... три крадени талиги със злата върху баира залезът изсипа, 
доде молитвата си дочета, и мракът взе да дърпа черна дрипа, 
добър бе Господ в този Божи ден, запали ми свещицата във храма,
парчето хляб го сподели със мен, а двете риби ги приготви мама, 
с ракийцата от бащиния юз си помълчахме – 
седнали на прага,

и гледах го – от килнатия пруст, как си нарами пътната тояга, 
и кой съм аз, дали изобщо съм, и утре ще ме има ли? – се питам,
а Бог се скри – зад пламналия хълм, огнищата на залеза разритал,
в талигите с небесните злата от нас – очи отвърнал, Той се крие? – 
и, уж, го няма нийде на света, а, всъщност, 
Господ Бог – това сме ние.

12 май 2018 г. 
гр. Варна, 20, 10 ч.

 

а Бог се скри – зад пламналия хълм, огнищата на залеза разритал,


като картина, нарисувана с майсторско перо

Който може, си го може и на смъртното си ложе! :-)))))))))))
Благодаря, Валюше, и Бог да ти нареди най-хубавата си неделя!
Чу

От стиха сълза отроних,
цяла къделя.
Кой не вярва, макар че е неделя,
да не вярва и че
бирата си не деля!
:)))

Наздраве, Ник!
Чу

"..., уж, го няма нийде на света, а, всъщност,
Господ Бог – това сме ние."
Господ няма да дойде, когато го викаме, но винаги идва навреме! (случвало ми се е, затова и често пиша това :) )
...И е хубаво стихотворението, и е тъжно, и много истинско...

Благодаря.
Чу