Тази тема се публикува, за да се знае, че началото на Балканската война е поставено на връх Модър над село Лилково, Чернатишки дял на Родопите. Факт, напълно забравен в най-новата българска история, сякаш нарочно. А това начало на войната е от огромно значение за нейното по-нататъшно развитие и победен край. То като акт може да се сравни единствено и само с пукването на първата пушка на Априлското въстание в Копривщица и е срам и позор за българската историография да забравя този факт. ПЪРВАТА ПУШКА НА БАЛКАНСКАТА ВОЙНА ПУКВА НА ВРЪХ МОДЪР (ЗИГОШ ТЕПЕ)!

(Текстът е компилация на материали от книгите "Тъмраш" на А. Вълчев и "Камъни, богове, руни" на А. Личков)

На 17.IX.1912 година е обявена обща мобилизация на въоръжените сили на България /22/. На другия ден синовете на с. Лилково, накичени с цветя и шарени кърпи, и съпроводени от три гайди, към сборните пунктове потеглят, за да застанат под бойните знамена на родината.

За тези дни баба Стойна Личкова си спомня: "Когато удари камбаната и общинарите се разтичаха да бият барабана и да съобщават за мобилизацията, по това време бях на чешмата с бакърите за вода. Докато се прибера в къщи сума ти народ се насъбра на мегдана пред високата камбанария. Оставих водата и отидох да видя какво става, а там група ергени - от онези, дето не са още за войници, дотърчали отнякъде и чух ги да викат: "Ура!" и да пеят - "Край Босфора шум се дига...!" По едно време там дойдоха кметът - Ивана Личков и капитанът на войниците и им викат - да си опичат акъла, че войната не е само гюрюлтия и песни, а току-виж, че им връчили по една манлихера.
На следващия ден запасняците потеглиха да освобождават поробените братя от Тракия и Македония, изпратени от цялото село. На "Голямата вода" три ката хоро се изви - юнашко хоро. Запасняците играеха тежко, бавно, а стари баби и млади невести китки им връзваха и с кърпи ги даряваха. На раздяла, когато хорото спря и запасняците потеглиха, сама гайда засвири и Дойчин Касабов запя след нея:


Свири,гайдо, свири ненасвирила се! Мене, майка, праща на война да ида: на война да ида, с турчин да се бия, че са моите братя, роби и робинки и при Одрин града, и при Солун града. Думай, гайдо, думай не надумала се! Мойта стара майка ще ли ме дочака мойта стара майка, мойто първо любе
или в бой ще падна от куршум пронизан-
от куршум пронизан и от нож прободен.
Плачи, майко, плачи- ненаплакала се.
Жали. любе. жале­не нажалило се... /243/

Началникът на Родопския отряд, след като на 1 октомври е получил директива - отрядът да заеме изходно положение, дава указание на командира на 1-а бригада в Хвойна: "... при започване на военните действия, най-напред бригадата да се стреми да разбие и плени гарнизона на Тъмрашкия клин, като за тази цел ротите и батареята от Чурен и Лилково заемат гребена Модър тепе. Другите две дружини да настъпят от Кум Гедик към Девин... Останалата дружина от 21-и полк, заедно с батареята и доброволческата чета да се насочат към Пашмакли и Читак за прикриване фланга и тила на действуващите в Тъмрашкия клин войски"/29/,
На 4 октомври отрядът е получил нареждането: "По заповед на Главнокомандуващия, утре, 5 октомври в 7 ч.пр.пл. да се открият военните действия. Спо­ред добитите сведения турците са съсредоточили в Тъмраш един табор. в Девин един табор..." /29/.

На този ден (4 октомври) вечерта командирът на бригадата заповяда частите на 21 полк да се групират в 3 основни колони и да изпълняват следните задачи:

1. Дясна колона — 2 дружини и 1/3 скорострелна планинска батарея — да настъпи от Чурен и Лилково, с цел да атакува и плени противника, който заема връх Модър тепе и неговите западни разклонения (Голица—Ушите). След това да продължи действията към Михалково — Дьовлен, като се
свърже: от дясно с частите на 9 пехотен полк, а от ляво със средната колона на полка.

2. Средна колона — 1 и 4 дружина, картечната рота, 9 и 10 нескорострелни планински батареи — да настъпи в посока Чукуркьой (Забърдо) — връх Ченгене кьошк — връх Кум гидик — Дьовлен.

