Има дати, които не могат да бъдат забравени. Независимо дали оценката за тях е еднозначна. Независимо дали историята ще обърне за пореден път своето порочно лице към силните на деня. Извървявам стъпките до Братската могила, за да оставя букет цветя. Малък жест, който правя всяка година на Девети септември. Да застана на колене и да помълча.

За тези, които не приеха мълчаливо и удобно, че нацизмът и фашизмът могат да бъдат идеология на човечеството. За тези, които оставяха семействата си и поемаха по пътеките в Балкана, жертвайки животa си в името на другите. За тези, които вярваха в светъл идеал и му останаха верни докрай. За тези, които мечтаеха за по-добър свят: без войни, насилие и разделение – национално и социално. За тези, които поставиха общото над личното.
Кой днес е готов да тръгне по техните стъпки? Имаме ли смелостта и куража да го направим? Когато заставам пред Братската могила, се изпълвам със смирение. И с чувство на вина. Но и с усещане за свобода и мир.
Днес трясъкът на пушките, тракането на картечниците и грохотът на оръдията са минало. Поне у нас, в България. Не знам дали достатъчно ценим този факт. А би трябвало.

Баба често сънуваше бомбардировки, вой на сирени. Аз – не. Моят сън беше спокоен. Но по нейните думи имах представа какво е войната. Днес децата играят на електронни игри, в които убийството е нещо обикновено, а човешкият живот няма стойност и се измерва с цифри върху екрана. Но децата не са виновни. За повечето от тях 9 септември не значи нищо. Това внушават медии, политици, платени историци… Или просто мълчат, уповавайки се на забравата.

Манипулирана безпаметност

Нека не забравяме. Ако я нямаше антифашистката съпротива, ако го нямаше нашият 9 септември 1944 г. и последвалият го 9 май 1945 г., нямаше да го има и този мир, в който днес живеем.
Обичам историята. Лошото е, че тя много лесно може да бъде манипулирана. В днешните учебници 9 септември 1944 г. се разглежда като преврат на ОФ, довел до коренна промяна във външната и вътрешната политика и до радикална промяна на политическата система.

Най-учудващото е, че когато се говори за причините, довели до 9 септември, излиза едва ли не, че страната ни без вина е окупирана от Съветския съюз. Малка подробност – на 3 март 1941 г. управниците на България подписват Тристранния пакт и страната се присъединява към нацистка Германия. Няма и не може да има логични мотиви за това – от човешка гледна точка. Независимо какви са били интересите ни и какво са целели цар Борис III и правителството. Не може да има оправдание за умишлено съучастие в престъпление, каквото по своята същност са нацизмът и фашизмът. Тогава цялата прогресивна световна общественост се надига срещу пълзящата „кафява чума“. Формално България не обявява война на СССР, но обявява война на САЩ и Великобритания, което е едно и също.

Борис III и правителството са били наясно, че български войници няма да се сражават на фронта срещу руснаците. Но нашата територия се използва като плацдарм на немските войски, България поема администрацията на Беломорска Тракия и Македония и изпраща там окупационни корпуси. Нашата промишленост и селско стопанство работят за Германия. Днес грубо и безцеремонно наричат партизаните „крадци на кашкавал“. Моят дядо, който е партизанин, ми е разказвал, че действително са нападали мандри, а конфискувания кашкавал са раздавали на бедните. Кашкавалът, опакован с надпис „Каsе“ и предназначен за немските войски на Източния фронт.

Съучастници на Райха

Страната ни е станала съучастник в едно кърваво престъпление срещу човечеството. В началото на септември 1944 г., когато става ясен изходът от войната, идва на власт ново правителство, създадено от тогавашната парламентарна опозиция. Само че назначено от регентите на царя, които са сред виновниците за присъединяването на България към Третия райх. Затова СССР ни обявява война.
Но каква е тази война, в която не прозвучава и един изстрел? Българският народ не иска и не може да се изправи срещу своя славянски брат. Днес в учебниците се мъдри думата „окупация“. Ако излезем от формалната терминология, ще разберем, че става дума за освобождение. Освобождение от монархо-фашизма, от терора. А Девети септември е народно антифашистко въстание. Огромната част от българския народ посреща руските войници като освободители. Каква е тази война, в която българското население излиза по улиците и посреща руските войници с хляб и сол, с цветя?
Преди това полиция, жандармерия и редовна войска правят всичко, за да смажат антифашистката съпротива. Избити са десетки хиляди комунисти, земеделци, безпартийни. Партизани и ятаци. Интелигентни млади хора, които можеха да „уредят“ живота си по друг начин. Бедни хора, които нямаха какво да губят освен главата си. Достойни хора, които вярваха в чисти идеали.
Периодът 1941-1944 г. е една от най-срамните страници в нашата история. И ако има нещо през тези години, което да отмие срама, това е подвигът на антифашистите, на партизаните. Както и участието ни в последната фаза на войната на страната на антихитлеристката коалиция. Поради тези причини България запазва своите граници. Всичко останало е заблуда и изопачаване на историческата истина.
Още през 1933 г. Георги Димитров разобличава нацизма по време на Лайпцигския процес. Тогава той, Благой Попов и Васил Танев са обвинени в подпалването на Райхстага, а целта на Хитлер е разправа с политическите опоненти и повод за издаването на репресивния „Указ на Райхпрезидента за защита на народа и държавата“. Пред съда Димитров представя блестяща защита и обвиняемите са освободени. Междувременно е организирана и силна международна кампания в защита на подсъдимите, както и контрапроцес в Лондон. Глас надигат политици и интелектуалци.

