Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.03.2020 07:50 - СЛАВЯНСКИЯТ ЕЗИК (2), КИРИЛИ, КИРИЛИЦА, ГЛАГОЛИЦА...
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 1177 Коментари: 2 Гласове:
3

Последна промяна: 20.03.2020 09:15

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
МАВЪР (1) – Μαύρω, Мауро, Мавро*, българин, висш аристократ (пр. 678 – сл. 713) по времето на Аспарух* (668-699) и на Тервел* (699-720), приближен на Кубер* (665 – сл. 704/717), може би Кавкан* или пък Чергубиля* на Кубер, но видимо втори по величина аристократ в стана на Кубер и Куберов младши наместник (съответстващо на Кесар*); по-късно става патриций (принц) на Византия (вер. от към 686-687 г.) и е в добри отношения с император Юстиниан ІІ (685-695, 705-711), както и с наследилия го на имперския трон Вардан* или Филипик (711-713). Открити са три печата от края на VІІ и началото на VІІІ век, в които е фиксиран санът патриций на аристократа Мавър, с титла “архонт на българите” (ОБ*).

Мавър бил умен, интелигентен и образован, силен враг срещу ромеите (византийците) заради тяхната неграмотност и себичност, което византийският хронист, настроен крайно против българите-езичници (въпреки, че самия Мавър най-вероятно е християнин), описва по следния начин:

[Мавро] бил изтъкнат и лукав (умел, тправен, победонтсен) във всичко, знаел (говорел – елин. “γλωσσαν”, от елин. γλωσσα, глосса: “език”) нашия език (византийско-елински, византийски), както и езика на римляните (римо-латински), на славяните (склавите*, венети) и на българите (др.-български, български), и, накратко казано, бил изкусен във всяко отношение и изпълнен с всяка дяволска хитрост” (ОБ* – “Образуване на българската държава“, П. Петров, НИ, София, 1981). Това категорично разграничаване между българския език (“γλωσσαν… Βουλγάρων”) и славянския (склавския) език (γλωσσαν... Σκλαβων-), което фиксира даденостите в края на VІІ и през VІІІ в. (от 679 до ок. 713-717 г. и поне до ІХ в.), за пореден път доказва, че българите не са славяни* (склави*), а словенския език* не е славянски (склавски);

Първоначално Мавро (Мавър) пристига в 679 г. заедно с Кубер* в ареала Македония* – в Керамийското поле, което е главно районът на Яница, Поли-Кастро, Едеса (др.-бълг. Воден*) и Килкиш (днес Yiannitsa, Polikastron, Edhessa, Kilkis), понеже между Солун и Бер (дн. Vйroia) живеели склавите* (славяните*) от племето Драгувити, явно наречени с български епитет от корена Драг*, защото византийците не именували отделните родове на т.н. склави*, а името на склавския род Сърби* е споменато за първи път от имп. Константин VІІ Багренородни /945-959, род. 905/ чак през Х век /ЕР*/).

Това означава, че Мавро (Мавър) е участвал в заверата на Кубер и Аспарух* през 678 и 679 г. и в битките с аварите през 679 г., в които ония били напълно разгромени, а Аварския хакан, явно поради страх от всеобщо въстание и пагубното си унищожение, се принудил да избяга с остатъците от армията си чак в северните краища на страната. Обаче нека да проследим хронологично събитията, доколкото имаме сведения за тях.

