Отдавна не ми се беше случвало да видя публика, която да е едновременно толкова въодушевена и изтощена. Истината е, че някъде около песен номер двайсет в сета на справедливо кръстените окландски машини, вече не можех да повярвам, че ще има още. Но да започна отначало.

   Признавам, че не ми допадна леко рехавата тълпа пред залата. Вероятно разсъждавам като MFH ултрас, но наистина предполагах, че доста повече хора ще се тълпят пред вратите около 19:00 ч. Доброто настроение и очакването, които витаеха наоколо обаче бяха силно заразни (почти като рифовете, които Янко Бръснаря свиреше неуморно в желанието си да запълни липсата на подгряваща банда) и постепенно бях обзет от обичайното нетърпение преди голямо събитие.

   Вратите отвориха малко след осем и заедно с първите подтичващи фенове се наредих на оградата пред аранжираната в "огненочервено" сцена, откъдето и не мръднах до края. За отбелязване е, че разположението ѝ се оказа много удачно за качеството на звука, както се убедихме по-късно - тя преграждаше почти наполовина залата и спестяваше доста от естествените (д)ефекти на предвиденото за спорт помещение, с които не малко уши са се сблъсквали. От "BGTSC" отново показаха, че умеят да се справят чудесно и с организацията в по-големи зали.

   След порядъчно време и количество възгласи и подканяния, около 21:30 ч. прозвучаха първите акорди на "Diary of a Madman" на Ozzy Osbourne. Виждам как към средата на парчето, използвано от MACHINE HEAD за интро, Dave McClainсе катери на издигнатите високо в средата на триметровия подиум барабани. Мрак, малки сини лампи и първите кристални акорди на "Imperium". Рев от всички страни, и прииждаща вълна от хора, която залепя всички първенци за металната ограда

   Тук е времето да напиша първата шестица на събитието - звукът, леко размазан в началото на песента, както и липсващите вокали на Robb, бяха поправени още в рамкитe на "Imperium". След второто парче всичко се чуваше ясно и брилянтно, без да се губи дори грам от тежестта.

   Естествено, Robb Flynn започна да дирижира концерта още от началото и подкара погото, съркълпитa и размахването на ръце веднага. Редяха се все мощни хитове - от отварящото последния албум "Now We Die" (типична смес от бавни и мелодични партии, прерастващи в тежки и бързи рифове), през "Locust", та чак назад до "From This Day" и хита от онзи дебютен за Dave McClain албум -"Ten Ton Hammer". След разчупващите "The Blood, the Sweat, the Tears" и"Crushing Around You" (от онези "слабите албуми", които сега си звучаха съвсем силно), Phil Demmel остана сам и извъртява едно съвсем кратко, но запомнящо се соло, като интро към голямата изповед на Robb Flynn "Darkness Within".

   Тук, преди тази доста разтърсваща песен, е и единственото място, на което изключителният фронтмен се отпусна да сподели малко повече думи. Дисциплината и професионализмът са забележителни, сякаш всеки от групата непрекъснато гледа часовника си, за да не закъснее или подрани. "Ние не сме диджеи с лаптопи, които да натиснат спейс клавиша, ние сме четирима музиканти, които обичат и свирят жива музика. Мисля, че и вие също обичате точно това" сподели мистър Flynn, и отново като някакъв обаятелен пълководец сплотява всички около своята идея. Наистина, ние сме там точно за това - искрена, изсвирена на място, жива музика. Бихме могли да простим някоя грешка, но не бихме простили измама.

   Грешки обаче въобще не се намират, а след прочувстваната балада за тъмнината в нас следваха три ултратежки гвоздея в програмата: "Bulldozer","Killers & Kings" и, разбира се, "Davidian". Силно ме учуди, че нещата вече не свършват с този легендарен хит на групата - следват още мощни парчета, сола, барабани и каси до полудяване. Скачаме, пеем, макар и гласовете ни да не са толкова издръжливи както този на Robb Flynn. Свръхенергичния фронтмен ни подстрекава към стена на смъртта и публиката пред сцената отваря грамадно място, което бива залято от телата и първите акорди на "Aesthetics of Hate". Повтаряме упражнението на "Game Over", потретваме го на "Supercharger".

   Виждам отделни хора, които едва се държат на краката си. Любимото ми "Halo"обаче вдига нова вълна от ръце, скокове и пеене. С края му приключва и този огромен, невиждан като продължителност и сила концерт на толкова тежка група в България.

   Силите в нас и в другите над 1000 присъстващи "машинисти" може да са свършили, но не и тези на вездесъщия Robb Flynn. Той остава на сцената, благодари, размахва ръце, обяснява без микрофон и дори успява само с жестове да ни дирижира да крещим и мълчим по негова команда. После следват задължителното мятане на перца, палки и други "фетиши", а след това MACHINE HEAD се оттеглят окончателно.

   Не знам дали онова правило, което чухме от TRIVIUM преди три години на "Sofia Rocks" (по спомен - "Каквото и да става на сцената, сред публиката отпред трябва винаги да е война") е било винаги валидно за тях. Знам, че на концерт наMACHINE HEAD е точно обратното:
Каквото и да става в публиката (а там има какво да се види) на сцената винаги е безпощадна сеч.

   Касапница, която се надявам да не чакаме още 11 години, за да видим пак.

Сетлист:

--- Intro: Diary of a Madman (Ozzy Osbournе)
01. Imperium 
02. Beautiful Mourning 
03. Now We Die 
04. Bite the Bullet 
05. Locust 
06. From This Day 
07. Ten Ton Hammer 
08. Clenching the Fists of Dissent
09. Beneath the Silt
10. The Blood, the Swеаt, the Tears 
11. Crushing Around You 
--- Solo: Phil Demmell
--- Speech: Rоbb Flynn
12. Darkness Within 
13. Bulldozer 
14. Killers & Kings 
15. Davidiаn 
16. Descend the Shades of Night 
17. Now I Lay Thee Down 
18. Take Me Through the Fire 
19. Aesthetics of Hate 
20. Game Over 
21. Superchargеr 
22. Halo

http://www.werock.bg/novini/edna-vecher-s-machine-head-v-sofiya-koyato-shte-se-pomni-dalgo?id=33039