски, Омир под една или друга форма, накратко или изчерпателно са повдигали булото над този феномен. Ще взема за пример Платон, който в крайна сметка е единственият или по-добре да кажа - последният философ /след него, ако си говорим откровено, философията е бош-лаф, както казват югоизточните ни съседи/. Та, според него малцина са годни да управляват, защото само малцина имат съответните духовни /психически/, интелектуални и нравствени качества да упражняват власт над други човешки създания и да ги водят в правилната посока, към реализация на човешките им потенциали и заложби; към личностно осъществяване в този материален свят, който – според Платон – е само бледа сянка, отражение на истинския свят. Така, ако се чете например внимателно „Илиада“, вижда се, че царете, вождовете, героите описани там, са надарени с множество превъзходни дарби, които са комбинирани както в духовно-интелектуален аспект, така и чисто физически. Тук очевидно става дума за вродени качества и таланти. Става дума за един разкрит, осъществяващ се и изначално заложен потенциал, който се крие не някъде другаде, а в кръвта, в ДНК-то. Ето това - кръвното наследство е първото и главно основание на царското право. Някой може да възрази, че всъщност кръвта и произхода нищо не значат, а важно е учението и възпитанието. Да, донякъде ще е прав, наистина учението и възпитанието имат своето голямо значение, но не са никак достатъчни, защото ДНК -то пренся през безброй поколения ергийно-информационна матрица и без нея всякакви самостоятелни инженерингови опити, базирани само на дресировка и бумащина са обречени на провал.

Тази особена ДНК, носеща талантите и дарбите /нека използвам тези добили гражданственост термини/ дават едно превъзходство над обичайното човешко състояние. Такива личности са изява на силата идваща отгоре. Именно тези личности, като владетели, са и понтифекси. Понтифекс означава „творец на мостове“ тоест връзката между тук и отвъд, на естественото и свръхестественото; между нумена и феномена. Така владетелят е и жрец, явяващ се център на държавата си, която вече има сакрален характер и осигурява именно, както вече казах, осъществяването на личностния потенциал на поданиците според способностите им. Затова, властта може да се окачестви и като метафизика, тя е отвъд декаденските и профанни разбирания на секуларната партийна политикащина

Произходът от конкретна царска кръв е главната, макар и не единствено, но пък достатъчна причина за възкачването на трона. В предхристиянския период на Европа този железен принцип се е спазвал всред трибалните общности на континента. Всъщност така е било и в старата Персия, и в Египет, и т.н. Дори в съвременна Япония тено /или император/ може да бъде само определен човек.

След като една личност има необходимия произход, качества, ДНК за да бъде владетел, то той вече е обвързан от така наречения „царски закон“ или „владетелско право“. Веднага трябва да се каже, че „царското право“ е напълно самостоятелен свод от правила и се отличава кардинално от онова право, на което са подчинени обикновените хора, така нареченото „гражданско право“ или νομος*. В крайна сметка правото на гражданите, на редовите хора, е ограничено до уредбата на повседневния бит и и произтичащите от това междуличностни отношения - били те имуществени или неимуществени. Така и ценностите заложени в гражданските права са изискуемите за обикновен почтен живот. Не е така обаче с кодексите на благородничеството: там изискванията към личността са големи. Нека само да напомня, че например според самурайския кодекс, дори и най-малкото безчестие е достатъчно основателен мотив, самураят да сложи сам край на земния си път.
Да се върна обаче на царското право, в античността това право е наричано по общо θεμις ** и конкретно Θεμιστες ***. Интересно е да се знае какво е есенциалното съдържание на това царско право. На първо място, неизбежно, това е генеалогията, която е част от закона. Спомнятели си, че в писмата до папа Инокентий нашият цар Калоян казва, че искането му за българската корона се основава на записано в закон? Е, за именно такъв царски закон става въпрос, започващ с генеалогия. Второ, царското право включва обичаите на династията или клана. Тези обичай не са произволни, а са резултат на дълъг опит и имат конкретна цел, но сега няма да изяснявам този въпрос. Само ще добавя, че освен обичаите и практиките относими за царския клан/династия/, неразделна част са и одобрените обичаи, които народът може да следва и съблюдава. Това е важно, защото царският обичай и народният обичай са в хармония и безпротиворечивост. В този смисъл, контрастът с нашето декадентско съвремие, когато нахлуват обичаи и традиции откъде ли не, води до не друго, а засилване на хаоса и ентропията. Третият аспект на темистес са оракулските оповестявания, които са изключително предназначени за царете. Понастоящем се въртят из интернет, из книжарници дори, уж някакви Сибилини книги, но това са късни фалшификации и преиначавания, вършени от християнски свещеници.