КИРИЛИ – Кирилица*, нарицателно наименование на Българския език* от към втората четвърт на Х век, формирано върху названието на българската нарицателна форма Кирилица*, което е наименование на писмения ст.-български език (наред с Глаголица*, което се отнася до тържествената официална форма на ст.-българската азбука), като това име-нарицателно означава буквално Български (език) = Словенски* (език) = Словенобългарски* (език): “словесно-български, словимо-български, говоримо-български“ (език). Според едно известно старо свидетелство на арабски изследователи-пътешественици от Х век, предвождани от ерудита Ал-Масуди (ок. 896-956), точно Кирили (ﮐﻳﺭﻳﻠﻰ) [к-и-р-и-л-и] е името на езика, на който говорели през ІХ-Х век, а явно и столетията преди това, българите в държавата България в Индия – т.е. в Индийска България (известна от “Махабхарата“ и “Рамаяна“, където е спомената десетки пъти). С това арабите безспорно слагат равенство между езика на българите в Индия и езика на отдалечените на хилади километри от там българи в тогавашна Европейска християнска България; срв. перс. Кир [ﮐﻳﺭ] (к-и-р): “извисен, изправен, стоящ прав; издигащ се над, висш, върховенстващ, първенстващ, водещ, законодателстващ; мъжки полов член, кур” (ПС*, т. ІІ, стр. 378). Но в Инийсата част ги няма т.нар. "славяни", които да "научат" българите на "своя" т.нар. "СЛАВЯНСКИ ЕЗИК", вж. и срв. бълг. Кур*, Курт*, Ка*, Перчем*; вж. Словенски*, Словенобългарски /1/*; 

КИРИЛИЦА – ср.-ар. (Х век) Кирили*, наименование на работната средновековна българска азбука, по името на Св. Кирил Философ (826-869, вж. Кирил и Методий*). Според някои изследователи от ХІХ и началните десетилетия на ХХ век Кирилицата е създадена след смъртта на Св. Кирил и Св. Методий (815-885), от техните ученици – Седмочисленици*, и главно от Св. Климент Охридски* (ок. 830-916). Тази теза всъщност противопоставя Кирилицата на Глаголицата* и възприема “двете” азбуки като различни и едва ли не несъвместими. Такова твърдение само по себе си е безумно, защото е факт, че тези два варианта се базират върху един и същ език – българският. При това Кирилицата и Глаголицата, които са изработени и наложени в културата, в политиката и в практиката от една и съща група хора – Борис І* (ок. 819-914), Константин-Кирил, брат му Методий и техните ученици, и с една единствена и ясно поставена цел – осъвремяване на българската писменост и нейното канонизиране за богослужебна християнска писменост, няма как да бъдат в конфронтация една с друга.

Но двата варианта имат различно предназначение – Глаголицата е тържествена азбука, каквато има и латинския, а Кирилицата е работна бързописна азбука. Буквените знаци, използвани в Глаголицата, са базирани повече върху древнобългарските писмени знаци от азбуката Кънигъ (Книга). А Кирилицата е основана върху перийско-елинистичната азбука, ползвана още в Партия* (250 г. пр. Хр. – 226 г. от н.е.), където на пръв поглед изглежда, че се съчетават др.-ирански (др.-български и др.-персийски), с елински букви, а по-късно и с латински букви (самите елински букви са всъщност финикийски, както свидетелства още Херодот /Х*/, т.е. те също са от др.-иранския регион и в този смисъл са напълно съзвучни с др.-българските и др.-персийските).

Това съчетание на писмени знаци може да се види например в надписите на Омуртаг* (814-831; срв. “CANE SYBHГI ΩMOPTAГ”, наред с “KANA-CYBIГI-OMOYPTAГ…” и др., вж. Субиги*) и на други български владетели от периода преди Борис І* (852-914), както и в азбуката на “готския” епископ Вулфила или Булфила (311-383), но са налице и в надписите на Сасанидска Персия (226-651/661), както и на тъй нареченото Елинистично-Индийско царство (вж. Бактрия*, Древните българи*); а това означава, че тази тенденция била модерна в района от Западна Индия и Ср. Азия до Източна Европа (България и Готия) включително, в продължителният период от ІІІ в. пр. Хр. до ІХ век. Интерес представлява фактът, че др.-иранските (др.-българските и др.-персийските) буквени знаци, особено по-особените и правещи веднага впечатление като нпр. “ч”, “ш”, “щ”, “ъ”, “у”, “ц” и др., са възприети и съхранени както в българската, така и в съвременната арабо-персийска азбука – срв. например перс. “ш” [], перс. “с, ш” [], наред с графиките на перс. “к” [] или [], “ка” [ﮑﺍ] или [ﮑﺍ], “г” [] или [], “ч” [] или [], “з” [] или [] (срв. бълг. ґ, і), “у” [] или [] (бълг. у), “о” [] (бълг. о) и др. (ПС*), които са твърде близки с графиките на българските буквени знаци за да са случайни.

