Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
02.08.2016 17:10 - НЕЗНАМ КАК ДА ГО КРЪСТЯ
Автор: varg1 Категория: Изкуство   
Прочетен: 272 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 02.08.2016 17:10


ТЕКСТЪТ ПО-ДОЛУ ПРЕДСТАВЛЯВА СЪЧЕТАНИЕ ВКЛЮЧВАЩО В СЕБЕ СИ 35 ДУМИ ВСЯКА НАПИСАНА ОТ ОТДЕЛНИ ХОРА,КАТО КОМЕНТАР ПОД СНИМКА ВЪВ ФЕЙСБУКА НА АВТОРКАТА

 Миниатюрните сенчици на дъждовните капки, трополящи по прозореца за радиационна защита се отразяваха бегло по бялата, прозрачна кожа на Кайен. Навярно се чудите защо бе кръстена на люта чушка. Е, баща ѝ отглеждаше всякакви сортове на времето. А майка ѝ... тя просто беше психарка. 
Изведнъж една алена мълния разпръсна рубинените си пипала по пустия двор на Спешния център за настаняване на пострадали от радиацията (СЦНПР). Сред безбройните отломки от кораби и трупове на мъртви животни тя забеляза не толкова мъртвата си котка да куцука жално и безмълвно да се моли да влезе. Нямаше си име. Бе просто една трикрака, мършава, проскубана, шарена котка с черно носле и смарагдови очи, която Кайен бе спасила преди шест години от сигурна гибел на родната ѝ планета – Земя. Момичето спусна босите си крака на студения мраморен под, подпря лакти на коленете си и огледа тъмната таванска стаичка. Светкавиците, които караха всичко да трепери, осветяваха периодично в мека, червеникава светлина малкото помещение в което имаше само едно легълце точно пред прозореца, заемащ цялата стена, и една масичка върху която девойката грижливо бе сгънала две груби ленени рокли. Повече не ѝ трябваха. Тя се надигна от леглото и се запъти към масивната метална врата. Бялата ѝ, дълга до кръста, права коса погъделичка голите ѝ рамене и тя се стресна. Натисна ледената брава и излезе на пръсти в тесния, изкуствено осветен коридор, смърдящ на дезинфектант и се замъкна към двора. 
Внезапно плашеща тишина обля всичко. Зениците на момичето се свиха почти колкото захарно кристалче, което в комбинация със светло-сивите ѝ очи и прозрачна кожа направи изпитото ѝ лице да изглежда почти мъртвешко. Почти. Спря за миг и се втренчи в котката си през люка. Дребната животинка започна да се гърчи в ужасни конвулсии и едва влачейки трикракото си телце приближи вратата. На Кайен ѝ бяха нужни няколко секунди да осъзнае какво се случва и се затича олюлявайки се към входа. Приличаше на измъчен призрак, лутащ се в Чистилището, търсейки спасение. Силен трясък. Отвори огромната порта и котето се сгромоляса в краката ѝ. Лъхна я отвратителна миризма на киселина и разложение. Не знаеше кое е по-болезнено – това, че киселината от котката разяждаше плътта на босите ѝ крака, или това, че носната ѝ кухина се разграждаше отвътре. Побърза да затвори и уви мъничето в бялата си пола. Докато вървеше обратно към „консервената кутия“, която наричаше своя стая, си мислеше колко мрази киселинните дъждове. Прекрачи прага и мрака я обгърна отново. Остави клетото животно на пода и коленичи, за да извади аптечката изпод леглото си. Проми носа си набързо и почисти краката си преди да се заеме с котето. 
- Трябва да ти измислим име. – нежният ѝ, напевен глас сякаш приспа зеленоокото и тя превърза раните му. 
Легна в ембрионална поза на леглото и го прегърна, гледайки кървавия киселинен дъжд. Спомни си онзи последен ден на Земята. Остави се носталгията да я прегърне както пламъците преди време прегърнаха нейния дом. Макар да бе едва на единадесет, тя знаеше, че иска да остане там и да посрещне Апокалипсиса. Въпреки това бе принудена да гледа Разрушението от космическата станция. Катаклизми ставаха постоянно, но никой нямаше идея, че този щеше да е последният. 
„Бате!“, бе последното, което Кайен каза на брат си. Единствения член на семейството, който тя обичаше с цялото си сърце. Крещеше истерично, знаейки, че вече няма семейство, макар и майка ѝ да бе с нея. Никога вече нямаше да бъде вкъщи. Никога повече нямаше да нарече някое място свой дом.
