Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.08.2020 00:18 - ОДИСЕЯТА НА КНЯЖЕСТВОТО (1886-1887)
Автор: nbrakalova Категория: История   
Прочетен: 1676 Коментари: 0 Гласове:
5

Последна промяна: 12.08.2020 22:55

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

Dimitar Stoyanov

През 1886 г. еуфорията около Съединението и неговата кратка, но победоносна защита в хода на Сръбско-българската война, започва постепенно да охладнява и избледнява. На фона на създалото се само година по-рано всенародно единство започват отново да набъбват политически страсти, разделение, партокрация и страната постепенно се връща към ежедневните си проблеми. Извън типичните обаче за периода пречки в сферата на финансите и социалната политика България се изправя пред една много по-голяма грижа и опасност в лицето на един руски владетел – император Александър ІІІ. Той наследява баща си Александър ІІ след зловещото му убийство през 1881 г., но за разлика от него няма нито неговия ум, нито просветеното му желание чрез реформи да превърне самодържавието в Русия в модерна и конституционна европейска монархия. С фигурата и ликът на типичен руски мужик, той е традиционалист и реакционер до мозъка на костите. Обграждайки се с хора като оберпрокурора на Светия Синод Константин Победоносцев и директора на департамента на полицията Вячеслав Плеве, той има намерение с хирургическа точност да прекъсне жилката на реформите на своя баща, и да управлява Русия с твърда ръка. Но това, което трябва да се спомене е неговата позиция по въпросите на България. Изпитвайки ненавист и дори омраза към българския княз Александър І Батенберг и мнозина от българските управляващи, той вижда в тях пречка за традиционните руски интереси в този регион и смята, че те провеждат антируска политика. Чувствайки, че има право да контролира българската армия и политика, Александър ІІІ вижда като решение на своето желание единствено избора на нов български княз. И той решава да се възползва от обстановката в страната.

През юни 1886 г. изборите за ІV Обикновено народно събрание вече са минали като към управленското тяло са зачислени и представители от Източна Румелия. Трибуната става център на разгорещени дебати. Антикняжеската риторика на русофилите е ежедневие. Множество депутати настояват за незабавно сливане на Северна и Южна България в разрез на постановките от Топханенския акт. Министър-председателят Петко Каравелов търпи остри критики за отстъпването на Кърджалийско и Тъмраш на Османската империя. В хода на тези процеси обаче основна е фигурата на княз Александър Батенберг, която става център на цялата риторика. Оформят се три основни политически течения, които търсят по своему решение на създалата се ситуация.

Първото е това на умерените либерали на Драган Цанков, румелийските съединисти около Константин Величков и отделни дейци на Консервативната партия, водени от Марко Балабанов и митрополит Климент. Драган Цанков и Марко Балабанов се ползват с висок авторитет като възлови фигури във възрожденските процеси, а Цанков е известен на Русия още преди Освобождението – първо с ръководната си роля в униатското движение, а после с откритата си проруска позиция. Те се обединяват около лозунга „Без Русия не можем” и смятат, че личността на Батенберг може да бъде пожертвана в името на добрите отношение с Руската империя.

Второто течение обединява дейците с явен националистически уклон. Това са източнорумелийските либерали, фракцията на д-р Васил Радославов, множество представители на Консервативната партия и дейци на Съединението като Захари Стоянов и Димитър Ризов. Изразявайки явно недоволство от официалната руска политика още от времето на Съединението и режима на пълномощията, те издигат принципа „Без Батенберг няма България”.

Последното течение изразява позицията на умерените. Тук можем да открием кръгове около министър-председателя Петко Каравелов и председателя на Народното събрание Стефан Стамболов, които се стремят към компромис – изглаждане на отношенията с Русия, но и запазването на Александър І Батенберг като княз на България. За тях князът е бил и остава символ на възстановената българска държавност. Не е особено активна позицията на самия Батенберг в тези политически игри. Той сякаш стои настрана от тях като от блато. Тук може би играе важна роля и самата личност на княза. В книгата си „България в бурно време” професор Александър Цанков го описва като „типичен немец, неопортюнен, добродушен, рицар, възпитан в консервативен двор”.

В същото време обаче Русия, нейните агенти в България и русофилската клика в политиката действат безкомпромисно срещу княза. Руски агенти в Княжеството внушават на хората следната мисъл „Вие никога няма да имате истинско обединение на страната си, докато този Батенберг остава на трона!”. Срещу княза вече има два опита за покушения. Първият от тях цели неговото отравяне. Праховете за главоболие, които той обичайно взема, са сменени с други, този път отровни. Спасява го единствено това, че той вижда твърде голяма разлика в цвета и миризмата на лекарството, което му е доставено и че то се различава прекалено много от това, което той обичайно приема. Вторият опит е разкрит от местните власти в Бургас още през май 1886 г. Той е конспирация за убийството на княза от група хора, ръководени от един руски офицер на име капитан Николай Набоков. Той цели отвличането на княза някъде между Бургас и Айтос. Набоков обаче се оказва твърде слаб конспиратор. Когато е заловен, той бързо отрича всичко. След ареста му руското Външно министерство се намесва и се опитва да превърна това в дипломатически скандал, което принуждава властите да изоставят случая.

