На 9 март 1985 г. в 21.32 ч. в бързия влак Бургас­-София избухва експлозия в момента, когато композицията влиза в Буново. Това е малка гара на Подбалканската железопътна линия преди тунела Гълъбец (3200 метра) и бързите влакове я минават транзит. Днес Буново е спирка, но в едноименното село още живее бившата началник-гара Мария Христоскова, единствен свидетел на атентата. През фаталната вечер тя била дежурен ръководител-движение.

Гледах влака на пулта ­ разказва тя. ­ Когато той навлезе в гарата, чух страшен гръм. Излязох на перона и виждам ­ дим, пламъци над един вагон на около 150 метра. Локомотивът спря. Върнах се в гарата, вдигнах телефона и казах:
Другарю диспечер, взривиха влака.
Първа дойде линейката от Златица. С лекарката тръгнахме из взривения вагон да търсим живи. Какви ужаси видях ­ никога няма да ги забравя. Труповете не бяха разкъсани, а подути.
Взривът става във вагона за майки с деца. Седем души са убити, а девет ранени. Двe от жертвите са глухонеми деца, избягали от своя пансион, за да си идат вкъщи. Други две деца са ранени. При това само по случайност взривът избухва на гарата, а не в тунела. Заради маневра на гара Златица влакът закъснява две минути. По разписание той преминава през Буново в 21.30, а в 21.32 навлиза в тунела. Там паниката и липсата на достатъчно въздух щяха да доведат до повече жертви.
На местопроизшествието пристигат министрите на вътрешните работи и на транспорта. Вагонът е откачен. До 3 часа през нощта жертвите и ранените се извозват в околните градове, а останалите пътници са подложени на най-строга проверка ­ кой кога си е купил билета, къде се е качил и с какъв багаж. Чак тогава влакът продължава към София.
По броя на жертвите това е най-големият железопътен атентат в българската история. От самото начало е ясно, че това е терористичен акт. При това той не е първият ­ от няколко месеца по гари и летища периодично избухват бомби със закъснител. Предполага се, че взривовете са координирани и че са дело на български турци. Ето защо в работата се включва освен милицията и Държавна сигурност.
Разследването продължава две години. В него има детективски талант, невероятни глупости и известна доза шанс. А от приключването му до днес, вече петнадесет години, обществото е разделено в оценката си за атентаторите за едни те са терористи, за други ­ борци за справедливост.
Като при повечето атентати предисторията и тук е политическа. През 1982 г. с благословията на БКП в цялата страна започва преименуване на българските турци. Отначало процесът обхваща само смесените бракове между турци и българомохамедани, обаче роднинските връзки между тях и другите турски семейства предизвиква хаос. Братя и сестри, родители и деца се оказват с различни имена. Поради това в края на 1983 г. ръководството на БКП взема решение да се дадат български имена на всички турци в страната. За около месец се сменят имената на 820 000 души. Операцията протича с благ тон и ненасилие. За да ти дадат заплатата, изведнъж става необходим нов паспорт, а МВР издава паспорти само с български имена. Забранява се използването на турски език на обществени места. Обрязването е забранено и семейства са дадени под съд само защото са извършили този ритуал с децата си. Колеги и приятели не знаят новите си имена. Задължават ги да носят картончета с тях на работните си дрехи.
За да се осуетят протестите, районите с компактно турско население са изолирани. В тях се пътува само със специално разрешение. В акцията са използвани милиция и възстановените Вътрешни войски.
Десетина години по-рано същата операция е извършена с българомохамеданите, които говорят български и знаят корена си. Насилията напомнят на потурчването им преди три века. Властта вече е набрала опит. Някои историци започват да доказват, че турците отдавна са се изселили от България и говорещото турски население всъщност е от помохамеданчени християни. Разликата между тях и българо-мохамеданите е само, че са забравили българския си корен. Комунистическата пропагандна машина поръчва “научни разработки” по темата; нейните лингвисти намират за насилията приличен израз. Турците всъщност “възстановяват” българските си имена; с помощта на МВР Хасан изведнъж се сеща, че преди няколко века се е казвал Асен. Цялата акция получава благозвучното име Възродителен процес.
