От есента на 1972 г. социалното напрежение сред помаците, особено в Благоевградския край е доста добре осезаемо. Голяма част от мюсюлманите, чийто имена са били променени са настроени доста негативно към държавата и нейните институции, в това число и МВР. Някои протурски националисти окуражават населението, че Турция стои зад тях, че е редно те да искат да им бъдат върнати имената, да се въведе турския език в училищата и ред други неща. Разбира се повечето от тях са селски хора, които са се страхували от властта и приемат с известна доза колебание идеите им. Имало е разбира се и фанатизирани лица, които са пряко отговорни за предизвикването на инцидентите и привличането на свои съмишленици.

Първият сериозен инцидент по повод смяната на имената на помаците  става в  Бунцева махала (Якорудско). Жителите му водени от местни протурски националисти се вдигат на протест срещу „възродителите“, в следствие на което става сбиване, при което един от ръководителите на операцията е убит, а друг по щастлива случайност след удар с брадва по гърба, успява да оцелее. И двамата са българи. Акцията е временно прекратена, докато пристигнат подкрепления. След това за убийство са осъдени седем човека от селото, единият от които е екзекутиран. По този повод България получава протестни ноти от Турция и от новия тогава лидер на Либия – Муамар Кадафи.

Идва ред и на Корница. През октомври 1972 г. там е създадена нелегална организация за съпротива срещу властта, за която се знае, че е била подкрепяна от турското разузнаване. Неин организатор и ръководител е българомохамеданинът Рамадан Рунтов, който е връзката с турското посолство и получава указания как да действат. До 1960 г. Рунтов е жител на Корница, след което се преселва в село Долно Изворово, Казанлъшко. Това село е заселено със значителен брой помаци от Благоевградско. По оперативна информация от ДС, Рунтов осъществявал чести контакти със свои съмишленици – протурски националисти от средите на помаците, които живеят в Корница.

Повод за ескалиране на напрежението става задържането от Държавна сигурност на група дървосекачи в местността Предел в края на декември същата година. Те насила са отведени в Гоце Делчев и са принудени от органите на реда да си сменят имената. Същата участ спохожда и бригадирът от текезесето Реза Суил, който е отведен без съгласието му в милицията на града, за смяна на името. Всички те обаче отказват да заменят турско-арабските си имена с български. През това време в селото са изпратени и граничари с кучета.

При така създалите се обстоятелства, на 23.01.1973 г., създадената по-рано нелегална съпротивителна организация взема властта, като установява денонощно дежурство и пълен контрол над поведението на всички жители. На площада се събират няколкостотин души, които подстрекавани от идейните сподвижници на Рунтов, започват  бунт срещу насилствената смяна на мюсюлманските имена. В центъра му е запален огън, който е поддържан постоянно, за да могат бунтовниците да се греят в метежните зимни дни. Селото е обявено за „турска територия“, напълно изолирано от външния свят. Сваля се българското знаме и на неговото място се издига турският национален флаг, който се вее два месеца над Корница. Само с „разрешение“ на „новите управници“ е можело да се влиза и излиза.

Всеки, който не е бил съгласен с поведението и действията на ръководителите на бунта е подлаган на психически и физически тормоз. Така например е взривена колата на един от хората, който не е подкрепял бунта. Запалени са две плевни на комунисти от селото, както е направен опит и за запалване на фурната. Цялото село е парализирано. Хората спират да ходят на работа. Разрешено е било само да се хранят домашните животни.  Децата са спрени от родителите си да ходят на училище под претекст, че там им обяснявали, че не са турци, а българи (християни).

Селяните се въоръжават с колове, брадви, камъни и са готови на бой, ако някой посегне на имената им. Към тях се присъединяват и от съседните Брезница и Лъжница.  Жестоко е пребит един войник от съседното село, който без да знае каква е обстановката, идва да види своята изгора. Основанието за разправата с него е на основата, че е шпионин на официалната власт, макар че бунтовниците по-късно ще заявят пред съда, че се дължало на ергенска свада.

Главният подбудител и организатор на бунта е Рамадан Рунтов, а цялата подготовка на метежа се ръководи от идейните му приятели Алил Алилов Бялков и Байрям Ибраимов Гетов. Подготовката на събитията в Корница започва с обработката на протурските националисти, а чрез тях и останалите българи мохамедани в селото с помоща на издадената от Асоциацията за култура и солидарност с родопските и дунавските турци брошура „Същността на последните кланета на турците в Родопите“. Освен, че разпространява тази брошура, Рунтов уверява своите съселяни от Корница, че благодарение на оказаната съпротива от тамошното население, властите вече 40 дни не смеят да сменят имената им. Рунтов обяснява, че по указания от Турция са разрешени всякакви средства за тяхната борба: вредителство, саботаж, терор, убийства на „гяурите“, както и на тези помаци, които се поставят в услуга на българските власти.