От събраните факти се вижда, че най-вероятно двете форми на българската средновековна азбука – Глаголицата и Кирилицата, са били създадени по поръчката и изискванията на Борис І* (852-914) в едно и също време от Светите братя Кирил и Методий, още в периода между 882 и 885 г., и са изпробвани в практиката при Брегалнишката мисия* - проведена от 855 г. до 863 г. и насетне, както и в Моравската мисия (863-670). Може би ударението първоначално е било поставено върху Глаголицата, която като тържествена българска азбука трябвало с предимство да бъде канонизирана от Константинопол и Рим, но това не превръща Кирилицата във второстепенен азбучен вариант, нито пък означава, че е създадена по-късно от Глаголицата*; вж. Кирил и Методий*, Българският език*, Словенски*, Словено-български* и пр.;

ГЛАГОЛ – др.-бълг. и ст.-бълг. Глΰголъ: “дума, слово, действие,акт”; вж. Глаголя*;

ГЛАГОЛИЦА – първата ст.-българска азбука, която е създадена от етническите българи и български виши велможи Св.Св. Константин-Кирил и Методий* в периода от 852 до 855 г.; от др.-бълг. и ст.-бълг. Глаголати, глагол«: “говоря, казвам, глаголя; произнасям слова; проповядвам, възхвалявам; наричам, назовавам” (СТР*, МС*); срв. авест. gar-: “хвалб, похвала, възхвала, обява, възвестие, известие”, aibi-gъrъnte: “хвали, проглася, разглася, сочи, посочва”, фонет. gъrъn- и g`rъn-, grъnte; срв. др.-бълг. и ст.-бълг. Гранъ, Грана: “стих, ред”, Гръли-, Грътань: “гърло” (МС*), Грамота, ж. дв. вин. Грамоте (СС*), бълг. Гърло и Гръмовит ~ Гърмеж; осет. γǽr: “вик, звук”; ст.-бълг. Гракати, Грачъ, Грачъшти: “грача, викам; крещя”, Глашати, глашаѭ: “вика, повиква; назовава, нарича; разгласява, огласява” (от което е пряко производно Глашатай* и пр.), Грълица: “гургулица”, и пр. (в авест. “r” = бълг. “л”, вж. Л*).

Названието Глаголица, което може да се „преведе“ и със синонимното Словесица, е в пряка връзка с епитета Словенски*, който получила формата на средновековния българския език, ползван за разпространение на християнството от Св. Борис І*, Кирил и Методий и съратниците, учениците и наследниците им от 855 г. насетне; терминът Словенски* е от др.-бълг., ст.-бълг. Слово, Словесе: “слово, реч, дума; проповед; дар слово; вест, известие; Свещеното писание; клетва; заповед; разум; довод, доказателство”, с главно значение “говорим, разговорен (език)”, ”словесен”, което българските цивилизационни водачи от ІХ век противопоставили като философия и практика на “мъртвите” езици – елински, класически латински и древно-еврейски, използвани по това време (средата на ІХ в.) за проповядването и разпространяването на християнството; за Слово* срв. авест. sravah-: “слово” (фонет. srava-, *slava-, *slaōv-), авест. sravayeiti: “заставя да слушат, заставя да бъде слушан”, sraōša-: “слух, чуване, послушание” (вж. Сраоша*);

Глаголицата е тържествената старо-българска азбука от средата на ІХ в., докато Кирилицата* е работната и бързописна азбука. Към това време тържествени форми – различни от работните форми, имат много от азбуките – нпр. готската, латинската и пр. Именно поради тази най-съществена причина и всички първи български христови книги – превеждани, съставяни и сътворявани от Константин Философ, брат му Методий и техните възпитаници-ученици – които съдържат единствено „Словото Божие“ и различни текстове, свързани прако с църковната християнска практика, догматика и пропаганда, трябвало да бъдат написани с Тържествената азбука Глаголица: „словесица“. При това въобще не може да се подмине и изключително важният факт, че Българската християнска доктрина, най-вероятно в единство с древните и здраво вкоренени религиозни традиции на българския народ (вж. Митра*, Заратустра*, Авеста*), е обвързана неделимо с догмата, че Божието Слово трябва да се разпространява само на говорим, разбираем, словесен език (а не на тогава вече отдавна мъртвите езици – елински, класически латински и др.-еврейски). Та нали даже и първата, най-важна и покровителстваща цяла България и всички българи свещена икона е именно Богородица, държаща в лоното си Богочовека-Слово*.

