Най-четени
1. zahariada
2. radostinalassa
3. wonder
4. kvg55
5. varg1
6. planinitenabulgaria
7. leonleonovpom2
8. sparotok
9. mt46
10. deathmetalverses
11. getmans1
12. samvoin
13. hadjito
14. tili
2. radostinalassa
3. wonder
4. kvg55
5. varg1
6. planinitenabulgaria
7. leonleonovpom2
8. sparotok
9. mt46
10. deathmetalverses
11. getmans1
12. samvoin
13. hadjito
14. tili
Най-активни
1. sarang
2. radostinalassa
3. vesonai
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. iw69
2. radostinalassa
3. vesonai
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. iw69
Постинг
06.12.2015 22:58 -
„Смърт чрез разстрел” за осквернилия гроба на Людмила Живкова
Автор: varg1
Категория: История
Прочетен: 2142 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 06.12.2015 23:00
Прочетен: 2142 Коментари: 2 Гласове:
9
Последна промяна: 06.12.2015 23:00
Сред най-интересните случаи, засекретени в бюлетините на МВР, е гаврата с гроба на Людмила Живкова през 1984 г., която след бърз съдебен процес приключва със смърт за нейният извършител.
Хронологията на един разстрел…
На 27 юни 1984 г., след полунощ, е нападнат постовият войник Милчо Милев, охраняващ сградата на Противопожарната охрана на ул. „Екзарх Йосиф“ в столицата. Нападателят го подминава, обръща се рязко и го удря по главата. При удара Милев пада, изпуска служебния си автомат „Калашников“, зареден с пълнител с халосни патрони, непознатият го грабва и побягва. Войникът е откаран в „Пирогов“ със счупен череп и само навременната намеса на лекарския екип успява да спаси живота му. Дръзкото нападение шокира органите на реда, вдига се цялата Народна милиция. По случая се работи усилено с месеци, но без резултат – извършителят сякаш е потънал вдън земя.
По-рано същата вечер, в квартал „Хаджи Димитър“, е нападнат милиционерът Веселин Веселинов. Изневиделица някой му нанася силен удар в дясното рамо, след това в лявото. Изненадан и уплашен, той побягва и посяга към кобура си да извади пистолета. Нападателят се стряска и хуква да бяга. И този случай е отразен в служебния бюлетин и е поставен на вниманието на всички служби на МВР.
Междувременно в секретните бюлетини на МВР е отразено, че на 26.06.1984 г. е извършено дръзко нападение на гроба на покойната Людмила Живкова. Деянието е квалифицирано като „кощунство“. След покушението гробът е заграден, забранено е на гражданите да минават оттам и месеци наред бдят секретни постове.
Лично Тодор Живков изисква от службите да види този, който се е подиграл с паметта на покойната му дъщеря. За залавянето на злосторника са впрегнати всички сили на ДС и милицията.
Дали по случайност, или по ирония на съдбата, точно на петия месец след гореспоменатите случаи, милицията арестува 24-годишния Тодор Петров Дечев. Привечер младежът е спрян в подлеза на НДК за документна проверка. Когато вижда приближаващите се към него служители на реда, той тръгва да бяга. Следва кратка схватка, Дечев оказва яростна съпротива, но накрая е обезвреден, задържан и предаден на следствените органи. У него е намерен, скрит под шлифера му, автомат „Калашников“, зареден с бойни патрони. От тук нататък събитията се развиват в съвсем неочаквана насока.
По време на разпитите Дечев признава, че именно той е нападнал войника на 27 юни. Работел като шофьор в АП „Малашевци“, парите не му стигали, имал купища неплатени сметки. Току-що сгоден за голямата си любов Цветанка, Дечев е воден от идеята да извърши голям удар, да ограби някоя каса или банка и да оправи положението си. За целта обаче му е необходимо оръжие. След нападението, снабден с надеждния „Калашников“, Тодор преработва халосните патрони в бойни. За сигурност и самочувствие отива в гората над Драгалевци и изстрелва два от патроните в едно буково дърво – опитът е сполучлив, оръжието действа.
Когато на 18 ноември се ражда синът му, Дечев решава, че моментът е дошъл. Осем дни по-късно, след почерпка с приятели, добил кураж от изпития алкохол, той се приготвя да извърши грабежа. Изважда скрития автомат „Калашников“ и го зарежда. Екипира се със скиорска шапка, премята през врата си предварително направената от бикините на жена му черна маска и се запътва към кафе „Еспресо“ в подлеза за НДК. Надява се, че оборотът е голям. Именно там е и заловен от органите на реда.