3. Лява колона — 3-та дружина, 8 не с. с. планинска батарея и четата на Стефан Калфа — да заеме и отбранява превала Рожен с цел да прикрива левия фланг на бригадата откъм Пашмакли (Смолян) — Устово.

4. Първа рота от 6 гранична дружина да съдействува на дясната колона в Чурен, а след това да настъпва в направление на Чуреково—Лесково—Девин. Втора гранична рота от същата дружина да настъпва в направление Брезе — Мугла и охранява средната колона. Трета гранична рота да настъпва със срсдната колона и я охранява от ляво. Четвъртата рота и четата на Шишманов остават на място и охраняват граничния участък на Рожен. [1]

Тази заповед ни позволява лесно да си представим бойния ред на войските. Но тук има нещо много по-важно, което никаква заповед не може да ни даде. Става дума за настроението на войниците. От обявяването на мобилизацията бяха изминали 16 дена. От 21 септември частите бяха разположени в граничните села, а от 24 септември някои роти бяха на самата гранична бразда и чакаха с трепет заповед за настъпление. На 24 септември стана и внезапната престрелка на поста Ченгене кьошк при село Забърдо, в която бе убит един чауш. Това изопна нервите на всички още повече.

Духовете се наелектризираха. Три десетилетия в училища, в къщи, в читалища, по седенки, от книги и вестници, от сказки и речи тези български войници бяха слушали за братя и земи, останали под чуждоземно иго, които чакат от тях освобождение. Цели три десетилетия (да не говорим за преди 1878 г.) войниците бяха възпитавани за този час, за тези боеве. Сега те бяха пред тях. И те чакаха възбудени.

Но войната със своите повратности носи не само ненавист, а и смърт, разрушение, отчаяние. Понякога се налага и отстъпление, и поражение. А какво ще бъде утре, когато тръбата засвири, през тези непроходими гори и планини?

Тревогата беше обхванала и селяните от околните села. Те спяха обути, та в случай на отстъпление на българската армия да могат по-скоро да избягат. Някои натовариха съдовете и завивките на конете, овчарите прибраха стадата в селата за нощуване. Жените не замръкваха на къра. Всичко беше нащрек. Войната се приближаваше с часове.

В Тъмраш също бяха обхванати от паниката. Старите тъмрашлии още помнеха преживелиците от Освободителната война и техните разкази и спомени възбуждаха духовете у помладите. Все пак до започване на бойните действия никой не напущаше селото. Турските офицери уверяваха селяните, че имат предостатъчнс сили, че от вътрешността пристигат големи военни поделения, и ще разгромят всичко по пътя си. Всъщност с какви сили разполагаха турците?

В Тъмраш бе настанен един турски табор, който с ротите си бе заел за отбрана околните висоти. Според донесението на изпратените в тила български разузнавачи, в Михалково имаше друг турски табор. Разузнавачите пишеха дословно: „Има разквартирувани по квартирите само около 1 табор турски редовни войници, без никакъв башибозук”. [1] Трети табор имаше в Девин. Четвърти — в Доспат. Освен това в Драма имаше три табора, а в Серес — два табора, 6 батареи и 4 ескадрона. В Неврокоп имаше цял полк. [2] В Смолян — друг полк и т. н. Срещу частите на Родопския отряд действуваха частите на 14-та турска дивизия с щаб в Серес. [3] Нейните 40, 41, 42-ри пехотни и 14-ти артелирийски полкове бяха заели позиция по непроходимите родопски върхове със заповед да не отстъпват ни едно било.

По височините около Тъмраш—Комаров камък, вр. Модър, Пилаф тепе и на юг турските постове бяха усилени. На много места бяха изградени каменни и земни окопи с пълен профил. [4] Главните сили турският командир разположи на Комаров камък и вр. Модър. Останалите разтегна по билата на Червен камък. Криви кошари, Пангарлица и Чуренската кула. Силите му не достигаха, за да прикрие плътно цялата си позиция. Турция закъсня с мобилизацията. Сред войниците имаше и някои мобилизирани от местното население, но те се брояха на пръсти и бяха предимно от най-младите запасни набори

Войната се приближаваше с часове. От двете страни войниците лежаха в окопите, насочили пушки едни срещу други.

