Почина Фидел Кастро

На 91-годишна възраст почина лидерът на Кубинската революция Фидел Кастро. Това съобщи председателят на Държавния съвет и на съвета на министрите на страната Раул Кастро в ефира на държавната телевизия, предаде ТАСС.

„Тук съм, за да съобщя на нашия народ, на нашите приятели в Америка и по света, че днес, 25 ноември 2016 г., в 22:29 часа, почина главнокомандващият на Кубинската революция Фидел Кастро Рус“, заяви брат му, Раул Кастро. Той съобщи, че по волята на покойника, „останките му ще бъдат кремирани“.

В близките часове комисията по организиране на погребението ще представи подробна информация за това как ще бъдат организирани прощалните мероприятия.

Фидел Кастро е роден на 13 август 1926 г. в село Биран в семейството на собственици на голяма захарна плантация в кубинската провинция Ориенте. През 1945 г. постъпва в Хаванския университет, където получава юридическо образование. Политическата си дейност започва още като студент, а в политическата си кариера остро критикува диктатора Фулхенсио Батиста, припомня ТАСС.

През 1953 г. Фидел Кастро оглавява щурма на казармата в Монкада, след който е арестуван и осъден на дълги години лишаване от свобода. По време на заключителното съдебно заседание той произнася знаменитата си реч, която завършва с думите: „Историята ще ме оправдае!“. През 1955 г. той е освободен, по силата на всеобща амнистия.

• “Идеите на кубинските комунисти ще пребъдат като доказателство, че на тази планета, ако човек работи упорито и с достойнство, може да произвежда материалните и културни блага, необходими на човешките същества“ – Фидел Кастро, из прощална реч на закриването на конгреса на Комунистическата партия в Хавана – 19 IV 2016 г.

 

• “Hasta la victoria siempre“  (До вечната победа) – Че Гевара в писмо до Фидел Кастро

 

През 1955 година в Мексико Че Гевара се запознава с Фидел и Раул Кастро, с които решава да освобождава Куба от режима на Батиста.

 

Почина легендата, която американските агресори никога не успяха да пречупят!

  Кой е Фидел Кастро Превръща Куба в социалистическа държава.
Преживява 638 опита за убийство

Починалият преди часове Фидѐл Алеха̀ндро Ка̀стро Рус (на испански: Fidel Alejandro Castro Ruz) е кубински политик, министър-председател на Куба от февруари 1959 г. до декември 1976 г., а след това председател на Държавния съвет на Куба. Понастоящем е първи секретар на Кубинската комунистическа партия, пише Wikipedia.

Фидел Кастро става министър-председател на Куба след Кубинската революция, която отхвърля подкрепяната от САЩ диктатура на Фулхенсио Батиста. През 1965 г. става Първи секретар на Кубинската комунистическата партия и трансформира страната в еднопартийна система и социалистическа република. През 1976 г. става председател на Държавния съвет на Куба. Той също заема поста върховен главнокомандващ на Въоръжените сили на Куба.

Поради заболяване през лятото на 2006 г. прехвърля временно правомощията си на първия вицепрезидент – своя по-малък брат Раул Кастро. На 19 февруари 2008 г., пет дни преди края на своя мандат, той обявява, че не желае и няма да приеме нов мандат на президент или армейски главнокомандуващ. На 24 февруари 2008 г. Народното събрание на Куба избира Раул Кастро за президент на Куба.

Фидел Кастро е роден през 1926 г. в плантация за захарна тръстика край Биран, Източна Куба. Син е на Анхел Кастро и Аргис, галисийски имигрант, който става относително заможен след работа в захарната индустрия и умели инвестиции, и неговата прислужница Лина Рус Гонсалес. По това време баща му е женен за друга жена, Мария Луиса Аргота. Фидел Кастро има двама братя (Рамон и Раул), и четири сестри (Анхелита, Хуанита, Енма и Агустина), както и един полубрат (Педро Емилио) и една полусестра (Лидия), отгледани от първата съпруга на баща му. През 1941 г. Анхел Кастро се развежда и се жени за майката на Фидел, а две години по-късно го признава официално за свой син. Сведенията за образованието на Фидел Кастро са противоречиви. Според повечето сведения той прекарва години в частни католически училища и завършва средното си образование през 1945 г. в Йезуитското подготвително училище „Белен“ в Хавана. По-късно през същата година той започва да учи право в Хаванския университет, където се включва активно в сблъсъците между студентски групи с различни политически възгледи. През 1947 г. Фидел Кастро се присъединява към лявата Ортодоксална партия, основана малко преди това от Едуардо Чибас. Чибас се кандидатира за президент, като обвинява президента Рамон Грау Сан Мартин в корупция и се обявява за премахване на стария политическия елит и установяване на икономическа независимост от Съединените щати. Макар че Чибас губи изборите, Кастро остава един от неговите активни поддръжници. През 1948 г. участва в студентска конференция в колумбийската столица Богота, където се включва активно във възникнали по същото време безредици. След завръщането си в Куба се жени за Мирта Диас Баларт, студентка от богато семейство, а през 1950 г. завършва университета. След дипломирането си Фидел Кастро става адвокат в Хавана, но остава активно ангажиран с Ортодоксалната партия. Става известен със своите силно националистически възгледи и своето противопоставяне на влиянието на Съединените щати в кубинските вътрешни работи. По време на кандидатпрезидентската кампания на Едуардо Чибас през 1951 г. Кастро присъства на радиопредаване, по време на което Чибас се прострелва в корема, малко след което умира. През 1952 г. самият Кастро се кандидатира за място в парламента, но изборите са отменени след военен преврат, оглавяван от генерал Фулхенсио Батиста. Режимът на Батиста се ползва с подкрепата на консервативните среди в Куба и е официално признат от Съединените щати. Кастро, който по това време се разграничава от Ортодоксалната партия, прави опит да предяви формални обвинения срещу Батиста в нарушение на Конституцията, но Конституционният съд отказва да разгледа внесената от него петиция.