Руската власт обаче не се отказва и се решава да действа още по-радикално. Използвайки своя военен аташе в София полковник Сахаров, тя заплита нишката на държавен преврат. Той установява връзка с майор Петър Груев, който е началник на Военното училище, капитан Атанас Бендерев (заместник военен министър в правителството на Петко Каравелов) и капитан Радко Димитриев и др. и се оформя таен заговор за свалянето на княз Александър І от власт. Заговорниците използват болестта на военния министър майор Константин Никифоров, за да предприемат действията си. В ранната утрин на 9 август 1886 г. капитан Радко Димитриев, заедно с юнкери от Военното училище и части от Струмския полк, арестуват княз Александър І Батенберг и го принуждават да подпише акт за абдикация. След това той тръгва под стража за Оряхово, откъдето трябва да замине за руското пристанище Рени. Окрилени от извършеното дело, организаторите на преврата веднага се заемат с политическото бъдеще на страната. На сутринта след преврата е обявено съставянето на ново ширококоалиционно правителство, което трябва да бъде оглавено от Петко Каравелов, а в него да влязат Стефан Стамболов, Драган Цанков, Константин Величков, Тодор Бурмов, Тодор Икономов и Димитър Греков. Повечето от изброените не искат и да чуят за подобен кабинет, а Петко Каравелов отказва да поеме поста на министър-председател. Така превратаджиите съставят един чисто русофилски кабинет, който е оглавен от митрополит Климент.

Положението в страната обаче рязко се нажежава. Важни гарнизони като тези в Плевен, Пловдив и Видин отказват да положат клетва за вярност пред новата власт. В Пловдив полковник Сава Мутруков остро осъжда извършителите на преврата и се обявява против тях. В същото време в Търново Стефан Стамболов, който като председател на Народното събрание е останал единствената легитимна власт в страната, започва енергични действия. На 10 август той издава прокламация, с която осъжда преврата, призовава народа към борба с превратаджиите и назначавайки Сава Мутруков за върховен главнокомандващ на българската армия, нарежда войсково настъпление към София. Политическите манипулации на Русия са на крачка от това да хвърлят България в гражданска война.

Усещайки взривоопасното положение чуждите дипломати се намесват като препоръчват Петко Каравелов да оглави правителство (12 август) и да бъде обявен Регентски съвет с членски състав от Стефан Стамболов, Каравелов и майор Никифоров. Председателят на Народното събрание обаче е крайно против такова компромисно решение и обявява твърда позиция за връщането на княз Александър І Батенберг в страната. За да подчертаие своята решителност и „временното отсъствие на княза” той създава Княжеско наместничество с членски състав от самия него, Петко Рачов Славейков и д-р Георги Странски и Министерски съвет, оглавяван от д-р Васил Радославов. След това Стамболов изпраща телеграма до княза с искане да се завърне в България.

Превратаджиите вече са в паника. Търсейки начин за собственото си спасение те пускат полковник Мутруков да влезе в София начело на войските като правят опити да избягат. Успява единствено Радко Димитриев, който се скрива в Цариград. Останалите са заловени и предадени на военен съд. На 17 август Батенберг вече е в Русе, от където изпраща телеграма до руския император, в която слага неговата корона в своите ръце. Това обаче не умилостивява Александър ІІІ и князът разбира, че той е безсилен против категоричната позиция на Русия и, че неговото оставане на престола може да значи единствено още бъдещи конфликти. Така на 26 август 1886 г. той абдикира повторно като предварително назначава Регентски съвет в състав: Стефан Стамболов, Петко Каравелов и полковник Мутруков. Това обаче отново не задоволява Русия, която ще започне да действа още по-крайно. Батенберг не е пропуснал да изиграе финалната си карта – той оставя цялата власт в страната на националистите, единствената сила, достатъчно смела и решителна да опази българския суверенитет.

Регентсвото започва своето управление в съдбоносни дни. Първоначално то отстранява стотина офицери от армията, поради съучастие или пряко участие в преврата и след това започва да подготвя избори за Велико народно събрание. Международната обстановка също е твърде сложна – Сърбия се консултира с Австро-Унгария за възможен реванш, Турция напомня за правото си да окупира Източна Румелия по Топханенския акт, а Русия остава все така непримирима и антибългарски настроена. Усещайки, че Регентството няма да играе по неговата свирка, руският император изпраща в България генерал Николай Каулбарс като „специален императорски пратеник”. Енергичен, неприлично недипломатичен и имперски настроен „генерал Софиаско” (прозвище, което си спечелва) веднага предприема атака в крайно ултимативен тон, настоявайки за отлагане на изборите за Велико народно събрание, вдигане на военното положение и освобождавайки всички арестувани след контрапреврата. Регентството се съгласява да изпълни последните две искания, но категорично отказва да отстъпи от изборите. Разярен от този отказ Каулбарс предприема обиколка из страната, за да се свърже с русофилско настроени офицери и да поощри антиправителствените демонстрации.