Един заек можеше да вдигне шум, да предизвика престрелка по целия фронт и войната да започне.

На 5 октомври 1912 г. е издаден манифест за обявяване на войната, където четем:
"... Нашето дело е право, велико и свято... Нека юначният български войник си спомни геройските дела на своите бащи и деди и доблестта на своите учители - руси освободители и нека лети от победа към победа" /22/.


На 5 октомври в 3.15 часа командирът на бригадата получи заповед за започване на войната и веднага я предаде по летящата поща на частите. [1] Но вместо да заповяда настъпление по целия фронт, както бе запланирано по-рано, щабът на отряда нареди на 5 октомври да настъпят само ротите от Дясната колона, т. е. само 2-ра дружина, която опасваше село Тъмраш. До вечерта тази колона трябваше да овладее рубежа на върховете южно от селото, а именно: Маркова чука, Голица, Голяма поляна (Каракачанските мандри, връх Зигош (Жигош). Всички други части на бригадата получиха заповед да се придвижат на самата гранична линия, но да настъпят чак на следващия ден.

Тази заповед по същество измени първоначалния замисъл на командуването. Вместо обхват, частите на бригадата атакуваха почти фронтално, и то най-острата част на Тъмрашки клин, където върховете бяха най-непроходими. В самата заповед бе заложен неуспехът за обкръжение на турските части около Тъмраш, а оттук произлязоха и по-големи неудачи през следващите дни.

Това ще стане още по-ясно, като разглеждаме по-конкретно бойните действия през първия ден на войната. От самата карта е видно, че граничната линия около Тъмраш образува един малък клин, или по-право тя съставлява острието на самия Тъмрашки клин. Затова дясната колона, т. е. 2-ра дружина на 21-ви полк също бе разделена на две групи — Лилковска, в състав от 5-та и 6-та рота, и Чуренска. в състав от 7-ма и 8-ма рота и 1-ва батарея от 3-ти артилерийски полк. [2] Дружината в момента броеше 6 офицери, 1 офицерски кандидат, 1 лекар, 97 подофицери и 1214 редници и ефрейтори. [3]

Първа гранична рота от 6 гранична дружина имаше личен състав около 350 души. [4] Граничарите от постовете нз Модър, Пилаф тепе и Комаров камък се преподчиняваха на съответните роти, които действуваха при постовете им .Но командирът на граничната рота капитан Спасов получи и самостоятелна
задача — „да нападне и превземе турските постове от Чурен до Акташ” (Пангарлица). [1]



На книга тези две местности за читателя не означават нищо. Но който познава района, веднага ще си представи една верига от постове по гористи била, стръмни скатове и скалисти урви. Задачата е наистина трудна.


илюстрации от: planina.e-psylon.net/viewtopic.php

Село Чурен е на единия връх, а постът на Ак таш (Пангарлица) е на другия. Разстоянието по въздуха не е повече от 3—4 километра, а по земя е 3 часа. Границата се движи по гористото било на Пангарлица—Топкория, Криви кошари, Червен камък, после се спуща по отвесния скат и скалистите урви на запад от Червен камък и като върви 2—3 километра, потъва в пропастите на Чуренска река, после отново започва да се катери по билото, южно от село Чурен и като измине нови 3—4 километра, стига връх Комаров камък.

На граничарите се поставяше задача да превземат турските постове по граничната линия и да настъпят на юг. И те изпълниха достойно заповедта. Те бяха предимно от съседните родопски села: Лилково, Ситово, Орехово, Хвойна, Павелско, Бойково, Дедево, Сотир, Чурен, Брезовица. По тези и такива чукари те бяха отраснали от деца, познаваха всяка педя земя и характера на планината, а несправедливата граница, поствена през 1886 година, тегнеше в душите им и те жадуваха да я сринат. Най-после дойде и тоя час и те изпълниха достойно своя дълг.