През следващите месеци Фидел Кастро изоставя адвокатската си практика и организира нелегална група, в която участва и брат му Раул. Тя се стреми да организира преврат срещу Батиста и активно се снабдява с оръжие. За тази цел на 26 юли 1953 г. те организират нападение срещу казармата Монкада, военен гарнизон край Сантяго де Куба. Резултатът е катастрофален, като над 60 от 135-те души, участващи в атаката се убити. Кастро с група други участници успява да избяга в планините Сиера Маестра, но малко по-късно и те са заловени. Не е напълно изяснено защо Фидел и Раул Кастро не са убити при залавянето, както повечето им съучастници. След нападението на казармата Монкада Фидел Кастро е осъден на 15 години затвор. Пред съда Кастро произнася защитна реч, станала известна под името „Историята ще ме оправдае“. Той започва да излежава присъдата си в затвор за политически активисти на остров Пиньос, но през май 1955 г. е освободен при обща амнистия и заминава за Мексико. На 2 декември 1956 г. се връща нелегално в Куба заедно с осемдесет свои последователи, сред които е и Че Гевара.

Осемнадесет месеца Кастро води партизанската съпротива от базата в планината Сиера Маестра. През март 1958 г. публикува манифест, с който призовава кубинците на всенародна борба срещу Батиста. Избухналото въстание е толкова успешно, че той триумфално влиза в Хавана на 8 януари 1959 г. и след един месец става министър-председател на Куба.

Кастро превръща Куба в социалистическа държава, извършва големи промени в държавата от социално и икономическо естество. Създава програми, които изцяло повишават грамотността на нацията и повишават качеството на здравните грижи за почти всички кубинци. На 17 май 1959 г. се извършва национализация на промишлеността, банките и външната търговия. Започва се и аграрната реформа, която въвежда кооперативите като форма за владеене и обработка на земята. Забранява се едрата поземлена собственост и владеенето на земя от чужденци.

През 1960-те години Кастро се сближава все повече със СССР. Той подкрепя и революциите за национално освобождение в Латинска Америка, Африка и Азия и става лидер на държавните глави на нациите, които скоро са се освободили от колониалните сили. Кастро става силна опозиция на САЩ, които преди това са били метрополия на Куба. Много американски политици виждат в социалистическата политика на Кастро (а по-рано – и в съюза му със СССР) заплаха за сигурността на САЩ. През 1961 г. САЩ влошават дипломатическите си отношения с Куба. Американският президент Дуайт Айзенхауер обвинява Кастро, че тласка Куба в ръцете на СССР и на Никита Хрушчов. От 17 до 19 април 1961 г. американското правителство провежда военна операция срещу Куба – САЩ формират наемническа армия от кубински изгнаници, която нахлува в острова с цел да свали от власт управлението на Кастро. В Залива на прасетата кубинската армия убива голяма част от нашествениците и пленява останалите около хиляда души. В периода 22 – 28 октомври 1962 г. възниква Карибската криза. Американски разузнавателни самолети U-2 откриват кораби на СССР, пренасящи към Куба ракети с атомни бойни глави. Заснети са и ракетни площадки на територията на Куба с насочени ракети към САЩ. Светът е изправен пред ядрена война. Съветският лидер Никита Хрушчов, притиснат от американския президент Джон Кенеди, отстъпва, предлагайки тайно изтегляне на американско въоръжение от Турция, което предложение се приема от САЩ. В замяна на това Съветите изтеглят своите ракети от Куба. След Карибската криза ЦРУ счита Кастро за един от най-големите си врагове и прави много опити за покушение срещу него (според кубински министър 638 на брой). Опитвани са различни отрови (вкл. соли на талий, от които опада брадата), взрив (вкл. в пура и в раковина под водата), снайперски разстрел, заразяване с туберкулоза и др., но без успех за ЦРУ.