В този смисъл и продължителното използване на Глаголицата в Хърватия показва свещеното отношение на местното християнство към „Словото Божие“, което може да се разпространява в писмен вид само в тържествената форма на писмената (буквите и текстовете, написани с тези букви).

Същевременно разликата между Тържествената азбука Г. и работната бързописна азбука Кирилица* се подтвърждава и от много други факти. Например текстове, написани на Глаголица, се вплитат в написани на Кирилица произведения, за да се подчертае важността или светостта на дадена мисъл или пасаж. По този начин, например – над 300 години след въвеждането на ст.-българската писменост от Борис I през 855-863 г. – е написан през последната трета на ХII век в обителта „Св. Врачеве“ в с. Стълп от Георги Граматик тъй нар. Битолски триод (ИБГ*, стр. 222). Като имаме предвид, че на Глаголица се пише и чете регулярно и свободно в работен режим – въпреки, че се прилага относно специални текстове – поне до ХIII век (Зографско евангелие, Боянски палимпсест /СТР*/), а и до ХIV в. (Клоцов сборник), то явно двете азбуки (Глаголицата и Кирилицата) изначално се използвали успоредно, макар и съобразно различната конкретика. 

По въпросът за използването на тъй наречените “елински” (а не “гръцки” !, вж. Грък*) буквени знаци в Кирилицата* следва да се знае, че самата Елинска азбука, както свидетелства Херодот (Х*), е форма на древната Финикийска азбука, която прото-елините в централната част на континентална Елада приели към ХІV-ХІІІ в. пр. Хр. (вж. Танагра*). Самите Финикийци идват по източното крайбрежие на Средиземно море от района на северното крайбрежие на Червено море (Х*), където са в една цивилизационна среда, заедно с Шумерите и Древните българи*, и по-точно в източната част на Западно-Азиатската културна общност.

Глаголицата е съставена на базата на говоримия (словесния) Българския език* в неговата ст.-българска форма, като е извън всяко съмнение, че езиково и терминологично се базира изцяло върху древно-българския, който е господстващ в териториите на България. Тоест, той върховенства и като държавно-административен, и като търговски, и като стопански, и като военен, и като религиозно-служебен (до приемане на християнството за официална държавна религия, вж. Митра*, Слънце*, Коледа*, Иранска митология*, Еньовден*, Фа*, Заратустра*), и като писменост (вж. Книга*), и като битов всред българското население на Балканите и в цяла Източна Европа, със силно въздействие върху всички славяни* (склави*) и не-славяни в пределите и край границите на Българската империя, която обхваща Сев. Гърция и Албания с част от далматинското крайбрежие, Белградската и Сремската области, Панония, Моравия* и днешните Чехия и Ю. Полша, сръбските племена (вж Рашка*), Сев. Кавказ, и пр. Западната граница от към 796 г., от чийто лимес на запад започват земите на Германците, включвала Босна и продължавала по линията на Среден Дунав през Будапеща и нагоре през Чехо-Моравия до Балтийско море (вж. карта 751-911 г., България по време на Каролингите);