На този ден в 3 ч. 15 м. пр.пл. командирът на 1 -а бригада получава телеграма за обявяване на войната и заповядва на ротите в Лилково и Чурен да настъпят на 5-и сутринта, като групата войски в Лилково атакува и овладее западния склон на Зигош тепе /връх Модър/ и връх Гол. поляна - северозападно от Модър /29/


Най-високият масив тук е Модър, с командната му висота Зигош тепе (1992 м). Граничните постове на България и Турция бяха от двете страни на Зигош тепе, но самият връх бе „ничия земя”. Командирът на Лилковската група, капитан Челбов, се боеше, че турците могат да заемат върха и да създадат големи затруднения. Затова той още на 24 септември заповяда на граничарите и на един взвод от 5 рота да се изкачат на самия връх и да останат там. [2] Това се оказа много целесъобразно. На 3 октомври турците също направиха опит да се изкачат на върха, но вече беше късно, там стояха българските войници. [3]

Капитан Челбов очакваше войната да започне всеки момент и затова държа 5-та рота три денонощия в окопите на самата гранична бразда, въпреки постоянните мъгли и дъждове.


На 4 октомври той върна 5-та рота в Лилково, но нейните позиции зае 6-та рота.

През тези дни е наредено в Лилково да се пази пълно спокойствие от насе­лението - да не се събират на групи, да не светят нощем и палят огньове, за да не усетят турците случайно кога ще е датата и часът на.


На 5 октомври, в 6.30 часа един патрул от българската застава св. Илия отиваше към поста Пилаф тепе и попадна на турски секрет, който веднага откри огън. Престрелката веднага се предаде по цялата гранична линия. Въпреки усилията на командира на Лилковската група да прекрати престрелката, това не стана. Духовете бяха неимоверно възбудени. И така, на 5 октомври 1912 година на връх Модър, на 5 километра от Тъмраш и Лилково, пукна първата пушка на Балканската война.

Боят за Тъмрашкия клин и за Тъмраш започна. В 9 часа капитан Челбов вече беше поставил задача на всеки взвод от 6-та рота поотделно за настъпление. Чакаше с нетърпение само да пристигне и 5-та рота от Лилково, която през това време се изнасяше с бърз марш в посока на Модър. И когато 5-та рота пристигна, капитанът заповяда на взводовете от 6-та рота да настъпят, а 5-та рота остави във втори ешелон.

Дядо Коста Камбуров /221/, участник във войната, разказва:
- Взеха ме войник през 1904 г. Ние, които бяхме от Лилково, след като изкарахме службата, ни опре­делиха за граничен резерв и при всяка престрелка грабвахме пушките от черквата, където стояха складирани и отивахме да браним границата. При мобилизацията през септември 1912 г. мен ме зачислиха в 6"а рота от 2-а дружина на 21-и полк.
На 4 октомври нашата рота зае позиция на Модър. На другия ден беше пе­тък и рано сутринта - преди изгрев слънце, турците първи откриха огън по на­шия патрул, който беше изпратен от "Модър" към "Пилаф тепе". Войната започ­на. Още след първите изстрели към върха с усилен марш, за да се включи в ата­ката, се насочва и 5-а рота, която беше разположена в Лилково. Ние, на Модър, цяла нощ не бяхме мигнали, стискахме пушките в ръце и чакахме заповед. Капи­тан Челбов, щом пристигнаха войниците от 5-а рота, ни вдигна в атака. Вървим изправени, мълчаливи, а турците стрелят ли, стрелят по нас. Наближихме ги и турците сякаш побесняха и така зачестиха стрелбата, че ни принудиха да залег­нем. Но и залегнали взехме да пълзим и на прибежки да приближаваме турските окопи. След няколко прибежки се групирахме съвсем близо до окопите им.

- Напред юнаци! - извика капитан Челбов и сам с гола сабя се втурна срещу турците.
Скочихме след него всички и след нова команда: "Ура, на нож!", завзехме турските окопи. Още като се вдигнах след капитан Челбов и вървях на щикова атака и с цяло гърло виках "ура-а", турците ме удариха с куршуми в ръката и в крака. Паднах до самите окопи. Лежа ранен и гледам как другарите ми се раз­правят с турците в техните окопи - никакви изстрели, никакви команди, а само охкане и провикване, мушкане и душене, докато турците не издържаха и удари­ха на бяг. Като ме вдигаха на носилка забелязах да лежат и да се превиват натръшкани не по-малко от 15-20 турски войника и то заедно с техния командир. Мен ме свалиха в Лилково, а оттам - в лазарета в Хвойна. След като оздравях ме изпратиха в Девин - в тамошния гарнизон. Там бях заедно с лилковците Атанас Аризанов, Коста Коилов, Ангел Караманов и др.