Тенденциозният прочит на историята

ни учи, че не сме имали друга алтернатива, освен да приемем да бъдем съюзници на Германия, при условие, че немските войски са на границата ни. Може би правителствата на всички страни, завладени от Германия, е трябвало да постъпят по същия начин? Но почти в цяла Европа антифашистите и партизаните са признати за национални герои. Не и у нас. Техните имена не се споменават на националните празници, докато тече заря-проверката. Техните паметници са разрушавани и обругавани.

В същото време по улиците младежи във военни дрехи организират „Луков марш“, а в речника им преобладават нацистки лозунги.
Опити за реванш на „кафявата чума“ има в много европейски страни. В парламентите влизат хора с националистически и профашистки възгледи. Но най-яростното „завръщане“ на фашизма става в Украйна, където „Десният сектор“ извърши държавен преврат и започна гонения на рускоговорящите. Наследниците на Степан Бандера с мълчаливото съгласие на Западна Европа и подкрепата на САЩ запалиха гражданска война.
В същото време в София надъхани „демократи“ искат да махнат Паметника на Съветската армия, няколко пъти той става обект на вандалски посегателства.

Паметници на Съветската армия има във Виена, Берлин, Варшава и други европейски градове. В Париж има площад, улица и станция на метрото „Сталинград“. „Сталинград“ се казва централният булевард в Болоня. В Брюксел същото име носят булевард и хотел. Но не и у нас. Колко улици и булеварди бяха преименувани… Ако на 9 септември 1944 г. в България бяха влезли „окупационни“ английски или американски войски, щяхме ли днес да празнуваме този ден или щяхме да го предадем на забравата?

Грубо изопачаване

През последните 25 години станахме свидетели на грубо изопачаване и подмяна на историческата истина. Защото така е удобно. Наследниците на тези, които без съд и присъда избиваха партизаните и разнасяха главите им по селата, изпълзяха от дупките, заеха отговорни постове, върнаха си конфискувани имоти и проповядват класов реванш. Сигурно за тях 9 септември е преврат и дата, която трябва да бъде забравена. Но за останалите хора?
Не искам да влизам в спорове какво сме постигнали по времето на социализма. Но е факт, че тези, които извършиха промяната, го направиха в името на справедлив и красив идеал – общество без класово неравенство. Днес са забравени борбите за осемчасов работен ден, стачките и митингите на трудещите се, разгонвани от полицията. Жестоката бедност и менюто от хляб и лук. Тютюневите концерни, ярко описани от Димитър Димов.

Изтриване на паметта

Целенасочената политика за забрава на 9 септември 1944 г. е ясна и обяснима за част от обществото, както и за чуждите съветници. Със забрава лесно се управлява. Но забравата остава необяснима за част от БСП. През тези 25 години станах свидетел на едва ли не виновно мълчание. Празникът се отбелязва сред тесен кръг от симпатизанти и партийни членове. Тихо, за да не разбуним духовете. Така и не успяха нашите депутати толкова години да прокарат закон за приравняване на антифашистите със загиналите за свободата на България. Все по-малко хора идват на Братската могила в София и все по-малко от тях са нашите народни представители. Партизанските паметници се рушат и обрастват с бурени. От медиите се сипят гнусни клевети и лъжи, които обругават подвига на загиналите и на онези, които оцеляха.
Преди година в България гостува Роджър Уотърс от „Пинк Флойд“. Рокаджията специално посети гроба на майор Томпсън. За младите, които може би не знаят, майор Томпсън е британски офицер, спуснат с парашут за свръзка с отряда на Славчо Трънски. Включва се в състава на Втора софийска народоосвободителна бригада. При сражение с жандармерията и армията при с. Батулия е ранен и пленен, а по-късно – разстрелян заедно с друг партизанин – Лазар Атанасов, и ятака Христо Губинов. Уотърс бил чел мемоарите на майор Томпсън и останал впечатлен. За англичаните Томпсън е герой, а за нас, българите, партизаните не са.
Боли ме! Затова ли жертваха живота си тези момчета и момичета? Не е необходимо много. Само мъничко признателност. Зависи от мен и от теб, другарю!
Нека вдигнем глава. Аз няма от какво да се срамувам, няма за какво да изпитвам вина. Гордея се с дядо – партизанския командир. За мен подвигът и героичната саможертва на антифашистите са пример за достоен живот. Крайно време е да уважаваме историята. И да я разбираме. Да я помним.

За да не забравим този ден

Нека БСП да пази най-достойните и героични страници от своята история. Затова кандидатите за народни представители от левицата на 9 септември е добре да посетят паметните места, свързани с антифашистката съпротива, и лобните места на героите. И за минута мълчание да направят равносметка.
Днес времето не е героично. Какво ще завещаем на младите? Докато пишех този материал, попитах сина ми: „Какво е за теб 9 септември?“ Той е на 17 г. и има собствено мнение по много въпроси, дори често спорим. „Краят на фашизма в България“, отговори той.
Краят на фашизма… Виждам разстреляните ястребинчета. Виждам очите на хилядите избити без съд и присъда. Заради една идея. Виждам очите на малкото останали днес живи партизани, в които има много болка.
И знам най-важното днес: Да се събудим! Да се събудим от забравата в името на утрешния ден.

Автор: Боян БОЙЧЕВ

Източник: http://duma.bg