Малко легенди в австралийската история са така завладяващи и морално отблъскващи, като тази за Александър Пиърс. През 1822 г. ирландският крадец на обувки избягва с други седем затворника от остров Сара – известен с бруталността си затвор в Земята на Ван Диймън, и изчезва в суровата пустош. 49 дни по-късно той се появява сам и, когато го залавят, разказва как бегълците са се избивали и изяждали един друг, за да оцелеят.

Александър Пиърс избягал от една от най-страшните адски дупки в Тасмания, само за да изживее поредния кошмар.
Напълно нормален

Мъжът, изправен на подсъдимата скамейка във Върховния съд на Земята на Ван Диймън не изглеждал като някой, който е „обременен с тежестта на човешка кръв, за когото се вярва, че е пирувал с човешка плът“, както го описва вестник „Таун Газет“ на 25 юни 1824 г. В действителност, той изглеждал напълно нормално. Висок 1,60 м, малко под стандартния ръст за началото на 19-и век, с жилава и силна осанка и състарен за своите 34 години.

Нищо не отличавало родения в Ирландия Александър Пиърс от върволицата затворници, пъплеща из съдебните зали в Хобард Таун. С едно изключение – той бил първият самопризнат канибал, който се появявал тук.

Двайсет месеца по-рано, Пиърс и седем други затворници избягват от затвора на остров Сара, намиращ се на западния бряг на Тасмания – най-изолираният и страшен затвор в Британската империя. По жаргона на тогавашното време, това било място за вторично наказание, където се изпращали неконтролируемите затворници, нарушили многократно закона, докато излежават първоначалната си присъда. Пиърс бил единственият оцелял от продължилото девет седмици бягство в едно от най-трудните за живот места в света.

По време на пътуването им, петима от неговите другари били убити и изядени от колегите си. Двама други умрели от изтощение. Тъй като канибализмът бил нещо нечувано за европейците, случаят на Пиърс се превръща в сензация в Хобарт Таун, Лондон и дори в Съединените Щати.
Крадец и бунтар

Първоначално Пиърс бил осъден през 1819 г. на седем години затвор. Неговото престъпление, вероятно не първото, било кражба на обувки. Само професионален крадец би задигнал цели шест чифта.

Пиърс бързо се отличил като проблемен бунтар. В периода от пристигането му в Тасмания през февруари 1821 г. и началото на август 1822-а, когато го изпращат в Маккуари Харбър на остров Сара, той офейква два пъти, получава четири бичувания – 50 удара с камшик за незаконното присвояване на две пуйки и три патици, още 25 и 50 удара за пиянство и непристойно поведение, и още 50 удара и шест месеца работа във вериги за кражбата на ръчна количка.

През март 1822 година Пиърс офейква отново. Залавят го след три месеца. На не особено милостивите съдии в Хобарт Таун им дошло до гуша от неговите изпълнения и го изпратили да излежи остатъка от първоначалната си присъда в Маккуари Харбър. Той кротувал там около шест седмици преди да хване гората заедно със седем други затворници, слагайки началото на най-необикновеното и прочуто приключение в затворническата история на Австралия.

По онова време обитаемия център на Тасмания бил отделен от западното крайбрежие от диви и неизследвани земи.

Както пазачите, така и затворниците, намирали Маккуари Харбър за мрачен и нерадостен, а времето за отвратително. Основната работа на затворниците била да режат и транспортират фин чамов материал, използван за строежа на лодки.

Днес местността около Маккуари Харбър е ценена високо заради своята изолираност и е защитена като едно от най-впечатляващите диви места на Земята. Това е остров, покрит с прохладни дъждовни гори – остатък от необикновената растителност на огромния южен суперконтинент Гондвана.

Тук се среща миртов бук, керевизов бор и бор „Кинг Били“, както и най-древното от всички иглолистни дървета, борът Хуон, който живее до 3000 години и се намира единствено в Тасмания.
Безразсъдно бягство

На 20 септември 1822 година, осъдените Александър Пиърс, Александър Далтън, Томас Боденхам, Уилям Кенърли, Матю Травърс, Едуард Браун, Робърт Грийнхил и Джон Мадър режели борова дървесина в източната част на Маккуари Харбър. Уморени от суровата дисциплина, те решили да избягат.