След Карибската криза СССР значително подпомагат износа на кубинската захарна тръстика и продуктите от нея, както и изкупуват за нуждите на СССР голямо количество тръстика, произведена в Куба. Това е от жизненоважно значение за снабдяването на острова, както със стоки от първостепенна необходимост така и с други стоки, тъй като голяма част от населението на страната гладува, а САЩ са наложили на Куба блокада, поради недоволството си от политиката на Кастро. На 15 октомври 1967 г. Фидел Кастро съобщава, че Ернесто Че Гевара е загинал в Боливия по време сражения на партизански отряд с правителствени боливийски войски.

През 1975 г. Фидел Кастро изпраща кубински бойни части в подкрепление на партизаните, борещи се за независимост на Ангола.

Фидел Кастро посещава България два пъти – през 1972 и 1976 г.

В писмо от 18 февруари 2008 г. Кастро заявява, че няма отново да приеме поста председател на Държавния съвет и главнокомандващ армията на предстоящото Националното събрание на 24 февруари 2008 г. Писмото е публикувано в онлайн изданието на Кубинската комунистическа партия Granma. Фидел съобщава, че неговото здраве е главна причина за решението му.

„Пътят винаги ще е труден и ще изисква разумно усилие от всекиго. Не се доверявам на привидно лесния път на апологетиката или антитезата ѝ – самобичуването. Винаги трябва да сме подготвени за най-лошия вариант. Не може да се забравя принципът да бъдем отговорни, когато успяваме и твърди срещу предизвикателствата. Противникът, когото трябва да победим е изключително силен; обаче съумяхме да му надделеем вече половин век. Това не е моето сбогом към вас. Единственото ми желание да се боря като войник в битката на идеите. Ще продължавам да пиша в рубриката „Размисли на другаря Фидел“. Ще бъда още едно оръжие, на което можете да разчитате. Може би гласът ми ще бъде чут. Ще внимавам. Благодаря!“

Бивш агент на ЦРУ призна: Отрязахме ръцете на Че Гевара, за да докажем на Фидел Кастро, че е мъртъв

След като разстреляли кубинския революционер Че Гевара, са искали да отрежат главата му. Това разкрива бившият агент на ЦРУ Феликс Родригес в интервю пред латвийската радиостанция „Балтком”. По този радикален начин са искали да докажат пред Фидел Кастро, че революционерът е мъртъв. „В течение на няколко дни са мислили какво да направят с него. Там е бил главнокомандващият на армията на Боливия генерал Овандо Кандия, който казал: „Ако Кастро започне да отрича, че това е Че Гевара, на нас ще ни трябват безспорни доказателства”. И предложил да му отрежат главата. Но аз му отговорих: „Генерале, не можете да направите това”. „Защо да не мога?”, попита той. Казах му: „Дори ако Кастро започне да отрича, че това е Че, вие сте шеф на Генералния щаб и не можете да показвате човешка глава като доказателство”. „Тогава какво предлагаш?”, попита той. Отвърнах: „Ако искате неопровержимо доказателство, отрежете един негов пръст, разполагаме с отпечатъците му от аржентинската полиция и това може да се провери”. И тогава той заповяда да отрежат двете му ръце”, цитира Родригес РИА „Новости”. Според него ръцете на революционера биле отрязани до китките от лекар. По-късно били занесени в Куба, където се пазят в една сграда на площад „Революция” в Хавана. Както твърди ексразузнавачът от ЦРУ, Кастро показвал ръцете на Че само на най-високопоставените лица, които посещавали острова. Отрядът на Че Гевара е разгромен на 8 октомври 1967 година в Боливия, а командирът му е пленен от агенти на ЦРУ и разстрелян.

СВОБОДАТА ОСТАНА БЕЗ ФЛАГМАН — Поклон пред паметта и делото на вечния Фидел Кастро!

 

Тази песен е за Че Гевара. Днес е за Фидел Кастро

 

 

Куба – живот no време на блокадата

Когато в Куба всичко се продаваше само чрез купонната система и на пазара имаше два-три вида плат, на Острова не се срещаха две жени с еднакви рокли. Всяка жена сътворяваше от същия плат рокля, пола или блуза, с нещо свое, лично, неповторимо. Една пришиваше сърчице, друга – джобче, трета правеше допълнителна цепка… Габриел Гарсия Маркес пише, че кубинците създадоха нова технология на нуждата, нова икономика на недоимъка. Той се възхищава на кубинската кулинарка Ница Виляпол, която в телевизионното си предаване измисля 200 рецепти от мерлуза, търсена в Европа, но втръснала в Куба.

