В руската специализирана литература най-вероятната предпоставка за Трета световна война е обозначавана като „Карибската криза”. Американците я наричат „Кубинска ракетна криза”. Кубинците – „Октомврийската криза”. Каквото и да е обозначението, безспорен е фактът, че през октомври 62-ра светът е на косъм от световен конфликт, в който, залпово, биха били изстреляни и хвърлени от самолетни бордове наличните ядрени потенциали. А свалянето на един разузнавателен самолет U-2 било уж предпоследната капка, която можела да прелее чашата на търпението… А може би трябва да употребим друг израз: свалянето на U-2 е шамар на отрезвяване.  Или лекарство. И за двете страни…

СТРАННОТО Е, ЧЕ ДВАТА ЛАГЕРА В КОНФЛИКТА

просто  следват безупречно формалните правила на личния си интерес. Ще се въздържа да цитирам цифри за съотношенията в ядрения баланс. Който има интерес, може да се позанимава с оръжейна аритметика, да се поразрови в Уикипедия по въпроса.

Факт е обаче, че по това време има явно изразен дефицит на доверие в отношенията между двете блокови групировки. След като съветският лидер Хрушчов се укрепва на  върха на политическата пирамида в собствената си мегадържава, той тръгва да се идентифицира пред света. Провежда срещи на най-високо равнище: с Айзенхауер през октомври 1959, с дьо Гол през март 1960 и с Кенеди през юни 1961 г. Лансира нова теза за „мирно съвместно съществуване”, заменяща вледеняващата сталинова глупост за „бой до победа”. Но… корените на тази постановка са още доста слаби, политическите журналисти използват по-точна формула – „Равновесие на ужаса”.

Какъв е резултатът от тези срещи? Поради непрекъснатите разузнавателни полети на U-2 над СССР и сателитите му от соцблока, краят на управлението на Айзенхауер е белязан с тотален срив на междудържавните отношения САЩ-СССР. А на 1 май 1960 г. съветски ракети все пак свалят така желания U-2. Това вече не е почукване по носа на Айк. Това е круше.

Дьо Гол умело флиртува с Хрушчов. Но промърморва назидателно на своите идеологически апаратчици, че при една нова война не би било добре да се срещат в Русия отново с матросовци. Разбирай с комфанатици.

С наследника на Айк, Кенеди, Хрушчов завихря активен пазарлък, в който двете страни демонстрират основно твърдоглавие. СССР иска контрол и над Източен, и над Западен Берлин. САЩ не си дават Западния и държат на правото си да подсигуряват съюзниците си с директно присъствие. От това време има една снимка. Кенеди разпалено убеждава в нещо Хрушчов. Като недобре подготвен студент професора си. А Хрушчов го гледа леко подигравателно.

Никита Хрушчов и Джон Кенеди

…Странно е, странно и иронично. От едната страна млад, харизматичен политик с великолепна университетска подготовка. Утвърден журналист, носител на „Пулицър”. Умеещ да формира и излага разбираемо тези. От другата – недоизучен селянин с впечатляваща кариера в сталинския партиен апарат. Но… далеч не глупав човек, умеещ да жонглира перфектно с думите. Общото: и двамата имат силно его и идея да останат в историята като политици от висш ранг.

След виенската среща, в самолета, Хрушчов споделя с апаратчиците си за Кенеди: Още е хлапе. Но му сече пипето…

КАКВО Е РАЗСПОЛОЖЕНИЕТО НА ЯДРЕНИТЕ ОРЪЖИЯ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА  КАРТА В НАЧАЛОТО НА 60-ТЕ?

Ами, сложно. От една страна, политическият картел „САЩ & съюзници” са позиционирали немалък ракетен ядрен потенциал „челно” в Европа, срещу държавите от соцблока. Имат трудни за откриване подводници. Имат огромен въздушен флот, който е в състояние да носи ядрени заряди. Имат също така и ракети, наместени срещу „хълбока” на СССР – в Турция.

