А звездите – в капчици роса.
Момче като Луната пази я –
онази, ненагледната мома.

Докосват се копнежи и сетива.
Връхлитат ги красиви мисли.
Не се долавя намек на слова,
а само на въздишки чисти.

Незнайно как се промъкна
страх в главите им замаяни.
Евентуалните последици изтъкна,
но се отдръпна с крачки забавени.

Щурците замлъкнаха за миг
в опита да видят всичко.
Как в косата с цвят на ечемик
нежни пръсти се пресичат.

Как устни по кожата се движат,
оставяйки след себе си следи.
Поривите за любов прииждат
със страстта омайна от преди.

Днес е по-различно сякаш.
Със Природата са те в комбина.
За онази сила вече не чакаш,
която ти дарява всичко що има.

И там, под нощната стряха
момък и мома – възлюбени,
в единство душите си сляха,
нехайни, че вече са загубени.

Хортензията нежно ги обгърна.
Капките роса ги разхладиха.
Страхът за после няма да се върне,
защото тази нощ те се промениха.

31.05.2016 - Белназ Имамова