 

ИЗОБИЛИЕТО в европейските магазини прикрива липсата в много магазини по света. Изобилието изтрива от паметта безумния глад по време на войните, при обсадата на тогавашния Сталинград, при гражданските войни в Сомалия, Етиопия, Судан. Мирът – лесно нарушаван и трудно възстановяван, предполага изобилие, но в една малка страна, която е в непрестанна война в мирно време, изобилието е прокудено от неумолимата блокада.

Странна годишнина -45 години блокада

ПРЕЗ ЯНУАРИ 2008 г. Кубинската революция отбелязва 49-ата си годишнина и вече надмина по дълголетие бившите народни демокрации от Източна Европа. Отбелязва също 45 години от блокадата, която й наложиха САЩ. Кубинската революция не е дело на великите сили, не получава никаква чужда помощ – никой не продава оръжия на Фидел Кастро, никаква подкрепа от бившия СССР, който в началото не вярва на брадатите мъже от планината Сиера Маестра. Кубинската революция е дело на кубинците и побеждава като революция, желана от кубинския народ. Желана е по много и разнообразни причини, но дори една спонтанна реакция на кубинските жени – да изпотрошат игралните машини, където мъжете харчат ниските си надници, я обяснява. Жените излязоха да разрушат казината, построени в Куба от американските мафиоти като Лъки Лучано, Франк Костело…, които бяха на път да превърнат Хавана в Лас Вегас. Изглежда, че 50 г. по-късно ще го постигнат в София, където казината никнат като гъби. Родена, защото имаше нужда от нея, и победоносна поради автентичния си характер, революцията срещу диктатурата на Батиста, срещу социалната несправедливост в една държава с опорочена от колониалното й минало икономика, монопроизводител и моноизносител на захар, тютюн, кафе, и мултивносител от САЩ, кубинската революция е подложена от самото начало на невероятен натиск от най-силната държава в света. Всяка реформа – аграрната, която дава земя на селяните; градската, която дава жилища на хората със скромни доходи; образователната, която ограмоти и образова един народ, най-просветеният днес в Латинска Америка (с 2 300 000 ученици и 700 хиляди студенти при 11-милионно население); медицинската, която осигурява безплатно медицинско обслужване за всички. Тази обективна действителност придобива изключителна стойност, когато се постави в естествения си контекст – Латинска Америка.

45 часа полет от Куба до Венецуела

ВСЯКА РЕФОРМА в Куба предизвиква крути наказателни мерки от страна на САЩ, които задължават и много други страни да ги прилагат. Установяват обсадата на Острова от всякакъв вид: политическа и дипломатическа – изключват Куба от Организацията на американските държави през 1962 г., изолират я на международната сцена и притискат всички латиноамерикански държави да скъсат дипломатическите си отношения с Куба (единственото изключение е Мексико); транспортна – прекъсват полетите на всички компании към Куба, единствената връзка е седмичен полет през Прага със стари английски самолети „Британия” и един полет седмично за Мексико с много ограничения; икономическа – прекъсват търговските отношения, кредити и финансови операции; информационна, културна и т.н. Пътуването от Куба до съседна американска държава, например Венецуела, предполагаше полет от 22 часа до Прага, оттам прехвърляне в друга европейска столица поне още 3 часа и оттам със самолет и още 22 часа до съседната на Куба държава. Общо 45 часа с престоите по летищата, които понякога продължаваха с дни. Тоталната блокада на Острова е обявена от Кенеди на 3 февруари 1962 г., но тя вече е започнала с първите стъпки на революционното правителство. Най-тежката, най-нечовешката е икономическата. Тя засяга всички отрасли на икономиката и всички области на всекидневния живот още от зората на революцията. На 12 март 1962 г. Куба е принудена да установи купонна система, първоначално ограничена, но постепенно в нея попадат все по-вече продукти.

Блокадата – привилегия на силните

ОБСАДАТА е често използван метод от силните в мирно време, за да постигнат икономически и политически цели. Америка на юг от Рио Браво е изпитвала многократно на гърба си последиците от апетитите към южноамериканските територии. Прочути са обсадите на Картахена в Колумбия – първо от английския пират Френсис Дрейк през 1586, после от англичаните през 1741 г., пристигнали в Карибско море с цяла армада от 186 кораба и 23 600 хиляди войници, ненадмината по мощ до десанта в Нормандия през Втората световна война. Когато Картахена провъзгласява независимостта си от Испания на 11 ноември 1811 г., бързо е обсадена от испанците и поради яростната й съпротива Боливар я нарича “град герой”.