Но какво от това? СССР също има ракетни ядрени потенциали в Европа. Има подводници. Има реактивни Ил-28, с които също могат да пренасят по въздуха „ядрени сувенири”. Има МБР в неизвестно за противниците си количество. В скоби казано, възмалко, но руснаците имат огромен опит по хвърляне на прах в очите и всяване на паника. Умеят го… И забележете – има огромни танкови армии, разположени на територията на ГДР. Това е черният сън на държавите от натовската формация. Европа може да бъде прегазена за дни. Ако тръгнат стоманените чудовища, къде да хвърляш бомбите – над собствената си глава ли?…

Умишлено избягвам варианта с цитиране на цифри. Ясно е – след срещата във Виена през юни 61-ва, завършила с реми, предстои ново надиграване. В мрачната картина има и  позитивен момент. Вече е преодоляна Суецката криза и свързаните с нея съпротиви на улицата в Унгария и Полша. Вече са размахвани заканително ядрени томахавки. Но практически, започва да си пробива път идеята, че тая с атомните бомби не е като оная, с барутните. Трябва да се пазариш до последно за мир.

Най-сериозният проблем на 50-те и 60-те – двата блока не се познават същностно. Всеки се плаши несъразмерно и неизяснено от другия. Не си вярват, просто не си вярват. И се надлъгват – по доста долнопробни стандарти.

Обсег на руските ракети

НИКИТА ХРУШЧОВ Е ПОЛИТИК ОТ АГРЕСИВЕН ТИП –

не чака да му извъртят номер, с който впоследствие да се справя. Сам пише сценариите. Една реминисценция. На срещата в Потсдам в края на юли 45-та се явява „стария боен другар на Сталин” – Чърчил, но се връща в страната си – текат избори. Губи изборите. И повече не се появява на срещата. Сталин изхъмква насмешливо: Тая ваша демокрация… Да зависиш от някакви си избори. Така никога няма да можеш да реализираш един дългосрочен проект…

Хрушчов е в привилегированата позиция на предшественика си. Кенеди е млад политик с „ограничен”, четиригодишен мандат. А по това време СССР създава впечатление за доминираща космическа сила. Космосът, върхът на всичко… И ето какво измисля през пролетта на 1962 г. умният Никита Серге’ич. Ще разположи на територията на Куба ракети SS-4 и  SS-5 с ядрени бойни глави. А като десерт – ще дислоцира и 50 ядрени бомбардировачаИл-28. Какво правят американските ракети „Юпитер” на турска територия, край Измир? В скоби трябва да споменем, че самият Кенеди се дистанцира от рационалността на това разполагане. Осъзнава, че е даден лош пример за непремерена агресия. Ако не дай Боже се наложи да се стреля по територията на СССР, с тази задача по-добре би се справила само една, трудно откриваема ядрена подводница.

От друга страна, СССР е наистина в позиция партер. Година по рано, през октомври 60-та, край Байконур, при апокалиптичен взрив загиват не само Главнокомандващият ракетните войски маршал Неделин, но и по-голяма част от научно-техническия потенциал, обслужващ този ресор. Докато нещата тръгнат наново, ще минат години. В Щатите не знаят мащабите на този инцидент, но темповете на разработка на съветските МБР видимо ще се забавят. Далновидният Никита Серге’ич знае, че най-добрата защита е нападението.

Нещата са обмислени нелошо. Ракетите ще бъдат разположени тайно, а после, когато бъдат въведени експлоатационно, може да се удари и с юмрук по масата. Щатската територия е на има-няма 200 мили. А американският политически и военен елит оттук нататък ще трябва да си сверява часовниците по Кремълската кула! Там вече ще функционира „най-точният часовник”.