Въпреки това изборите са проведени и на 19 октомври Великото народно събрание започва да заседава. По същото време Петко Каравелов, покрусен от развитието на събитията, подава оставката от Регентството и е заменен с Георги Живков, виден политик и либерал и народнолиберал по убеждения. На заседанията на събранието се стига до решението за княз да бъде избран принц Валдемар Датски, който има роднинска връзка с император Александър ІІІ и по този начин кризата да приключи и Русия да бъде умиротворена. Императорът отново се намесва като осуетява идването на принц Валдемар в България, задълбочавайки кризата. Руските провокации обаче не спират дотук.

Руските консули пряко се ангажират в опити за сваляне на правителството като този на завърналия се капитан Набоков в Бургас. Истеричният генерал Каулбарс настоява два руски военни кораба да акостират във Варна, а над България вече се носи призракът на руската военна окупация. Стамболов от своя страна обаче не е готов да отстъпи и крачка и открито заявява българската готовност за въоръжена съпротива. Захари Стоянов, потресен от руските действия, пристъпва към създаването на патриотични дружинки „България за себе си”. Положението обаче става твърде задушливо и „генерал Софиаско” използва един незначителен инцидент с гавазина на руското консулство в Пловдив, за да обяви скъсването на руските отношения с България. Държанието на Каулбарс много скоро предизвиква същински европейски скандал. В една изключително бурна реч пред Парламента лорд Солсбъри (английски министър-председател) осъжда руската политика спрямо България. Разярен от това, император Александър ІІІ започва да разглежда въпроса за незабавно руско нахлуване в Индия, докато не бива успокоен от външния си министър Гирс. Дори това обаче не спира Каулбарс, който в своите телеграми продължава да настоява за руска окупация на страната. Осъзнал се от яростта си Александър ІІІ е принуден да отговаря уклончиво, защото във въздуха започва да мирише на война с Англия. Така на 17 ноември 1886 г. „генерал Софиаско” напуска България крайно разочарован. Със себе си той взема всички руски официални представители, консули и вицеконсули. Въпреки това руската подривна война срещу България продължава.

В същото време търсенето на нов български княз продължава. Русия предлага крайно несериозната кандидатура на княз Мингрели, която е отхвърлена от ВНС. Събранието решава да упълномощи Константин Стоилов, Димитър Греков и Калчо Хадживълчев да осъществят обиколка из Европа в търсенето на кандидатура. Тогава за първи се чува и името на принц Фердинанд Сакс-Кобург-Готски. Русофилите обаче не дремят и предприемат още по-брутални действия. Драган Цанков настоява веднага да бъдат изпълнени всички руски условия. Русофилската емиграция в лицето на обществениците М.Маджаров, С.Бобчев, Д.Юруков и д-р Хаканов стига до там, че подават „махзар” до Високата порта, с настояване за военна намеса на Турция и сваляне на българското правителство. За да предотврати такова развитие на събитията, Регентството не е далеч от мисълта да създаде дуалистична българо-турска държава, или дори румънският крал да заеме българският престол, стига да се избегне военна намеса и кризата да бъде решена. В същото време от чужбина руските посланици действат все така активно. Хитрово в Букурещ и Нелидов в Цариград не престават да подтикват към радикални действия и да дават идеи за антиправителствената съпротива. П.Груев и Р.Димитриев подготвят метеж в Североизточна България, а вестник „9 август”, който излиза в Браила, издава официална прокламация за сваляне на Регентството. През февруари 1887 г. начело с Олимпий Панов, Атанас Узунов, Димитър Филов и други избухват русофилски бунтове в Русе и Силистра. Бунтовете са смазани от войската, в крайдунавските околия е въведено военно положение, а видни софийски русофили са арестувани.

В същото време Регентството все повече се съсредоточава върху личността на принц Фердинанд за княз. Предложения като Карл Август, втори син на шведския крал Оскар, за княз, или генерал Казимир Ентрот за княжески наместник са отхвърлени. Така на 25 юни 1887 г. Великото народно събрание го избира за княз. В София е съставен нов кабинет начело с Константин Стоилов, а няколко месеца след избирането му, Фердинанд приема княжеската корона. На 2 август 1887 г. той полага клетва пред ВНС в Търново, с което Регентството и Великото народно събрание са разпуснати. България се сдобида с нов владетел, политическа криза е уталожена, но обтегнатите отношения с Русия и руските провокации не стихват още дълго време... 

 

https://www.facebook.com/photo?fbid=3779152382111692&set=a.761669363860024 



Гласувай:
5



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: nbrakalova
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1624925
Постинги: 501
Коментари: 1643
Гласове: 5868
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031