Турците обаче се оказват в по-голямата си част несъзнателни и не разбират новия ренесанс. Едни протестират, други се укриват, но до края на януари 1985 г. съпротивата им е смазана. При сблъсъците според тогавашния министър на вътрешните работи генерал-полковник Димитър Стоянов загиват седем души. “Възродителният процес” изглежда приключил, но се оказва, че проблемите тепърва започват.
Отначало към МВР и Държавния съвет потичат анонимни заплахи. Край язовир “Камчия” става пожар и са разхвърляни позиви. Министърът на вътрешните работи Димитър Стоянов получава писмо, в което се намеква, че и софийският цирк е изгорен от български турци. Пожарът в цирка е самохвалство, атентаторите са научили за него от вестниците; за “Камчия” обаче няма как да знаеш, ако нямаш пръст. Случаят, като целия “възродителен процес", се пази в строга тайна. Информация не се дава даже в страната, за чужбина да не говорим. Атентаторите се заканват неграмотно, но сериозно:
Насилствено преименуване на гражданите от турски произход ни принуди да отидем на цирк в столицата, на рида на язовир “Камчия". Причинихме доста пожари. Кога ще започне възвръщането на имената на тези хора.
Принудени сме да вземем по-строги мерки опит за влакова катастрофа край Айтос.
Върнете ни имената. Ако не продължаваме нашите действия ще причиним големи щети.
(Следват четири подписа)
Междувременно милицията намира доказателство, че заплахата за железопътна катастрофа не е празна приказка. На 3 март 1984 г. на автогара “Юг” в Пловдив, близо до жп гарата, една продавачка показва на милицията забравен куфар. Милиционерът и неговият началник го отварят и намират вътре позив и увита във вестник спирателна обувка, която, поставена на релсите, може да дерайлира влака.
На 30 август 1984 г. с разлика от 36 минути на публични места избухват две бомби. В 17.29 часа на гарата в Пловдив са ранени 26 души, трима от тях тежко. По ирония на съдбата двама от пострадалите са турчета, братя на 13 и 16 години. След пет дни една жена от тежко ранените умира в болницата. В 18.05 ч. гръмва взрив, скрит в сандъче за цветя на летището във Варна. Две жени са леко ранени.
Само 31 минути след фаталния инцидент на гара Буново в най-големия сливенски хотел избухва бомба, оставена на гардероба. Ранени са 14 души. Ясно е, че като първите два взрива и това е координирана акция. Вече няма как да се крие и на 11 март 1985 г. БТА излъчва следното съобщение:
Железопътна злополука
На 9 март т. г. в района на гара Буново в 21 часа и 40 минути е станал инцидент с вагон номер 5 на бързия влак № 326 по линията Бургас­София. Загинали са 7 души и са ранени 9.
Комисия от специалисти разследва причините за злополуката.
То е сбутано в долната част на една от вътрешните страници и на пръв поглед се губи пред голямата новина на деня: на 10 март 1985 г. умира съветският ръководител Константин Черненко. Промяната в Кремъл се очаква с трепет и страх в София. Но резултатът от атентата, който властта се мъчи да представи като катастрофа, е очевиден: Транспортната милиция е вдигната на крак. Във всяко купе и на всяка гара се следи за изоставен багаж.
Взривовете дават на властта морално оправдание за следенето и репресиите, на които е подложено турското население ­ борбата се води с терористи, заплашили живота на невинни хора. Общо са убити осем души и са ранени 50. В Държавна сигурност се създава специално направление за борба с тероризма в рамките на Шесто управление (политическата полиция). На първо време то няма успех. Разследването установява само, че терористичните актове са “слепи” (т. е. нямат за цел да убият определен човек) и че бомбите са самоделни с часовников механизъм. За закъснител е използван обикновен будилник. На всички часовникарски магазини в страната е наредено да вземат паспортните данни на хората, които купуват будилници. Много турци се следят като възможни терористи, а образци от почерците им се събират в централна картотека, за да се открият авторите на анонимните заплахи. По-късно става ясно, че виновниците са могли да бъдат идентифицирани по този начин, но указанията на ДС не са спазвани стриктно. Така атентаторите минават през ситото на заподозрените. Повече от година изтича в безрезултатни търсения.