Списъкът на военни обсади срещу латиноамерикански градове и държави е безкраен. Буенос Айрес и Монтевидео са обект на британските опити да присвоят испанските колонии. През юни 1806 г. английската флота е в река Рио де ла Плата пред бреговете на Монтевидео и Буенос Айрес, през януари 1807 г. сто бойни кораба отново обсаждат Монтевидео и през юни 1807 г. нападат Буенос Айрес. На 9 декември 1902 г. военните кораби на Англия, Германия и Италия блокират венецуелските пристанища и бомбардират градовете, за да принудят Венецуела да си плати дълга. Мексиканското пристанище Веракрус е обсадено през 1914 г. от 44 американски бойни кораба по време на Мексиканската революция. Те бомбардират града, без да е обявена война. И в днешно време британците реагират с имперски рефлекси – през април 1982 г. правителството на Тачър изпраща цяла армада, въоръжена с атомни оръжия, да отнемат за втори път Малвинските (Фолклендските) острови от Аржентина.

XX век е век на значими революции в Латинска Америка: Мексико (1910), Гватемала (1944), Боливия (1952), Куба (1959), Перу (1968), Чили (1970), Никарагуа (1979), Чиапас в Мексико (1994). При всички случаи, американската политика прибягва до политическа, икономическа и търговска блокада като средство да ги потуши. Дипломацията отстъпва на заден план и се прилагат репресивни методи. Няма скрупули за мерките, които предприемат независимо от последствията за мирното население. Обстрелват цивилното население по бреговете на Куба от бързи лодки, организират през 1961 г. десанта на Плая Хирон. По време на блокадата на Никарагуа американските военни минират всички никарагуански пристанища, за което САЩ са осъдени от Международния съд в Хага през юни 1986 г.

Куба – желаната “перла” на Карибско море

СЪДБАТА на малките държави, разположени на кръстопът, е особено тежка. Такава е съдбата на Куба, “перлата” на Карибско море за испанците, “захарница” и остров на удоволствията за американците. Желана е от всички – първо от испанците, после от англичаните, които я окупират за 11 месеца през 1762 г. След две продължителни войни – 1868-1878 (и една “малка война” 1879 -1880) и 1895-1898, Куба извоюва своята независимост, но е отдавна в полезрението на интересите на САЩ, които обявяват война на Испания, когато Островът е вече почти изцяло в ръцете на кубинските бунтовници. Благодарение на тази кратка, няколко месечна, предварително спечелена война срещу съкрушената, в дълбока криза Испания, САЩ печелят Порто Рико, Куба и Филипините. През януари 1899 г. Куба е окупирана от американски войски и е управлявана от американски военен губернатор. След намесата на американците в освободителната война кубинските генерали са подложени на всякакви унижения. Ген. Каликсто Гарсия, стратегът, който сломява испанските войски край втория град на острова – Сантиаго де Куба, “освободителните” американски войски не го допускат да влезе в града. Когато на 10 септември 1898 г. в Париж се сключва мирен договор между Испания и САЩ, кубинските представители на революционните войски, правителството и политическите партии са отстранени. Тези факти напомнят българската история. САЩ се противопоставят последователно на независимостта на Куба, защото, ако кубинците я извоюват сами, няма да могат да анексират Острова. Американците окупират Куба до 1902 г., но се връщат отново с бойни кораби и морска пехота по различни поводи през 1906 -1909 г., 1912 г., 1917-1920 г. и 1933-1934 г.

Апетитите на САЩ към Куба са със стара дата. През далечната 1823 г., когато повечето латиноамерикански държави са вече независими, за да пресекат реваншистките въжделения на европейските метрополии, но главно, за да подсигурят своите интереси, САЩ приемат „Доктрината Монро”, която провъзгласява Америка за американците, но в понятието американци не се включват жителите на Централна и Южна Америка. Различни американски правителства предлагат на Испания да купят Куба, както купиха Аляска и Луизиана. Силно лоби с интереси в кубинската захарна индустрия подклажда желанието да се анексира Куба. Вече има прецеденти с присъединяването на половината мексиканска територия (около 1 млн. кв. км, девет пъти колкото България) през 1848 г. и купуването на още 114 000 кв. км (една България) от поредния екстравагантен мексикански диктатор Санта Анна.

Още по-назад в историята, през 1741 г., губернаторът на Ню Йорк препоръчва да се завземе Куба за целите на търговията [1]. Американците приемат Карибско море като тяхно езеро и Томас Джеферсън, автор на Декларацията за независимостта на САЩ, считан от някои историци за баща на демокрацията, предлага като президент на САЩ (1801-1809) да се анексира Куба. През 1805 г. пише, че придобиването на Куба е крайно необходимо за защитата на Луизиана, Флорида и Мексиканския залив, а през 1809 г. предлага на президента Медисън да издигне на края на острова колона с надпис Nec Plus Ultra (“Не по-нататък” или “дотук”), който да отбележи, за успокоение на латиноамериканците, границата на завоеванията им на юг. Джеферсън включва в анексионистките си планове цялото Карибие. През 1823 г. той отново препоръчва на президента Монро да анексира Куба, което щяло да допринесе за мощта на САЩ [2]. През 1812 г. една карта, издадена от правителството на САЩ, обозначава Куба “като естествена част от републиката”. Президентът Джеймс Нокс Полк (1845-1849), докато води война за мексиканските територии на Флорида, Тексас, Ново Мексико и т.н., предлага на Испания да купи Куба. Десет години по-късно американският президент Джеймс Бюканън (1857-1861), следвайки Джеферсън и Полк, също предлага да купи Куба, за да я превърне в огромна захарна плантация. Когато плановете за фактическо присъединяване не успяват, започва икономическото нахлуване в Куба чрез производството на захар, тютюн, кафе.