Веднага щом излиза от кома, нападнатият през лятото войник Милев дава подробни показания пред следствието. По време на разпитите той разказва, че нападателят му прилича на главния герой от известния по онова време филм „Комбина“ – актьора Иван Иванов
По време на разпитите Дечев споменава, че в деня на нападението е минал и през гробищата. Какво е правил там, не уточнява. Впоследствие следователят се сеща, че именно в този ден е извършено и кощунството на гроба на Людмила Живкова.
Междувременно при обиск в квартирата на Дечев е намерен личният му дневник, в който е записано: „Остарях твърде млад. Всичко загуби смисъл. Не вярвам в никой и в нищо… Всичко е лъжа и измама. Как искам да съм дете, вярващо в живота, в прогреса, в държавата, във всичко. Кажи какво да направя, о, природо! Положението ми е безизходно. Не умирам от глад, а така страшно ме боли тук, отвътре, не издържам повече. Аз се чувствам роб на човеците, наречени „комунисти“, с провиснали шкембенца, но с авторитетни муцуни. Това са един вид мошеници, дупедавци, педерасти, които не заслужават нищо друго освен огън, бавна, изгаряща смърт…“.
Интуицията на следователя му подсказва – от ненавистта към политическия строй, през нападението над войника, до съвпадението в датите – и историята започва да се разплита.
Дечев разказва как във въпросния ден отива на Централни гробища, там изпива бутилка коняк „Слънчев бряг“ за смелост. В един момент забелязва, че седи върху гроба на някакъв турчин. „Де да знам какво ми стана. Обзе ме ярост към тоя Юсуф. Скочих и ритнах паметната плоча… след това отидох при друга плоча, при трета, при четвърта… Аз мразя турците“, обяснява той пред следователя.
В крайна сметка Дечев признава, че се е озовал на гроба на Людмила Живкова:
„Опитах се да го бутна с крак, но не успях. След това се опитах да вдигна една мраморна ваза, много тежка… Изпуснах я и тя се претърколи… Исках с тая ваза да ударя бюста на Людмила Живкова, но не можах да я вдигна… Тогава взех една тротоарна плоча и ударих бюста по главата. Плочата се счупи… Докато удрях барелефа на Людмила Живкова… в злобата си виках (не много силно): „Престъпници сте всички, мошеници сте всички!“. Имах предвид Людмила Живкова, разни партийни секретари, разни партийци“, развълнувано продължава разказа си Дечев. „С това си подписах смъртната присъда, нали?“, отронва след кратка пауза. Съвършено правилно…
Между ходенето на гробищата и нападението на войника след полунощ, в обясненията на Дечев все още се губят няколко часа. При един от поредните разпити той признава и друго – нападението на милиционера Веселин Веселинов също е негово дело. В хода на разследването по делото се събират и доказателства за още едно провинение пред закона – валутно престъпление.
Обвинителната реч на прокурора пред съда гласи следното: „Без каквото и да било основание, Тодор Дечев, явно под влияние на буржоазната идеология, е приел само някои отрицателни страни от живота в нашата страна. Своите декадентски настроения, идеи и чувства не споделя с никого, а отразява в своя бележник. У него не е имало място за никакви ценности – материални и морални… Житейската му карта е ясна – живее на квартира под наем, получава нормално трудово възнаграждение.. Така, както десетки хиляди хора се задоволяват с подобно положение… Така е трябвало да постъпи и той… За мен, макар учудващо, той се е оформил като човек с човеконенавистни чувства. Подсъдимият, изпълнен с егоизъм, признава само себе си – заслужава ли да живее? Кой може да гарантира, че след 15, след 20 години няма да извърши същото…“.
Кое е „същото“, от речта не става ясно. За извършеното престъпление спрямо войника (грабеж, придружен с опит за убийство), Наказателният кодекс предвижда 20 години лишаване от свобода или смъртна присъда. От друга страна, следствието квалифицира т. нар. „кощунство“ на гроба на Людмила Живкова като „хулиганство, отличаващо се с изключителен цинизъм или дързост“. За ДС обаче този акт е „противодържавна агитация и пропаганда“. А държавата не прощава подобно нещо, още повече ако става въпрос за дъщерята на Първия… На 15 март 1985 г. съдията Димитър Попов произнася присъдата „смърт чрез разстрел“. Върховният съд я потвърждава и въпреки надеждите на близките Държавният съвет също отказва да помилва осъдения.