Първата ограмотителска мисия на Кирил и Методий* е тъй нар. “Брегалнишка мисия*” (ДМБ*), проведена от към 855 до към 863 г. в района на Брегалница*: областта на днешните Южна Албания и Южна Македония. Най-вероятно именно в този район към края на 863 г. (ИБИ*) Цар Борис І* (852-914) приема решението християнството да стане официална религия на България. Няма данни, които да сочат, че след отпътуването на Кирил и Методий към втората половина на месец декември 863 г. за Великоморавия, която е под васалитета на България в този период, ограмотителската мисия в Брегалница е прекратена [след Германо-Великоморавския конфликт от 855 г., Борис І* (852-914), който е в близки съюзни отношения с Людвик Германски (843-876), взел отново Великоморавия под своя сюзеренитет; именно това оправдава “безочливо смелата” спрямо хегемонията на Германската империя постъпка на Чехо-Моравския княз Ростислав (840-870), да поиска през 862 г. писменост от Константинопол, а не от Папата в Рим и от Людвик Германски]. Напротив, на лице са категорични факти, че Борис І* (852-914) започнал налагането на християнството по цялата територия на България, а значи малко или повече, тайно или не толкова, и на неразривно свързаните с новата държавна идеология Словенски език* и писменост.

С Глаголицата Кирил, Методи и учениците им разпространяват християнството и грамотността във Великоморавия* и по течението на Висла в годините до прогонването им през 886 г. Не трябва да се забравя, че по това време Киев продължава да е български град, че източно от Днепър живеят българите на Бат Боян* и че друг български клон, който ще образува Волжка България* към 895-922 г., населява земите около Ока* и източно от Волга. При това до приемането на Глаголицата и нейната работна форма – Кирилицата*, всички българи пишели на др.-българската азбука “Кънигъ” (Книга*).

Във връзка с предпоставките и тенденциите за въвеждането на нова, съвременна Българска азбука, следва да се обърне внимание на фактът, че още в Шуменския надпис на Кана-субиги Маламир* (831-836), сина на Кана-субиги Омуртаг* (814-831), името на владетеля е записано със знака “-ıа-”, познат от по-късно “създадената”, чак към 852-855 г., старобългарска азбука – “КANE-CYBYГН-Малıамнр-tz(ар)е…” (Кане-събвги-Малıамир-царе…, ИБД*; пропорциите на цитираните тук букви не отговарят на тези в надписа – б.а.). Това на пръв поглед може да се приеме и за случайност, но едва ли е случайност стремежа на българите да покрият звуците в Българския език* с отговарящи на езиковата ни фонетика писмени знаци (букви*). Същевременно е много интересна специфичната конюнгтура по това време. Според посочените в хрониките факти, към 840 г. Шамс* – бащата на Микаил Бащу* (ок. 819-900), вече бил превел една част от документите във владетелската канцелария на Кан Айдар* (814-855) от азбуката “Кънигъ” (Книга*) на арабица (ДТ*). При това Кан Айдар е първи братовчед или полу-брат на Кана-субиги Омуртаг* (814-831) и този акт, който бележи тенденция към сепаратизъм, не би могъл да остане извън полезрението на върховния владетел (Омуртаг). В съседната на България държава Хазария* (673-Х в.) управляващата върхушка от средата VІІІ в. е приела и налага на жителите в страната иудаизма, като през ІХ век вече са осъществени свързаните с това езикови и писмено-терминологични промени.

В същото време Арабската инвазия – политическа и военна, опираща се на изключително модерната за времето Арабска култура*, още от 652-53 г. и още по-мощно и активно от 716-718 г. и 737-738 г., стига буквално до източната граница на България. Явно е, че дори и за изключително силната стопански, военно и политически Българска империя е имало много малко пътища на развитие – или да приеме някоя от господстващите по това време религиозно(философско)-политически доктрини, или опирайки се върху най-приемливата за нея, да създаде своя собствена. Точно последното направила България, но не започнала тоя акт при Борис І* (852-907), а доста време преди това – вероятно началото трябва да се търси още при предпоставките за възцаряването на Крум* (787-814), като постепенно тази тенденция придобивала все по-конкретни изрази и форми.

През ІХ век в региона на запад от Българската империя – от Италия до Испания и Британия, се извършват не по-малко важни за развитието на ситуацията там промени, които, за щастие, са доста по-известни и проучени от тези на изток.