Големият шанс на ДС е, че следващата бомба не гръмва. На 31 юли 1986 г. на плажа в курорта “Дружба” край Варна около 16.30 часа един летовник обръща внимание на спасителите, че някой май си е забравил багажа на плажа. Спасителите също са инструктирани от милицията за възможността от атентат. Те оглеждат забравената чанта, виждат часовника, разбират, че е бомба, и я изнасят на безопасно място. Спасителите се оказват по-големи професионалисти от милиционерите, които повикват. За да обезвредят устройството, те започват да стрелят в него, за да гръмне. Като не успяват, изсипват взривното вещество от съда ­ гюм за мляко, и измиват гюма. Много от следите са заличени.
Все пак остават няколко веществени доказателства ­ гюмът, чантата, в която е поставен, и една покривка от вагон-ресторант. Установява се, че чантата е произведена в Асеновград, а гюмът ­ в Бургас. Покривките на вагон-ресторантите се оказват няколко вида. Описанието на покривката от плажа е изпратено в цялата страна.
Както често се случва, разследването на няколко пъти тръгва по фалшиви следи. Един работник от Девня, с надежда да го наградят, съобщава, че го нападнал подозрителен човек. Нападателят се оказва измислица. Изоставена жена топи бившия си любовник ­ плажен спасител. През май 1987 г. най-сетне в ресторанта на гарата в Нова Загора офицерът Тишев от Транспортната милиция открива покривка като търсената. Тя била купена от Бургас. По общо мнение атентаторите най-вероятно са оттам. В Бургас е изпратен майор Георги Сотиров.
Сотиров, който написа цяла книга за случая, намира същата покривка и в окръжното управление на МВР. Дотогава от Бургас съобщавали, че такива неща там няма. Началникът ген. Андонов казал да не разнасят тези “парцали".
След тричасов разпит в ресторанта на автогарата Сотиров стига до един продавач на сладолед ­ турчина Емин Мехмедали с българско име Елин Маджаров, на 40 години. Той е бивш доносник на Държавна сигурност от 1972 г. През 1985 г. е арестуван като заподозрян за взрива в един бургаски супермаркет. Това не се доказва, но ДС не обича да си признава грешките. Друг агент ­ турчин с псевдоним Дениз, издава, че Маджаров има чужда валута. По тогавашния наказателен закон това се смята за престъпление. За 374 долара, 50 германски и 100 финландски марки Маджаров е осъден на шест месеца затвор и ги излежава през 1985 г.
Доста съвпадения правят Маджаров подозрителен. Той има достъп до покривките. Ходи често в Асеновград, откъдето е жена му (там е плетена чантата с бомбата, намерена в курорта “Дружба”). На датите на двата взрива не е бил на работа и няма алиби. Твърди, че единия път е помагал на жена си, защото й правели ревизия. Дискретна проверка показва, че ревизия на този ден не е имало. Освен това Маджаров живее в апартамент № 90. А спирателната обувка, намерена на пловдивската автогара, е увита във в. “Работническо дело", на който пощальонът е написал на ръка “90". Проверяват и откриват, че Маджаров е бил абонат на този вестник и че числото е написано от същия пощальон. Вече е ясно, че Маджаров има нещо общо с тероризма, но липсват доказателства за пряка връзка с атентатите. Поставят го под наблюдение.
Скоро в полезрението на Държавна сигурност попада друг неин агент ­ Дениз, заради който Маджаров влиза в затвора. Това е Абдула Чакъров (с българско име Алцек), на 40 години, моряк, който често заминава на далечни плавания. Затова го наричат и Моряка. Като разбира, че е предал сънародника си, той престава да сътрудничи. Под наблюдение са поставени още Сафет Гунев (Сава Георгиев), познат на Чакъров, и по-големият брат на Маджаров Сабри (Севдалин), също агент на МВР (сътрудник на Транспортната милиция).
На 12 юли 1987 г. е подслушан разговор между Елин Маджаров и Чакъров. Те съжаляват, че са изоставили работата, когато хората действат (поводът еотвличането на децата в комплекса “Златни пясъци” ­ виж № 39). На 10 август Чакъров купува часовник от магазин за сувенири в Созопол. През нощта на 11 срещу 12 август ДС прави скрит (т. е. незаконен) обиск на няколко места. Открити са всички компоненти за нова бомба. От някои данни разследването подозира, че групата планира взрив на плажа на “Слънчев бряг” на 15 август.