Блокадата не е абстрактно понятие

КОГАТО СЕ ИЗПИШАТ в Google думите агресия, нахлуване и пр. на САЩ в Латинска Америка, излиза много дълъг списък. Но от този списък отсъстват президентите марионетки, свалените и поставените правителства с политическа и финансова намеса, организираните от американските администрации държавни преврати, създадените бананови републики, където всичко принадлежи на чуждите компании. Това са всеизвестни факти, които не могат да се скрият, но могат да бъдат забравени, когато се покрият с мълчание. По-неизвестни са фактите за всекидневното страдание на хората по време на блокадите, най-вече на децата, макар човечеството да е знаело за последствията още от обсадата на Нумансия – 133 г. пр. н. ера.

А обсадата на Куба продължава 45 години.

“Куба – всекидневният живот по време на блокадата” бе заглавието, избрано от Габриел Гарсия Маркес за роман, който не написа или не публикува, но излязоха негови репортажи като “Кубинците и блокадата” и “Куба от край до край” [3]. Маркес беше видял страданието на обикновените хора, наказани без вина, заради интересите на големите. Нещо от страданието на децата бе прозряно при търговската блокада на Ирак, наложена от САЩ.

В абстрактен план блокадата днес е нещо недопустимо и неосъществимо в един свят с преобладаваща неолиберална философия, на търговия без ограничения, с падащи едно след друго табута и граници. При една световно обвързана икономика и банкова система, при днешните технологически средства, за които няма отдалеченост или изолираност, изглежда непосилно и абсурдно да се изолира една страна, но практиката спрямо Куба показва, че такава възможност донякъде съществува.

Целите на блокадата срещу Куба не се нуждаят от коментар. На 6 април 1960 г., броени месеци след влизането на бунтовниците в Хавана, зам. държавният секретар Лестър Д. Малори, отговарящ за междуамериканските отношения, в меморандум, разискван с президента на САЩ, пише: Не съществува ефективна политическа опозиция в Куба, следователно единственото предвидимо средство, което притежаваме днес, за да отслабим вътрешната подкрепа на революцията, е чрез разочарованието и унинието, въз основа на незадоволеността и икономическите трудности. Трябва да се използва веднага всяко възможно средство за затрудняване на икономическия живот в Куба. Трябва да се отказват пари и доставки за Куба, за да се намалят реалните заплати и възнагражденията в пари, за да се причини глад, отчаяние и сваляне на правителството  [4].

Последваха редица закони, приети от американския Конгрес, които засилваха блокадата. Поводът, както винаги, бе, че малкият остров Куба е заплаха за сигурността на САЩ и на света. Познати аргументи. Всички американски правителства на републиканци или демократи засилват ембаргото срещу Куба под влияние на кубинското лоби в Маями. През 1992 г. в Конгреса бе гласуван законът “Торичели” и през 1996 г. законът “Хелмс-Бъртън”, насочени срещу Куба и всички фирми, търгуващи с Куба. Дж. Буш добави към тях и други извънредни мерки, целящи да задушат кубинската икономика. Европейската общност бе принудена да протестира против т. нар. извънтериториални закони, тоест, американски закони, действащи извън територията на САЩ. В търговски загуби и нереализирани печалби, както днес се изчислява всяка мярка или ново правило в търговията, Куба е ощетена от ембаргото с десетки милиарди долара – 89 милиарда, които, приведени към днешна дата, означават според министъра на външните работи на Куба Фелипе Роке 222 милиарда [5], в които не са включени всички саботажи, терористични актове или високите лихви на заемите за Куба поради натиска на САЩ. Загубите за 2006 г. се изчисляват на един милиард и 305 милиона долара – значителна сума за една малка държава. Но тази битка с цифри не отразява какво представлява блокадата. Изчисленията в цифри оставят впечатлението, че с пари е възможно да се премахнат последствията от щетата. Нима обезщетенията на застрахователните компании изличават страданието, причинено от една самолетна катастрофа или атентат? Обясняват ли цифрите личните трагедии на милиони хора при прехода към пазарното общество?

Блокада е лишаване от лична свобода

БЛОКАДАТА означава груба намеса в личния живот на милиони хора, като ги лишава от най-необходими неща, като им пречи да реализират личните си проекти за жилище, за прехрана на семейството, за купуване на печка, на вентилатор, на лекарство, на сапун, за прекарване на отпуска.