След покръстването (863-865) и независимостта на Българската православна църква (4 март 870 г.), и преди въвеждането на ст.-бълг. писменост и език като единствен църковно-каноничен (той от 855-863 г. е вече книжовен и държавно-административен) и прогонването от Борис І* на всички византийското и римското духовенство от страната ни (Съборът в Плиска през 893 г.), на територията на България вече са създадени множество епископии, които налагат с новите християнски канони и ст.-българския писмен език. В Полша епископиите (поне две - в Краков* и Вроцлав) съществуват до 996-та г., както и в Чехия (в Прага* до 963 г.), Седмоградско, дн. Румъния, Молдова, Украина, Галиция* и прочее. Русия се покръства само от български епископи и свещеници от 988 (или 990) година насетне.

Изглежда след 855 г., но доста преди 988 г., на базата на Глаголицата, която е тържествената българска азбука, е въведена графично по-практичната Кирилица*, която с някои козметични формални промени се ползва и до днес. Въпреки, че е ясно видима пряката връзка и прилика между Глаголицата и предходната др.-българска азбука Книга, официално този въпрос остава все още неизяснен и е държан в сянка. Всъщност връзката между др.-бълг. азбука Кънигъ, Кънига (вж. Книга*) и старо-българската азбука – респективно Глаголицата и работната й форма Кирилица* – се състои в това, че „новите“ азбуки са само един по-усъвършенстван вариант на древно-българската Кънигъ.

В тази плоскост трябва да се изясни и връзката на Кирилицата* с появилата се традиция от времето на т.н. Елинизъм* – след 330-323 г. пр. Хр. – в региона на Древна Персия, на царствата Партия* и Бактрия*, където започнали да пишат местните текстове първоначално включвайки някои елински букви, а от I век и с ползването на някои латински букви (вж. Багантур*); вж. Словенски език*, Кирилица*, Борис І Михаил*, Стара Велика България*, Роман Симеон*, и пр.;

ГЛАГОЛЯ – говоря, казвам; др.-бълг. и ст.-бълг. Глΰголΰти, глΰгол«: “говоря, казвам; изказвам се, обвинявам, оплаквам се, противореча, говоря, многоглаголствам, бърборя, бръщолевя, предсказвам, хуля, ругая, злословя; проповядвам; наричам, назовавам”, Глаголени Глΰголΰни¬: “говорене, реч”, Глаголивъ, Глΰголивъ: “бъбрив”, и пр., от др.-бълг. *Глатолати, *Гΰлΰголΰти, galagolaiti, garagoraiti; авест. gar-, гар- (gal-): “хваля, възхвалявам, назовавам, споменавам, хвалебствена песен”, ā-γairyāt (o-gailyāt): “превъзнася се; превъзхваля се“, gъrъnte-: “хвали, възвестява, съобщава; говорене, реч” (вж. Глаголица*); ср.-ирл. gall: “слава, лебед”; кимр. galw: “викам, зова”; др.-инд. ghargaras: “вид музикален инструмент”, ghargharas: “гърмящ, къркорещ, шум”;




Гласувай:
4



Следващ постинг
Предишен постинг

1. elizabethborislavova - браво
20.03.2020 14:57
Прекрасно и убедително!
цитирай
2. kirk - Мавър е арменец, селяко...
21.03.2020 18:40
Моливдовулът му гласи " Архонт на керамисийци и българи", а споменатият уж негов "владетел" Кубер е всъщност Кубрат и изобщо не е владетел на архонт, защото такова животно-нещо няма!!! Керамисийците естествено също са византийски арменци и от солун отплават до констанинопол, за среща с императора, а после се завръщат в Мала Азия където е Керамисос. Българите, които последвали тази група бегълци от аварския каганат изчезват за два века, защото са били много яки!!! Цялата история на тази Куберова България" е изсмукана от средния пръст тъпня, както и за Стара Велика България - никому неизвестна, нелегална... Още преди да бъде пленен от арварите Мавър е член на сената на Византия, българин??? После отива Херсон, който е възстанал, за да го разруши, но вместо това се съюзява с арменеца Вардан и му помага да стане император под името Филипик. Значи е Цист бугарин, нали!!! Разтегляй акордеона, продължавай да си измисляш горда история за кривокраките татарчета!!!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 194282
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 113
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031