ОЩЕ В НАЧАЛОТО НА МАНДАТА НА КЕНЕДИ

става все по-ясно, че „кубинското наследство от Айзенхауер” е едно голямо главоболие. До 1960 г. Куба е увеселителна градина на Щатите. Разкошни игрални домове, стопанисвани от мафията, и като добавка – сервилното правителство на диктатора Батиста.

Млад юрист с харизма, Фидел съумява да организира силно съпротивително движение в планините. Батиста си прехвърля милионите на доверени банки и хваща пътя. Краят на мандата на Айк е свързан с началото на властването на Кастро. Услужливи журналисти се опитват да представят ставащото в Куба като обикновено пронунциаменто – оперетна смяна на една полковнишка диктатура с друга. За някоя и друга година. Де да беше така…

Наскоро след встъпването си в длъжност, Кенеди е поставен в разкрачено положение. Шефът на ЦРУ инициира опит за преврат в Куба, чрез контингент от кубински контрареволюционери. Кенеди се колебае. С днешна дата се знае, че изборът му за президент е подпомогнат и от американската мафия, която има определени интереси на острова. Ще не ще, Кенеди дава съгласие за реализация на инициативата на ЦРУ, десантът се проваля по най-унизителен начин. Кастро прави от поражението в залива Кочиносвпечатляващо шоу. Предшественикът Айк, фактически виновник за ставащото в Куба, изхъмква презрително по адрес на Кенеди: Ако Бог е поставил граница на възможностите на един човек, би трябвало да поставя граници и на глупостта му…

Това е удар под пояса. Фактическата разработка на плана е проведена по времето на Айк, под негово ръководство. Кенеди се дърпа доста, но няма избор и дава зелен светофар. А после обира подигравките.

Теоретичната подготовка на Фидел Кастро като политик не е особено висока, но той е усетлив човек. За да остане на власт, приема идеологическата платформа на комунизма и става довереник на Хрушчов. Карибската криза не е инцидент, а резултат  от наслагване на множество фактори на противопоставяне до този момент. И Кенеди, и Хрушчов имат своите основания да действат точно по този начин. Но резултатът от тези действия е положителен само за американските фирми за строеж на домашни противоатомни укрития.

От началото на август 62-ра започва великото

ТРАНСПОРТИРАНЕ НА ТРАКТОРИ ЗА МЛАДАТА КУБИНСКА ИКОНОМИКА.

Е, тракторите и прикачният инвентар са на палубите на съветските кораби. В трюмовете са оборудването и установките на ракетите. И съветски военни специалисти в гражданско облекло. Щатите проспиват този момент. На тях просто не им се говори за Куба, не им се мисли за Куба. Тя е като трън в петата. Трън, който не са успели да извадят миналата година.

Отвреме навреме, над територията на Куба летят само разузнавателни самолети U-2. Така, да държат под око къде какво става. Смята се, че нещата са под контрол, още повече, че на територията на Куба се намира американската военна база Гуантанамо. Но, от един момент нататък, добродушното самочувствие на уж по-силния е заменено от безпокойство. След един от регулярните разузнавателни полети, американските специалисти откриват около ветровитите плажове на Касуария профилите на съветски ракети SS-4. Датата е 15 октомври 1962.

14 октомври, първи снимки на ракетите

На следващият ден Кенеди свиква Кризисния щаб. Военните му членове, едно знаят, едно си баят. Незабавно въздушно нападение срещу ракетните площадки! Аргументите? – Ракетните  установки вероятно все още не са окомплектовани; да дадем урок на руснаците и т.н. Подробност от политическия и военен пейзаж е, че има данни – установки не само на SS-4, но и на SS-5 вече носят бойно дежурство. Данните не са проверени, но… Кенеди, аха-аха да се съгласи с военните, но дава ухо и на друг коментар. Че не може да се говори само за локална военна операция, а за начало на световен ядрен конфликт. Многооплюваният военен министър Макнамара дава друга отправна точка. Добре, успяваме да неутрализираме площадките, но нервираме непредсказуемите руснаци, те ни удрят не от Куба, а от Казахстан. Хубавото е, че Кенеди, наистина има две уши. Слага на кантар нещата и решава: Няма да се предаваме, ще притискаме Съветите! Но няма и да избързваме…

Съвещание на президента Кенеди

ДОСКОРО ПООСПАНИТЕ СЪВЕТСКО-АМЕРИКАНСКИ ОТНОШЕНИЯ ИЗВЕДНЪЖ СЕ РАЗДВИЖВАТ.