През това време никой не дава информация на майката на Дечев, Живка. Отчаяна, тя отива при следователя с молба да разбере какво се е случило със сина й, подозира, че е най-страшното. От неведението до истината разстоянието е едно телефонно обаждане… Разбирайки майчината тревога пред неизвестността, следователят вдига телефона и набира някакъв номер… говори кратко, затваря, мълчи… Самият той е изненадан, защото му е казано: „Заличен от списъците по гражданско състояние“.Майката разбира без думи, че наложената смъртна присъда е изпълнена. Синът й вече е мъртъв…
Близки на разстреляното момче и до днес твърдят, че обвиненията за нападенията над войника и милиционера са скалъпени от ченгетата, за да може той да получи най-суровото наказание.
Съдията Димитър Попов 5 години по-късно, на 5 април 1990 г., прави изявление : „Категорично заявявам, че процесът беше публичен, не беше политически. В дългогодишната си практика на съдия не съм поемал нито един политически процес“. Въпреки това същото дело №2 от 1985 г. е засекретено в архивите на поделение 72110 на МВР… Загадъчен е и фактът, че в съда не са призовани и разпитани като свидетели най-близките хора на „похитителя“ – майка му и съпругата му…
„Аз бях като човека с восъчни криле, който иска да достигне слънцето… Исках да имам къща с двор… Виждах младо добро семейство. Мечтаех да направя щастлива жената, която обичам и която ме обича… Исках да й правя подаръци, да се почувствам мъж. А парите не стигаха. Гладувахме, като капак съдийката ни изгони от квартирата. Заложих всичко на карта – или щях да изгубя живота си, или щях да спечеля пари. Не ги обичам тия гадни пари, но исках да прекрача бариерата на тази мизерия“. Това са едни от последните думи на Тодор Дечев преди разстрела.
Смятал комунистите за мошеници. Тодор Дечев разказва за себе си пред следователя: „Роден съм през 1960 г. в с. Караманово, Русенско. Помня, че като малък все ходехме с майка ми и баща ми из цяла България да търсим жилище и работа. Живеехме в дупки. В Челопечене, в Бухово, в Ботунец. Най-накрая отидохме в Кремиковци, гордостта на социализма, заради жителство и работа, разбира се. Още от малък голямата ми мечта беше да имам собствено жилище и да виждам слънце. Имах силното желание да се уча. Всяка сутрин отивах от Ботунец до София. Аз вярвах в комунизма, вярвах, че ще преобрази хората, но това беше едно от моите разочарования. Аз видях как живеят хората в София и как се мъчим ние, като животни, като черни роби. Започнах постепенно да разбирам, че трябва да има промяна, трябва нещо да стане. Така повече не може да се живее. Трябва, трябва нещо да се направи, за да се смени тази система. Всички комунисти са мошеници с тлъсти и оядени шкембета и въобще не се интересуват от съдбата на хората. Смятат ги за роби, а пък и хората толкова търпят, че просто да им се чудиш…“. Днес майката на убития живее в родното си село Караманово и забравена от всички чака сина си да се върне. 30 годишния син на Георги учи и работи в САЩ. Източник: в-к Монитор 28.04.2014.
По-рано същата вечер, в квартал „Хаджи Димитър“, е нападнат милиционерът Веселин Веселинов. Изневиделица някой му нанася силен удар в дясното рамо, след това в лявото. Изненадан и уплашен, той побягва и посяга към кобура си да извади пистолета. Нападателят се стряска и хуква да бяга. И този случай е отразен в служебния бюлетин и е поставен на вниманието на всички служби на МВР.
Междувременно в секретните бюлетини на МВР е отразено, че на 26.06.1984 г. е извършено дръзко нападение на гроба на покойната Людмила Живкова. Деянието е квалифицирано като „кощунство“. След покушението гробът е заграден, забранено е на гражданите да минават оттам и месеци наред бдят секретни постове.
Лично Тодор Живков изисква от службите да види този, който се е подиграл с паметта на покойната му дъщеря. За залавянето на злосторника са впрегнати всички сили на ДС и милицията.
Дали по случайност, или по ирония на съдбата, точно на петия месец след гореспоменатите случаи, милицията арестува 24-годишния Тодор Петров Дечев. Привечер младежът е спрян в подлеза на НДК за документна проверка. Когато вижда приближаващите се към него служители на реда, той тръгва да бяга. Следва кратка схватка, Дечев оказва яростна съпротива, но накрая е обезвреден, задържан и предаден на следствените органи. У него е намерен, скрит под шлифера му, автомат „Калашников“, зареден с бойни патрони. От тук нататък събитията се развиват в съвсем неочаквана насока.