Костадин Палавуров /253/, съвременник на тези събития, си припомня:
- Преди и по време на Балканската война на власт в Лилково бяха демокра­тите, а кмет - техният водач Иван Личков. По нареждане на кмета, кухнята на войниците беше настанена в къщата и двора на Даймян Стоянов - водач на на-родняците. Кметът беше заповядал на цялото село да се приготви за бягство, та ако турците пробият фронта да бягаме през Ситово към Бяла черква, а оттам - в Марково, Пловдивско. Щом стана мобилизацията, докараха пушки бердани и ги раздадоха на всички мъже в селото, които бяха годни да носят оръжие и с тези пушки те ходеха да жънат и вършеят. После много от тези мъже се присъедини­ха към войската и по групи се заеха с охраната на завзетите села в Девинско.

Първата пушка гръмна рано сутринта, в петък, на връх Модър. Войниците в Лилково, щом чуха този изстрел, изляха казаните с чорбата на "Голямата вода" и веднага се спуснаха към Модър. Само след минути отсреща "Пицурица" (където е параклисът с аязмото “св. Богородица” – бел. Ред.) почерня от бързащи войници, които даже притичваха, за да стигнат по-скоро огневата позиция на Модър. Горе - на "Фойнак", кметът изпрати наблюдатели, за да следят атаката на българските войници и в случай на опасност да съобщят на мир­ното население, за да може то навреме да избяга по набелязания маршрут. В очакване на сражението Лилково беше цялото в тревога - товареха се коне, пъл­неха се чували, премятаха се - торби през-рамо," а някои копаеха в градините и заравяха тенджери, гърнета и какво ли не.

По едно време на Модър загърмя и затрещя. "Дай, боже, сила! Помогни Исусе Христе на болгарската войска! Зашити ни. света Майко, от поганците!" - викаха и се кръстеха жените. Стрелбата на върха все повече и повече се ожесточаваше, след това затихна. "Нашите атакуват. Сега там са гуша за гуша!" - рекоха по-възрастните мъже с бердани, засега останали в селото и също се прекръстиха. Чу се отново стрелба, но този път оттатък Модър, а заедно с нея едно мощно и неудържимо викане "ура" разтърси селото. Викаха децата, викаха младежите, викаха с немощни гласове и старците, а жените плачеха от радост и се прегръщаха.
На другия ден, след обяд, Лилковски младежи бяха проникнали в Тъмраш за пушки и пищови, а като се върнаха оттам казаха, че в селото нямало жив чо­век. Сутринта, в неделя, цялото Лилково се втурна за яма в изоставеното Тъмраш /253/.
- Като стана мобилизацията и мъжете тръгнаха на война, ние-жените, полу­чихме от държавното брашно и започнахме да месим хляб на войниците, които бяха в селото - разказва баба Велика Личкова. - Имаше един капитан в къщата на Деведжиеви, дето е до Касабови, който викаше на кмета: "Ти сега си сайбията на Лилково и трябва да приготвиш хората за всякакви изненади. Ако видиш, че пушките пукат насам - към "Беглицконо" бягайте, ако чуеш, че пушките пукат нататък - "ура" викайте и песни пейте!".
Като запукаха на Модър - изплашихме се, а кметът ни вика: "Не се страхувайте! Нашата войска е много силна и ще ройне турцине". Така и стана. Турците побягнаха.


копирано от: http://www.voininatangra.org/modules/ipboard/index.php?showtopic=3453

Тези места са ми познати. По времето, когато мелеха за чакъл камъните от гробищата на мюсюлманите от х. Върховръх организирах разработка и спасихме два паметника. Единият е на вилата ми - Мустафа, син на Иляз, починал през 1833 г. - а другият заровихме за не стане на чакъл. Излъгахме ДС! Познавах Ангел Вълчев от времето, когато идваше в Редакцията на сп. "Родопи" за да поместят откъси от книгата му. Той почина рано. Бяхме приятели с Константин Канев, друга голяма личност. Антгел Вълчев, Константин Канев и Васил Дечев направиха най-добрите монографии за родопите.
Родопите са една от моите любови. В последните години посещавах предимно Източните. Сего съм поо българските територии извън България. За много любови обаче един живот не стига...

Всяка планина има своя красота - ние също като теб откриваме навсякъде райски кътчета (кога със, кога без снимки:)))
Поздрави!