През февруари от Благоевград пристигат първият секретар на БКП Петър Дюлгеров и Владимир Садев, председател на ОНС. Те идват да преговарят с бунтарите. С тях са и доста служители на ДС от Гоце Делчев и Благоевград. Настояват да проведат срещата с харамиите в салона на читалището, но разбунтувалата се тълпа отказва. Митингът се провежда на площада. Комунистическата власт обвинява организаторите на протеста, че подтикват хората към метеж, под влиянието на турския шовинизъм. Първият секретар заявява, че БКП няма да позволи на такива вражески групи да манипулират хората и да ги карат да мислят че са турци, а не българи. Заявено им е, че кръв ще се лее, но имената ще бъдат сменени. Митингът свършва, но корничани остават непреклонни пред думите на посетилите ги представители на властта. Опитите за мирно прекратяване на метежа се оказват безуспешни. Бунтът продължава с пълна сила. Те започват да пишат жалби до ЦК на БКП, Министерски съвет, Народна просвета, както и една молба до народният им представител ген.Крум Радонов. Генералът като техен избранник пристига на 20 март в селото заедно с командващия Първа армия ген. Борис Карамфилов. Селяните му се оплакват, че милицията бие техни хора, които отказват български имена. Генералът им обещава да прати комисия, която да разследва. Вместо комисия обаче пристига войска.

На 28 март към 4,30 ч селото е атакувано. От Благоевград, Петрич, Разлог, Банско и Гоце Делчев пристигат пожарни, конна милиция, близо 2000 военни и доброволци, водени от вътрешния министър Ангел Цанев. Органите на реда създават плътен обръч около селото и нахлуват от главния път. В същото време в центъра на Корница се е събрала огромна тълпа (почти цялото население на селището), която е насъсквана от лидерите на „Корнишката република“. Почти всички от тях са въоръжени с хладни оръжия (основно ножове и брадви), но някои носят и ловни пушки. Опита на Дюлгеров, да спре тълпата с думи, заставайки на трибуната в центъра на селото е неуспешен. Целен с камъни, оплюван и обиждан, той е изведен от около 10-тина милиционери.

Сблъсъкът е неизбежен. Органите на реда стрелят във въздуха и в първите редици на тълпата настъпва кратка суматоха. Метежниците се нахвърлят яростно върху тях с камъни, ножове и брадви.  Една част от най-фанатизираните помаци атакува полицаите и част от пожарната команда, която е била готова да използва водна струя срещу бунтуващите се. В сблъсъка падат убити четирима от помаците (в следствие на тежки черепно-мозъчни травми и фрактури), които са се опитвали да спрат насилието и устрема на фанатизираните селяни. По погрешка е застрелян войник от селото, който по това време е бил в домашна отпуска. Телата на убитите не са предадени на близките им за погребение. Заровени са около граничната бразда с Гърция.

Ранените са десетки. Първата жертва от органите на реда е ст.л-т Благой Зайков, намушкан на седем места с нож. В ръцете си е имал АК-47, но не го е използвал,защото е имало заповед да не се стреля по хора. Главата на майор Рашков пък е била буквално „смазана“ от удари с камъни, а един пожарникар е намушкан с нож, близо до сърцето. Други  милиционери и пожарникари също са с прободни рани от ножовете на корничани.

За часове бунтът е потушен. На 29-31 март цялото село изплашени до смърт отиват доброволно да си сменят имената. Ранените ги натоварват в камионетка и ги закарват в болницата в Гоце Делчев. После ги откарали в милицията за смяна на името и паспорта. Други, от страх се прибират вкъщи, без да търсят лекарска помощ. Следват масови арести и разселвания из страната. Над 80 фамилии са интернирани. Натоварили всички на влак до София, а оттам – за Северна България. На всяка гара се качвал бригадир от текезесето и си избирал най-здравите мъже, които да стават за работа. Разрешават им да се върнат през 1984 г., като амнистия по повод 40-та годишнина от социалистическата революция у нас.

Десетима от основните организатори на бунта са осъдени през юли 1973 г. на общо 78 години затвор. Окръжният съд в Благоевград дава най-високи присъди на организаторите на метежа Алил Бялков и Байрам Гетов. Осъжда ги на 12 години лишаване от свобода и 1500 лв глоба. От тези 12 години, те излежават 8 години и 3 месеца в Централния Софийски затвор. Рунтов е бил призован в качество на свидетел по делото, тъй като по това време е изтърпявал писъда за друго престъпление.

Обвинението на прокуратурата е, че са “създали и ръководили група, поставила си за цел да отслаби властта в НРБ, да участва в бунт, като лишат от живот държавни и обществени деятели, да разпространява клеветническа литература срещу държавния строй”.

Днес в центъра на селото е издигнат паметник в памет на убитите при събитията от 1973 г.

В статията са използвани откъси от книгата на Веселин Божков „Заплахата настъпва“ и разкази на очевидци.

http://socbg.com/2015/01/корнишката-турска-република.html#comment-108988