И така, Царският закон (Θεμιστες) има проявление отгоре и е проява на абсолютния суверенитет на Бога, в случая става дума за Зевс. Този закон е окончателната, финална легитимност на владетеля. Все пак Θεμιστες, царското право, е допълнение към кръвния произход, който всъщност е върховната легитимация.

И още нещо за царския закон: той определя и начаин наживот, редица дисциплини, които са задължителни за владетеля и имат за цел да поддържат и развиват личността му, за да може да осъществява своята основна функция – да е център и баланс на цялата държава.

Това е съвсем накратко за царското право, само ремарка.

 

Сега, да се обърнем към претенцията на църквата.
Поначало църквата не би коронясала и помазала за владетел някой, който е вън от установената доктрина, догматика и кредо. В християнското богословие няма разбиране за народ, раса, племе или каквото и да е, което е обусловено от кръвен произход. В християнството има едно разбиране за някакъв „християнски народ“, чиято „народност“ се центрира единствено по религиозен признак, гърците наричат тази общност „Лаос“. Мюсюлманите имат също такова разбиране, според което ислямският народ е съставен от правоверните или „умма“.Тоест тук иде реч за някаква особена метафизичност, направо за мистика, за една абстрактна условност, в която всичко се размива и редуцира до едино-единствено изискване – ВЯРА /и то правилна/. Само че човек признавайки една вяра, причастявайки се към нея, той става част не само от доктриналната й същност, но и от институционалната йерархия. Знайно е, че църквата се предстоятелства или от папа, ако говорим за западното православие, или от патриарх, ако става дума за някоя друга църква /въпросът с протестантите, няма да засягам/. Ето защо, когато един владетел се покръсти, той веднага се субординира спрямо съответния църковен глава /тук много моля православните да не ми обясняват за цезаро-папизма, защото никакъв съществен аргумент не могат да изложат/, така владетелят вече е един вид „втори човек“; вече неговото царско абсолютно право, лежи в ръката на попа! Да, разбира се, владетелят винаги може да принуди един свещеник да извърши едно или друго, но аз говоря за принципа, а не за изключения.

И ето, какво се получава: църковните глави държат вече царското право и го дават, чрез помазание, на когото преценят. Разбира се, в Европа е имало владетели, които са си получили властта по оригиналния, традиционен начин, а не посредством папи и патриарси, но тяхната съдба е трагична, защото църквата системно ги е детронирала, избивала, прогонвала и т.н. /сега сещате ли се защо владетелите, а и благородниците, имат не малко извънбраачни деца?/. Най-известният пример е с детронацията на Меровингите и замяната им с послушното оръдие на Ватикана Карл /че и велики/, който е най-известен с геноцида над саксонците. Може би затова си именно "свято" дело е титулуван и „Свети“. Може би нещо като „Свети цар Давид“, извършил свято дело, режейки хора с триони и пекъл ги в пещи / всъщност за пещите не си спомням добре, дали го имаше като отбелязване за славните му свети деяния в Библията/.

Така, подобни смени на владетели е имало и в други страни на Европа, но процесът не е спрял само до коронованите глави, а продължил с унищожаването и на благородничеството и подмяната му с лолялни на църквата феодали.

С една реч: църквата коронясва, когото сметне за добре като изискването е само да е християнин, толкова. Крещящ пример за това безобразие е Източната римска империя, където има цели поредици от императори от най-долен произход или направо с неизвестен произход; разни циркови артисти, пехливани, водачи на планински банди от разбойници и т.н.

Каквосе получава? Старият ред е разрушен от църквата с нейните абсурдни догми и напълно безумни буквалистки следвания на „поученията“ на разни рибари и  митари. Да не пропусна и „мъдрите“ послания на Савел от Тарс, който, всъщност е написал половината книги на Новия Завет, а и нали той казва: „вече няма ни юдеин, ни елин, ни жена, ни мъж, нито роб, нито свободен, а всички сте едно“. Та, какъв е проблемът да коронясаме, когото и да е? И коронясват, но коронясаните нямат талантите на старите владетели и не могат да управляват, и с времето хаосът, нестабилността, произволът и насилието нарастват и така се стига до големите метежи на 17, 18, 19 и 20-ти век; до големите войни и обществени катаклизми.