След като групата е под непрекъснато наблюдение, логично би било да бъде заловена на местопрестъплението. До този момент доказателствата не са безспорни и не разкриват цялата мрежа. По някаква непонятна причина Държавна сигурност решава да избърза с арестите. На 13 август са арестувани Маджаров, жена му и Чакъров. С качулки на главата ги качват на хеликоптер и ги откарват в София. На следствието се налага да установи цялата история на атентатите.
Според майор Сотиров идеята възниква така. Чакъров и Гунев се разхождали из Бургас. Пред турското генерално консулство Гунев казал, че му идва да го взриви, задето Турция не пречи на “възродителния” процес. Чакъров попитал:
Знаеш ли как се правят бомби?
Знам.
Двамата дават идеята на Елин Маджаров. Той става шеф на групата и разпределя задачите. Установява връзки, за да осигури взрив и другите необходими компоненти. Конспирацията е отлична. Частите се доставят от различни места, далеч от Бургас. Маджаров поставя взрива на пловдивската гара, а Чакъров ­ на варненското летище. Те били програмирани да избухнат едновременно, но заради несъвършенството на закъснителите ­ обикновени будилници, се появяват разлики.
На 9 март 1985 г. Чакъров с две взривни устройства се качва на бързия влак за София. В Сливен слиза с едната бомба. Другата остава във влака и четири часа по-късно избухва на гара Буново. Маджаров скрива втората бомба в хотела и се връща обратно в Бургас. Когато взривовете гръмват, с Чакъров вече са в бургаското кафене “Малина". Двамата заедно закарват последната бомба на плажа в “Дружба” и я оставят върху една покривка от ресторанта на Маджаров. Но бомбата не избухва и покривката става следата, по която ги залавят.
По време на следствието загива още един човек. Военен, който осигурил взрив на атентаторите уж за да копаят кладенец, се самоубива, като разбира какво е подпомогнал.
Делото се гледа през април 1988 г. при закрити врати. Чакъров, Гунев и Елин Маджаров са осъдени на смърт. Сабри получава 6 години затвор, а още трима помагачи ­ по-малки срокове. Смъртните присъди са изпълнени през септември 1988 г. Сабри Маджаров е амнистиран през декември 1989 г., когато “възродителният процес” е отчетен като грешка и имената на турците са възвърнати. Той живее в бургаското село Руен.
Атентатът на гара Буново и другите три взрива, причинени от групата на Маджаров, са най-големите сред многото атентати и саботажи, извършени от български турци като съпротива срещу “възродителния процес". Те имат голям отзвук сред обществото. Всъщност дотогава в най-новата българска история терористичните актове са много малко. Разкриването на групата продължава три години и е сред най-големите постижения на МВР през последните пет десетилетия.
Влиянието на този атентат не приключва с неговото разкриване и с екзекуцията на конспираторите. Смятани за убийци от мнозинството българи, те са тачени като герои от доста български турци. След възстановяването на демокрацията в България дори се прави опит на тримата разстреляни терористи да се издигне паметник. Със своите атентати те разделят общественото мнение, а влиянието им продължава и до днес. Затова, както и заради големия брой жертви, поставям тези терористични акции веднага след атентата в катедралата “Света Неделя”, Солунските атентати и експлозията на кораба “Вашкапу”.

Държавен съвет ­ колективен държавен глава по Конституцията, действала до 1991 г. ­ Бел. авт.

В спомените на Димитър Стоянов и на други служители на Държавна сигурност се твърди, че ранените са 44. Данните тук са взети от обвинителния акт като най-надежден източник. – Бел. авт.

Атентат на гара Буново
Местоположение	Буново
Дата	9 март 1985 г. 21:31 ч.
Оръжие	бомба
Смъртни случаи	7
Ранени	9
Извършител	Турско национално-освободително движение в България
Атентатори	3

Колега и както разбирам шумналия, нека не прекаляваме с демокрацията. Клане му е майката за тях и всички които мислят като тях. Както е казал Крум като не щеш мира на ти секира!