По време на разпитите Дечев признава, че именно той е нападнал войника на 27 юни. Работел като шофьор в АП „Малашевци“, парите не му стигали, имал купища неплатени сметки. Току-що сгоден за голямата си любов Цветанка, Дечев е воден от идеята да извърши голям удар, да ограби някоя каса или банка и да оправи положението си. За целта обаче му е необходимо оръжие. След нападението, снабден с надеждния „Калашников“, Тодор преработва халосните патрони в бойни. За сигурност и самочувствие отива в гората над Драгалевци и изстрелва два от патроните в едно буково дърво – опитът е сполучлив, оръжието действа.
Когато на 18 ноември се ражда синът му, Дечев решава, че моментът е дошъл. Осем дни по-късно, след почерпка с приятели, добил кураж от изпития алкохол, той се приготвя да извърши грабежа. Изважда скрития автомат „Калашников“ и го зарежда. Екипира се със скиорска шапка, премята през врата си предварително направената от бикините на жена му черна маска и се запътва към кафе „Еспресо“ в подлеза за НДК. Надява се, че оборотът е голям. Именно там е и заловен от органите на реда.
Веднага щом излиза от кома, нападнатият през лятото войник Милев дава подробни показания пред следствието. По време на разпитите той разказва, че нападателят му прилича на главния герой от известния по онова време филм „Комбина“ – актьора Иван Иванов
По време на разпитите Дечев споменава, че в деня на нападението е минал и през гробищата. Какво е правил там, не уточнява. Впоследствие следователят се сеща, че именно в този ден е извършено и кощунството на гроба на Людмила Живкова.
Междувременно при обиск в квартирата на Дечев е намерен личният му дневник, в който е записано: „Остарях твърде млад. Всичко загуби смисъл. Не вярвам в никой и в нищо… Всичко е лъжа и измама. Как искам да съм дете, вярващо в живота, в прогреса, в държавата, във всичко. Кажи какво да направя, о, природо! Положението ми е безизходно. Не умирам от глад, а така страшно ме боли тук, отвътре, не издържам повече. Аз се чувствам роб на човеците, наречени „комунисти“, с провиснали шкембенца, но с авторитетни муцуни. Това са един вид мошеници, дупедавци, педерасти, които не заслужават нищо друго освен огън, бавна, изгаряща смърт…“.
Интуицията на следователя му подсказва – от ненавистта към политическия строй, през нападението над войника, до съвпадението в датите – и историята започва да се разплита.
Дечев разказва как във въпросния ден отива на Централни гробища, там изпива бутилка коняк „Слънчев бряг“ за смелост. В един момент забелязва, че седи върху гроба на някакъв турчин. „Де да знам какво ми стана. Обзе ме ярост към тоя Юсуф. Скочих и ритнах паметната плоча… след това отидох при друга плоча, при трета, при четвърта… Аз мразя турците“, обяснява той пред следователя.
В крайна сметка Дечев признава, че се е озовал на гроба на Людмила Живкова:
„Опитах се да го бутна с крак, но не успях. След това се опитах да вдигна една мраморна ваза, много тежка… Изпуснах я и тя се претърколи… Исках с тая ваза да ударя бюста на Людмила Живкова, но не можах да я вдигна… Тогава взех една тротоарна плоча и ударих бюста по главата. Плочата се счупи… Докато удрях барелефа на Людмила Живкова… в злобата си виках (не много силно): „Престъпници сте всички, мошеници сте всички!“. Имах предвид Людмила Живкова, разни партийни секретари, разни партийци“, развълнувано продължава разказа си Дечев. „С това си подписах смъртната присъда, нали?“, отронва след кратка пауза. Съвършено правилно…
Между ходенето на гробищата и нападението на войника след полунощ, в обясненията на Дечев все още се губят няколко часа. При един от поредните разпити той признава и друго – нападението на милиционера Веселин Веселинов също е негово дело. В хода на разследването по делото се събират и доказателства за още едно провинение пред закона – валутно престъпление.