Последните мерки на правителството на Буш от декември 2006 г. забраняват на американските компании да предлагат Интернет услуги на Куба. Когато кубински гражданин иска да се свърже с Google, получава отговор, че тази услуга не се предлага за Куба. Забраняват на компанията Saint – Jude износа на пейсмейкъри за деца за Куба, забраняват достъпа на кубинските издатели до Панаира на книгата в Порто Рико. Пак през декември 2006 г. хотелиерските вериги “Карлтън”, “Хилтън” и “Мариот” са инструктирани да прекъснат договорите на кубинските музиканти, освен ако не живеят в Маями. Наложена е глоба на Оливър Стоун за пътуването му в Куба, за да снима документалните филми “Команданте”, “Търсейки Фидел”, глобяват и Майкъл Мур за пътуването му в Куба по повод снимките на филма “Сико”, глобяват Съюза на Баптистките черкви заради пътуването им в Куба с хуманитарна помощ.

Глобите за пътуване в Куба или за търговия с Острова са до един милион долара за фирмите и до 250 000 долара на човек и затвор до 10 години за американци и за кубинци, живеещи в САЩ. Кубинците имат право да посещават семействата си, останали в Куба, веднъж на три години и не могат да им изпращат повече от 300 долара на тримесечие. За кубинците се налагат ограничения, а знаем, че пратките на пари на работещите в САЩ за техните семейства е главно перо в бюджета на някои централноамерикански държави. Това перо е придобило особена важност и в българския бюджет. Може да се припомни, че американските власти и някои европейски правителства обвиняваха с право българските власти по време на социализма, че в редица случаи не разрешаваха на семействата да се присъединят към емигрантите, предпочели Запада. Днес, в ХХІ век това е повсеместна практика на САЩ и на Европейската общност, които отказват визи на семействата, останали в съответната страна.

Куба няма право … на нищо

СПРЯМО КУБА всичко е по-сложно, защото американските закони засягат и трети страни. Американските компании нямат право да търгуват с Куба. Всяка стока, произведена където и да било, макар и с незначително американско участие, не може да се изнася за Куба. Така японската компания “Шимадзу” не може да продава спектрофотометри на Кубинския институт по хигиена и хранене. Когато някоя американска компания откупи европейска или друга компания, сделките с Куба секват. Щом “Дженерал Електрик” откупи финландската “Datex-Ohmeda”, веднага спират традиционните продажби на упойки и многообхватни монитори. Когато едно предприятие от трета страна търгува с Куба, губи американските си клиенти. На банката Netherlands Carribbean Bank от холандските Антили й бяха замразени сметките в САЩ, а на американските граждани и фирми им бе забранено да ползват услугите на банката. Примерите нямат брой. Обсадата продължава и се затяга. САЩ налагат на света свободата на търговията с философията, че всичко е позволено, без предпазни мерки за местните индустрии, налагат и неограниченото движение на капитали и стоки, което често нанася непоправими щети на местните икономики, но спрямо Куба е точно обратното.

Куба не може да изнася нищо за САЩ, Куба не може да използва долари за сделките си, Куба не може да реализира финансови операции, нито да получава заеми от световни, регионални или американски финансови институции. Куба не може да внася нищо от предприятия, които търгуват със САЩ. Кубински кораби не могат да влизат в американски пристанища, кубински самолети не могат да кацат на американски летища. Куба не може да внася продукти с над 10% американски компоненти. Предприятията от трети страни не могат да внасят в САЩ продукти от кубински суровини или с кубински компоненти – Буш създаде специална агенция, която да пречи на продажбата на кубински никел в света. Куба не може да използва американска технология, например оптически кабели. Куба не може да приема американски туристи, а те нямат право да купуват кубински продукти като ром и пури дори в трети страни или по Интернет, а в същото време позволяват да се използват на територията на САЩ кубински марки като на рома “Хавана клуб” и на пурите “Ромео и Жулиета”, въпреки усърдието на американските власти да защитят американските марки и лицензи, записването на музика от Интернет и т.н., което България изпита на собствен гръб. Със специални лицензи могат да се продават на Куба някои храни и медицински материали, но те не могат да се използват за лекуване на пациенти във Венецуела или в други латиноамерикански страни или в общо 70-те страни, където практикуват кубински лекари по програмите на офталмолозите по “Операция чудо” или “Бригадата Хенри Рийв” и “Интегрална програма за здравето”. Всяка покупка със специално разрешение за Куба трябва да бъде платена предварително в брой чрез банки на трети страни. За транспорта на тези стоки също се иска разрешение и не могат да се използват кубински кораби.