Нека проследим накратко перипетиите в следващите дни.

На 18 октомври Кенеди се среща със съветския външен министър Громико. Громико лъже ерудирано, Кенеди успява да си задържи езика зад зъбите и не споделя за резултатие от полета на U-2. Ала старата лисица Громико усеща – американците май поназнайват нещо… Неприятно!

На 20 октомври Кенеди вече знае, че руските ракетни установки са може би в работно състояние. Парира мерака на военните си за изпреварващ удар по японски модел „Пърл Харбър”. Но усеща, че поражда недоверие сред част от политическия си елит, като нерешителен президент. Болезнено!

На 22 октомври в Москва са информирани, че американците вече са в час. Хрушчов е разчитал, че ще успеят да монтират ракетите и тогава да ги разсекретят. После, с ефектен удар по масата, американските империалисти трябвало да бъдат поставени пред свършен факт. Не е обмислян вариантът за предварително разкриване. След полунощ московско време лесно различимият глас с бостънски акцент на американския президент оповестява блокадата на Куба.

Хрушчов пише незабавно писмо до Кенеди, в което клейми „безумието на империалистическите изроди”. И нарежда персонално на капитана на кораба „Александровск”, жив-умрял, да акостира до кубинския бряг преди часа на американската блокада. На кораба има 68 ракети с ядрени бойни глави. Часът е изпреварен… Великият миротворец Хрушчов, освен маслиново клонче в едната ръка, държи в другата томахавка. Профилактично.

На 23 октомври се провеждат разговори във Съветското посолство във Вашингтон между Робърт Кенеди и шефа на посолството Добринин. Тягостен разговор, надлъгване и опипване – какво точно знае този срещу мен?

На 24 октомври блокадата е факт. В океана има хаотични срещи на американски и съветски военни кораби. До изстрели не се стига, макар мнозина да се кръстят като за последно. Руснаците спазват линията на блокадата.

Американски самолет патрулира над съветски товарен кораб през октомври 1962 г. Снимка: Национален архив на САЩ

Има и паралелен сюжет. За една подводница. И за един умен политически офицер, който спасява директно света от изстрелването на първата ракета с ядрена бойна глава. Съществен детайл от мрачния военен пейзаж.

В ЦЯЛАТА ПАНИЧЕСКА БЪРКОТИЯ КРИСТАЛИЗИРАТ ПЪРВИТЕ ПОСЛАНИЯ.

Щатите искат демонтаж на ракетните установки на острова. Съюзът – гаранция, че Куба няма да бъде обект на нападение. Чест прави и на двамата „основни актьори в драмата”. От режима на досегашната монологичност се преминава към диалог, макар и нервашки. Всеки се плаши да не изглежда в очите на световната общност като нерешителен. Всеки се плаши да не избърза. Всеки се плаши да не се забави.

Но, понеже уплахата е в пъти повече от рационализма, нещата все пак вървят към военен конфликт. Кенеди, доста неохотно, е на път да се съгласи с генералите си. Макар до последно да търси основания за избягване на войната. За щастие, в нещастието на негова страна е военният министър Макнамара. През 90-те години Макнамара си спомня за съботен ден от чудно хубаво циганско лято и красив залез. Младият военен министър наблюдава залеза и си мисли, че може да е последен.