Обвинителната реч на прокурора пред съда гласи следното: „Без каквото и да било основание, Тодор Дечев, явно под влияние на буржоазната идеология, е приел само някои отрицателни страни от живота в нашата страна. Своите декадентски настроения, идеи и чувства не споделя с никого, а отразява в своя бележник. У него не е имало място за никакви ценности – материални и морални… Житейската му карта е ясна – живее на квартира под наем, получава нормално трудово възнаграждение.. Така, както десетки хиляди хора се задоволяват с подобно положение… Така е трябвало да постъпи и той… За мен, макар учудващо, той се е оформил като човек с човеконенавистни чувства. Подсъдимият, изпълнен с егоизъм, признава само себе си – заслужава ли да живее? Кой може да гарантира, че след 15, след 20 години няма да извърши същото…“.
Кое е „същото“, от речта не става ясно. За извършеното престъпление спрямо войника (грабеж, придружен с опит за убийство), Наказателният кодекс предвижда 20 години лишаване от свобода или смъртна присъда. От друга страна, следствието квалифицира т. нар. „кощунство“ на гроба на Людмила Живкова като „хулиганство, отличаващо се с изключителен цинизъм или дързост“. За ДС обаче този акт е „противодържавна агитация и пропаганда“. А държавата не прощава подобно нещо, още повече ако става въпрос за дъщерята на Първия… На 15 март 1985 г. съдията Димитър Попов произнася присъдата „смърт чрез разстрел“. Върховният съд я потвърждава и въпреки надеждите на близките Държавният съвет също отказва да помилва осъдения.
През това време никой не дава информация на майката на Дечев, Живка. Отчаяна, тя отива при следователя с молба да разбере какво се е случило със сина й, подозира, че е най-страшното. От неведението до истината разстоянието е едно телефонно обаждане… Разбирайки майчината тревога пред неизвестността, следователят вдига телефона и набира някакъв номер… говори кратко, затваря, мълчи… Самият той е изненадан, защото му е казано: „Заличен от списъците по гражданско състояние“.Майката разбира без думи, че наложената смъртна присъда е изпълнена. Синът й вече е мъртъв…
Близки на разстреляното момче и до днес твърдят, че обвиненията за нападенията над войника и милиционера са скалъпени от ченгетата, за да може той да получи най-суровото наказание.
Съдията Димитър Попов 5 години по-късно, на 5 април 1990 г., прави изявление : „Категорично заявявам, че процесът беше публичен, не беше политически. В дългогодишната си практика на съдия не съм поемал нито един политически процес“. Въпреки това същото дело №2 от 1985 г. е засекретено в архивите на поделение 72110 на МВР… Загадъчен е и фактът, че в съда не са призовани и разпитани като свидетели най-близките хора на „похитителя“ – майка му и съпругата му…
„Аз бях като човека с восъчни криле, който иска да достигне слънцето… Исках да имам къща с двор… Виждах младо добро семейство. Мечтаех да направя щастлива жената, която обичам и която ме обича… Исках да й правя подаръци, да се почувствам мъж. А парите не стигаха. Гладувахме, като капак съдийката ни изгони от квартирата. Заложих всичко на карта – или щях да изгубя живота си, или щях да спечеля пари. Не ги обичам тия гадни пари, но исках да прекрача бариерата на тази мизерия“. Това са едни от последните думи на Тодор Дечев преди разстрела.
Смятал комунистите за мошеници. Тодор Дечев разказва за себе си пред следователя: „Роден съм през 1960 г. в с. Караманово, Русенско. Помня, че като малък все ходехме с майка ми и баща ми из цяла България да търсим жилище и работа. Живеехме в дупки. В Челопечене, в Бухово, в Ботунец. Най-накрая отидохме в Кремиковци, гордостта на социализма, заради жителство и работа, разбира се. Още от малък голямата ми мечта беше да имам собствено жилище и да виждам слънце. Имах силното желание да се уча. Всяка сутрин отивах от Ботунец до София. Аз вярвах в комунизма, вярвах, че ще преобрази хората, но това беше едно от моите разочарования. Аз видях как живеят хората в София и как се мъчим ние, като животни, като черни роби. Започнах постепенно да разбирам, че трябва да има промяна, трябва нещо да стане. Така повече не може да се живее. Трябва, трябва нещо да се направи, за да се смени тази система. Всички комунисти са мошеници с тлъсти и оядени шкембета и въобще не се интересуват от съдбата на хората. Смятат ги за роби, а пък и хората толкова търпят, че просто да им се чудиш…“. Днес майката на убития живее в родното си село Караманово и забравена от всички чака сина си да се върне. 30 годишния син на Георги учи и работи в САЩ. Източник: в-к Монитор 28.04.2014.
Следващ постинг
Предишен постинг
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
За този блог
Гласове: 71320
Блогрол