Една мълния падна в двора и я върна към реалността. Стомахът ѝ стържеше от глад, но нямаше намерение дори да погледне противното пликче с храна на прах. Така ѝ липсваше пастата на по-големия ѝ брат... Изпи чаша преварена вода и още преди да я е оставила, майка ѝ, облечена в осмирителна риза, връхлетя в стаичката.
- Влизай в чушкопека! – изкрещя докато разчорлената ѝ коса полепваше по потното ѝ лице. – Влизай в чушкопека! 
Майка пее приспивна песен на дъщеря си. Каква идилия. Малката разлика беше, че в този случай майката не искаше дъщеря ѝ да се събуди от сън. Само след миг сестрите нахълтаха и хванаха откачалката за ръцете и краката и я изнесоха. Не че преди е била добре, но от както ги бяха довели тук отчаянието и самотата си казваха думата. Имаше сформирани малки групички, но Кайен предпочиташе да е сама. Често бе и самотна, въпреки котката. „Понякога трябва да си самотен, за да докажеш на останалите, че си прав.“- тази мисъл на Путин я поддържаше и ѝ помагаше да не се пречупи напълно. Шансът да се измъкнеш бе по-малко от минимален, и ако те хванеха, дори илюзията, че смъртта ще те избави не помагаше. Адът беше приказка с щастлив край пред това което правеха с бегълците тук. Най-лошото бе, че просто нямаше как да умреш. Дори от раните си. Разполагаха с може би най-великите лекари, съществували някога. Имаха серум за безсмъртие. Бе ужасно да стоиш тук, но да опиташ да си тръгнеш... самият Дявол не заслужава такова наказание. Правеха го, защото знаеха, че някъде из радиоактивната гора има портал, който може би връщаше назад в миналото. Тази мисъл плашеше Кайен до толкова, че да смрази кръвта ѝ, но същата мисъл караше живота да се пробуди в нея и да опита... Целият ѝ свят отдавна бе рухнал, майка ѝ безвъзвратно се бе променила в чудовище и я мразеше от дъното на душата си. Дори да умреше, нямаше да бъде тежка загуба за никого, за това бледото момиче си каза, че ще опита.
- Още утре.
Затвори очи и се заслуша в трополенето на дъжда. Вече не се чуваха гръмотевици. Котката се сви на кълбо върху гърдите й и заспа почти веднага. Скоро и сивоокото момиче се унесе.
***
Събуди я тревожното мъркане на животинката. Разтърка очи и седна в леглото. Погледна навън и видя как сестрите отчаяно опитват да осмирят майка ѝ, която очевидно бе опитала да избяга. Буцата преседна в гърлото ѝ. Мразеше я, но все пак тя я бе родила. Молеше се да я пощадят заради състоянието ѝ, молеше се на несъществуващ бог да я прибере при себе си. Да отиде в отвъдното... Но знаеше, че това бяха просто наивни мечти. Ярката светлина на Полукс проникваше през гъстите ръждиви облаци и обливаше всичко в кървавочервено. Кайен сложи двете рокли в една торба, заедно с аптечката и няколко пликчета храна на прах. Щеше да тръгне точно след като минат за дажбите. По това време обикновено се занимаваха с клетниците, дръзнали да избягат. А днес това бе майка ѝ. 
Крясъците бяха толкова ужасни, че бе мъчение само да слушаш. Момичето се измъкна от стаята си и излезе на двора тихомълком. Малкото създание със смарагдови очи креташе след нея. Всички се бяха насъбрали около испанското магаре, на което разчекваха бегълката. Сивооката девойка щеше да повърне... ако имаше какво. Запъти се към електрическата ограда и натъпка косата под робата си. Имаше дупка, достатъчно голяма, за да може да се провре без сериозни поражения. Първо промуши котката, метна торбата и се обърна за да види дали някой не я е забелязал. Един от Главните се втурна след нея и в суматохата майка ѝ се изниза от магарето и започна да буйства. Прегриза въжето на ръцете си и от устата ѝ започна да блика кръв. 
- Влизай в чушкопека! – изкрещя докато се хилеше истерично и изплю няколко зъба. Грабна един нож и започна да се върти като пумпал. 