С изострената си усетливост на дългогодишен политик Хрушчов усеща, че е в цайтнот. Предлага, съвсем конкретно: ”Ако САЩ официално се откажат от нападението срещу Хавана, няма да има нужда от присъствието на съветски ракетни специалисти в Куба”. Лошото е, че се губи ценно технологично време в писане на послания и тълкуванията им.

Датата 27 октомври 1962 г. е наистина разделна. Какво се случва на този ден? Хрушчов е почти уверен, че нападение няма да има. Сега е момент за пазарлък. Пише второ писмо, в което иска премахването на американските ракети от Измир. И греши, макар да чука на отворена врата. Кенеди отдавна се чуди как да се отърве от този ненужен ангажимент. Но моментът е зле уцелен. Президентът едва удържа общественото мнение и напора на военните. Писмото на руския лидер е удар по кокалчетата.

Най-хазартно играе Кастро. В 2 през нощта той отива в резиденцията на съветския посланик в Хавана, Алексиев. Застанал под мощното съветско крило, Фидел демонстрира мускули. Убеден е, че с Щатите трябва да се разговаря твърдо. Отначало пийват бира, докато чакат развоя на събитията. Към 3.30 ч. Кастро диктува писмо до Хрушчов, в което споменава за „законна отбрана, колкото и зловеща да е тя”. Като капак на всичко, над кубинска територия се появява поредният разузнавач U-2.

Фидел Кастро и Никита Хрушчов

ЗАПОЧВА ЕДИН ВОДЕВИЛ, КОЙТО Е НА ПЪТ ДА СЕ ПРЕВЪРНЕ В ТРАГЕДИЯ.

Кастро демонстрира патриотична непримиримост, но зенитките му не могат да свалят самолет, летящ на 21 хил.м.  Затова звъни директно на Иса Плиев – командващ руския военен контингент в Куба. Плиев е боевик с опит още от битките край Сталинград. Има усета кога трябва да се бърза. И кога трябва да се дриблира с топката. Кой знае защо, армейският генерал не е открит от телефонистите си. Руските ракетни разчети също са объркани. Инструкцията е да се действа само при явно нападение. Тук нападение няма. Но има основание да се приеме, че това е последна рекогносцировка. За да знаят американците как по-точно да се прицелят и къде. Само след часове.

Търсят връзка с генерал Гречко, командващ съветската ПВО в Куба. След размисъл, генералът нарежда засега да изчакат. И също търси шефа си Иса Плиев. Но и той не го открива. В цялата делова размотавка се очертава и добър вариант. Самолетът се губи от радара. Няма да се налага да се взима решение…

…U-2 прави фатална грешка. И се връща. И бива свален. Пилотът, майор Андерсен, загива. Досегашната трактовката по въпроса бе, че това е била

ПРЕДПОСЛЕДНАТА КАПКА В ЧАШАТА НА ТЪРПЕНИЕТО.

И е чудо, че войната все пак не избухва. Но, да се замислим и над друга възможна интерпретация. Че това е последната капка – от лекарството, което предизвиква и проясняване на съзнанието. Следваща крачка напред, на която и да е от страните, означава просто война. Война, от която положителен изход няма. И за двете страни. Осъзнаването на тази гола истина предизвиква, в добрия смисъл на думата, първосигнална стопираща реакция.

Урегулирането на конфликта е въпрос на дипломатическа технология. И се получава.

Малко известен факт е, че в същият този ден, друг U-2 е обстрелван над… Сибир. Самолетът не се връща в базата си. Не е открит и над територията на СССР. Поне така твърдят руснаците.

Може да ви прозвучи парадоксално. И трети самолет да е бил свален в този ден, загубата му би била само цифра от статистика. Защото преди това, вече е била изпита чашата с лекарството против военно и политическо малоумие.

Искат или не, Кенеди и Хрушчов остават с физиономиите и действията си един до друг, в аналите на първата, реална ядрена криза в света.

http://www.memoriabg.com/2016/11/29/edin-polet-spasil-sveta-ot-voina/