Обикновено хората свързват християнската църква с монархията, сякаш са двете страни на една и съща монета. Това не е вярно! Наистина назначените от църквата владетели са нямали друг избор, освен да поддържат така наречения съюз на „трона и олтара“, защото легитимността са дължали именно на църквата. Обаче църквата няма предпочитания към монархията, дори напротив, особено в католицизма има старо антимонархическо богословие. А в протестантството - то си е направо монархомахско /монархоборско/. А като се замисли човек, дали пък самата църква не е главната движеща сила на поне „великата френска революция“? Защо ли? Ами, защото този, който написа доктрината за делегитимация на кралската власт абат Сийес е именно свещеник; защото този, който водеше външната политика на Франция, в качеството си на външен министър, големият виртуоз и интелект Шарл Морис Талейран е разпопен поп; защото създателят на френската тайна полиция и досиетата на Франция, на шпионските мрежи е Жозеф Фуше – също разпопен поп / той също е голям ум и комбинатор/; защото якобинските гнезда на метежа са в манастирски комплекси и т.н. Някои смятат църквата за консервативна институция, но дали е така, в светлината на разрушаването на царския/владетелския институт, то тя се явява революционна сила, метежна сила от колосален мащаб, помела най-страта култура и традиция на планетата земя – тази на европейските народи.

И още един парадокс... или по-скоро закономерност. Църквата коронясва Наполеон за император. Обаче Наполеон е якобинец, революционер, републиканец. В Швеция пък е коронясан някой си генерал Бернадот – от циганското гето на Париж, ако не се лъжа – който е също якобинец, революционер, който имал на гърдите си татуировка „Смърт на кралете“. Та, това е резултатът на църковната догматика. Няма значение кой апостол какво бил казал и какво пишело в Библията, нека съдим по резултатите и по делата! В крайна сметка сам Исус каза: „ По делата ще ги познаете“.

Църковната санкция и църковното разбиране за „царско право“ е несъдържателно и изпразнено от смисъл, щом е редуцирано до едно помазание. Това помазание не гарантира и не предава никаква власт в истинския смисъл на думата. Такива назначени крале и владетели са негодни да управляват и отварят пътя на революциите, което пък води дори до още по-жалкото състояние на днешната ни реалност, която не е нищо друго, а грозен декаденс, но етикетиран като „прогрес“, на базата на хедонистичен косумеризъм.

И така, царското право е нещо много повече от обикновено помазание. Не оставяйте мошениците да ви манипулират, отворете съзнанието си, учете и търсете истината.

„Ще познаете истината и истината ще ви направи свободни“ Евангелие от Йоан

νομος*(номос) – Закон и обичаи, които са изява на човешката мисъл и традиция. Имат светски характер.

θεμις**(тимис) - Персонификация на божествения ред, справедливост, закон и обичаи. Има значение на „божествен“ закон, който е различен от човешките наредби и закони. Буквално Тимис означава „спуснат от горе“.

Θεμιστες***(темистес) – Сбор от правила и наредби спазвани и прилагани от царете. Състоят се от три части: закони, или одобрените обичаи, традиционните поучения, оповестяванията на оракулите. Темистес е законът, който се дава на царете по волята и санкцията на Зевс. Темистес няма земен произход, а е резултат на трансцедентната проява на волята на боговете. Темистес представлява съществена част от легитимността на владетеля.

Каквосе получава? Старият ред е разрушен от църквата с нейните абсурдни догми и напълно безумни буквалистки следвания на „поученията“ на разни рибари и митари. Да не пропусна и „мъдрите“ послания на Савел от Тарс, който, всъщност е написал половината книги на Новия Завет, а и нали той казва: „вече няма ни юдеин, ни елин, ни жена, ни мъж, нито роб, нито свободен, а всички сте едно“. Та, какъв е проблемът да коронясаме, когото и да е?

страхотен материал,приятелю...
опитвам се да го обхвана, както подобава, вече 3п, го чета..
моите адмирации!
респект..

Здравей, Мартине. Четох няколко пъти материала. Интересен е и малко ме изненадва, че няма коментари и малко се чете.
Поздрави!

Благодаря, Юлия, надявам се да е било полезно писанието ми. Оценката ти е важна.

Здравей, ами темата не е популярна - да не кажа, яе изобщо не е - засяга много специфики и може би за това няма интерес. Все пак, смятам, че е полезно да се изясни и този въпрос, защото дава обяснение на много събития и факти.