Главните отново се насочиха към нея и Кайен се възползва. Електричеството опърли косата и дрехата й, но мина твърде лесно. Усещаше нарастващия адреналин, сърцето ѝ щеше да разкъса гръдта ѝ... трябваше само да избяга на осем километра от СЦНПР и всичко щеше да е наред. Бягаше достатъчно бързо, въпреки че нямаше почти никаква енергия, но куцото животинче изоставаше. Не можеше да го остави просто така. Вдигна го и продължи да тича с котето в ръце. Дъхът не ѝ стигаше, а онези изверги я приближаваха. Оставаше още малко. Знаеше, че няма да излязат отвъд пределите на Центъра. Радиацията беше прекалено силна. А тя нямаше какво да губи. Бе изминала едва километър и половина, когато тялото ѝ започна да отказва. Ето го разковничето. Никой не успяваше да избяга, защото нямаше сили. Но белокосата нямаше да се предаде. Единствената ѝ цел бе да се върне на Земята и да посрещне края си, както трябваше още преди шест години. Краката не я държаха, но не спираше. Вече бе изминала три километра. Движеше се с приблизително девет километра в час. Нямаше да издържи още много, за това се покатери на един огромен дъб и се скри в шумата му. Правителството разполагаше с детектори за движение за това се стараеше да не мърда. Когато двамата мъже приближиха, задържа дъха си и за малко да не припадне. В миг си даде сметка, че майка ѝ може би се бе жертвала за да може тя да се спаси. 
Стомахът ѝ отново изкъркори и се принуди да яде от ужасната храна на прах. Мъжете вече се бяха отдалечили достатъчно и тя понечи да извади пликчето, когато усети нечия ледена, мазолеста ръка да сграбчва босия ѝ крак. Още преди да се обърне я бяха свалили и оковали. Бе твърде слаба за да се бори. Забиха някаква игла в бедрото ѝ и започна да се унася. Събуди се отново в Центъра, но не в своята стая. Беше в огромна зала, в която имаше само една кушетка. Сякаш нарочно, вратата бе отворена. Чуваше се някакъв странен, бучащ шум. Кайен се надигна и се изненада, че дори не бе вързана. Шареното животинче я последва към шума. Когато приближи видя, че идваше от гигантска перка, заемаща цялата стена, която постепенно се засилваше и започна да ги придърпва с невероятна сила. Първото, което момичето направи, бе да сграбчи котката и да изтича към вратата, от която дойде, но тя бе заключена. Мамка му. Сълзи на ярост избиха в очите на девойката. Стисна зъби и си даде сметка, че е инжектирана със серум на безсмъртието. В същия момент котката се изтръгна от прегръдката ѝ и се втурна като обладана към витлото. Сивооката изпищя и протегна ръка към нея за да я издърпа, но бе твърде късно. Цялата бе покрита с котешки отломки... Забеляза главата на животното в десния долен ъгъл да мяука жално и неистово. Догади ѝ се. Притеглянето растеше. Осъзна, че бяха обречени да се раздробяват на кайма в тази коткомелачка до безкрайност. Бе толкова бясна, че запрати торбата си към перката.
- Майната ви! – изкрещя яростно. Внезапно всичко спря. Първоначално момичето не осъзна какво се случва, но след миг се възползва и се промуши през огромните процепи и се затича с последни сили към някакъв изход. 
Имаше чувството, че тича без посока от цяла вечност. Тичаше без да спре по непознат път. До забрава.
Параноята я преследваше както орки преследваха клетата си плячка. Явно бе тичала цяла нощ, съдейки по изгрева. Никога до сега не бе чувствала такова облекчение като това, което изпита, когато видя стълбите към портала на хоризонта. Бяха счупени, пропаднали, рушащи се, но всяко едно несъвършенство ги правеше да изглеждат съвършени. Кайен бе чакала толкова време този момент. Макар да усещаше тялото си като парцал, изглеждаше повече от изящна докато се изкачваше по изгнилите стълби, които се ронеха под босите ѝ крака, оставяйки само спомена за това, което са били. В мига, в който премина през портала, тя усети как безвремието я разкъсва в пространството, но това бе най-сладката болка. Затвори очи и се върна в спомените си. Стискаше ръката му. 
- Бате... – прошепна тя. – Винаги ще се връщам тук, у дома, при теб. 





Гласувай:
1
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Спечели и ти от своя блог!
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: varg1
Категория: Лични дневници
Прочетен: 14311572
Постинги: 16887
Коментари: 9157
Гласове: 67901
Архив
Календар
«  Април, 2020  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930