Предприятията на трети страни, особено тези, които инвестират в Куба, са застрашени със съд по закона “Хелмс-Бъртън” и губят американските си клиенти. На техните директори и на семействата им се отказват визи за САЩ. Куба намира много трудно кредити и може да ги ползва при най-неизгодни условия поради намеса на американската администрация. През 2006 г. Куба е загубила 184 милиона долара при ползване на кредити, поради американската класация, че е несигурна страна.

Но цифрите не илюстрират добре какво означава блокадата. Цифрите не включват мъката от отказаните визи на кубински спортисти, които са се подготвяли от години да участват в някое спортно събитие. Те не отчитат горчивината на отказаните визи на кубински учени и преподаватели, които са се подготвяли дълго за участие в даден конгрес. По времето на Буш десетки американски университети губят правото си да развиват съвместни програми и да изпращат студенти в Куба. Цифрите не отразяват разочарованието от неосъществените пътувания на кубински музиканти и артисти, спрени от американската администрация. Те не включват страданието на разделените семейства, които не получават визи за САЩ или разрешение за пътуване до Куба. Да се смята, че недостигът в Куба се дължи изключително на американската обсада, е недостоверно. Но да се твърди, че той се дължи само на избраната система, е съвсем невярно. Разбира се, ако се спрат социалните придобивки на хората, ако се ограничат парите за медицина, култура и образование или ако те станат като в други страни от Третия свят, кубинските магазини ще са по-пълни. Но обсадата изисква нещо невъзможно – една малка страна да произвежда и задоволява всичките си нужди от сапуна до оптическите кабели, скенерите и самолетите в един свят, където Китай произвежда за най-развитите страни.

Справедливо е също да се каже, че блокадата има и други измерения. Куба имаше право на съветска помощ – известна е ролята на бившия Съветски съюз за Куба. Но е малко известно, че след като оборудваха Куба със съветска технология на мястото на американската, при разпадането на Съветския съюз изоставиха Куба на съдбата й и тя трябваше да започне отново преоборудване. Как една малка и обсадена държава може да издържи на такива радикални промени за толкова кратки исторически периоди? България изпита и продължава да изпитва трудностите на смяната на технологиите, затворени и изоставени заводи стърчат из цялата страна. Куба фактически попадна в още една неволна блокада, когато съветските петролни танкери спряха да влизат в кубинските пристанища и кубинската захар загуби пазара си, а търговията с бившите социалистически страни секна внезапно. Но Куба доказа, че може да се справи сама, макар и с огромни жертви.

Куба и САЩ – обща история?

КУБА И САЩ са разделени от 90 мили, имат обща, макар и с отрицателен знак и най-често тъжна история, но Куба е първата латиноамериканска страна, която застава до САЩ срещу Хитлер, Куба предоставя цялото си производство на захар на САЩ по време на II световна война на ниски цени и със заплащане след края на войната. Днес в САЩ живеят над милион кубинци от няколко поколения, което означава нови връзки между двете държави. По отношение на литературата се счита, че има една кубинска литература, писана вън и вътре в страната, но не е така по другите въпроси. Някои екстремистки кръгове на емигрантите в Маями, които упражняват натиск в полза на блокадата, знаели как да уредят кубинския проблем – един от лидерите им искал при смяна на режима в Хавана да имат разрешение да убиват в продължение на три дни [6]. Всички се питат какво ще се случи след Фидел Кастро. А в действителност вече почти година Куба е в периода след Фидел Кастро. От “Работната група за Куба” на американския Конгрес група членове посети Куба през декември и демократът Грег Мийкс заяви: “Това, което правехме в продължение на 45 години, няма никакъв ефект, не се постигна освобождаване на затворници, не се предизвикаха промени в Куба (…) така че трябва да направим нещо различно, а то е да седнем да преговаряме.”

Демокрация и обсада

БЛОКАДАТА НА КУБА се прави в името на демокрацията. Но демокрацията, изглежда, се избира като по меню в ресторанта. Всяка година от 16 години насам Куба внася в Общото събрание на ООН резолюция, която осъжда блокадата и за 16-и път светът гласува срещу блокадата.

На 30 октомври 2007 г. Общото събрание на ООН одобри Резолюция A/RES/62/L.1 “Необходимост от прекратяване на икономическата, търговската и финансовата блокада, наложена от САЩ на Куба.” От 192 държави 184 одобряват резолюцията; 4 държави са против нея – САЩ, Израел, Маршалските острови и Палау; една се въздържа – Микронезия; 3 отсъстват – Салвадор, Ирак и Албания.

А ето как гласува ООН в предишните 15 години:

Година			За						Против	Отсъстващи	Въздържали се
1992			59						3	46	71
1993			88						4	35	57
1994			101						2	33	48
1995			117						3	27	38
1996			137						3	20	25
1997			143						3	22	17
1998

«

Април, 2024

П	В	С	Ч	П	С	Н
1	2	3	4	5	6	7
8	9	10	11	12	13	14
15	16	17	18	19	20	21
22	23	24	25	26	27	28
29	30