Възнамерявали да отплават с китоловен кораб на север от Маккуари Харбър и да намерят свободата на някой остров в Тихия океан, или дори в Китай. Лесно се справили с пазача си, откраднали лодка и прекосили залива. Но сетне потопили лодката и се втурнали към горите и планините, заобикалящи пристанището. Насочили се на изток, но били напълно неподготвени за онова, което ги очаквало по време на тяхното 225-километрово пътешествие.

Днес този район се счита за един от най-суровите в света и се посещава единствено от опитни туристи, снабдени с подходяща екипировка. След осем кошмарни дни, прогизнали до кости, измръзнали и умиращи от глад, мъжете започнали да се карат за храна.

Един от тях – Уилям Кенърли – се пошегувал жестоко: „Толкова съм слаб, че бил хапнал човешко“. Скоро се оказало, че той въобще не се шегува. Смятал, че трябва да убият най-слабия от тях. Някои от останалите се възпротивили, че убийството, дори в отчаяни обстоятелства като тези, е грешно. Но Робърт Грийнхил се съгласил с Кенърли. Той бил толкова обезумял от глад, че решил да убие Александър Далтън, който доброволно бил станал бияч в затвора, а никой не харесвал такива хора.

Грийнхил грабнал брадвата и я стоварил върху главата на Далтън. Матю Травърс се притекъл на помощ и прерязал гърлото му с нож. После почти всички заедно го изкормили и го разделили на порции, които изяли.

На следващия ден, страхувайки се, че могат да станат следващите жертви, Браун и Кенърли решават да се върнат на остров Сара. Всичко било по-добро от това да бъдеш убит и изяден от другарите си в пустошта. Те успяват да стигнат до крайбрежието на Маккуари Харбър, но скоро след това умират от изтощение.
Широко отворени очи

Останалите петима продължили, водени от моряка Грийнхил. Благодарение на неговите умения да се ориентира по слънцето и звездите, групата била в състояние да пътува 42 дни право на изток към населените райони. Един необикновен подвиг.

Междувременно, един след друг, най-слабите мъже от групата бивали убивани с брадва, за да осигурят храна за останалите. След пет седмици безкрайно ходене, останали само трима: Грийнхил, Пиърс и Травърс. Повечето убийства извършил Грийнхил, но Пиърс и Травърс също участвали. В началото готвели месото и вътрешностите, но после просто ги поглъщали сурови. Вече били стигнали до не толкова трудна местност, но без умения, нямало как да се прехранват от гората.

В крайна сметка, подтикван от нечовешки глад, Грийнхил бил изправен пред перспективата да убие ранения си приятел Травърс, ухапан по крака от отровна тигрова змия. Кракът на Травърс вече показвал признаци на гангрена и Грийнхил и Пиърс го влачили и носили пет дни, докато накрая той им се примолил да го убият. Единственото им оръжие била брадвата. Те го убили в съня му и го изяли.

Но проблемът с човешката плът е, че макар и богата на протеини, тя никога не засища наистина глада, заради липсата на въглехидрати, осигуряващи енергия. Точно затова им се налагало да убиват толкова често. Без значение колко изяждали от другарите си, все не им достигала сила за това изтощително пътуване.

Пиърс и Грийнхил се мъчили още осем дни, играейки си на котка и мишка, не смеейки да заспят от страх, че другият ще ги убие, ако затворят очи и се унесат. Пиърс бил този, който успял да остане буден достатъчно дълго, за да грабне брадвата и да убие спящия Грийнхил с удар по главата.

В крайна сметка ирландецът стига до цивилизацията, където се сприятелява с бивш затворник и настоящ овчар. Той остава на свобода още няколко месеца, ограбвайки ферми и задигайки овце, преди най-накрая да бъде заловен.
Ново бягство

Невероятно, но когато Пиърс разказал на властите за своето кошмарно пътуване и за канибализма, съдията и местният свещеник, преподобният Робърт Нопууд, не му повярвали, смятайки че той си съчинява историята, за да прикрие своите приятели, за които се вярвало, че са още на свобода. Окован във вериги, Пиърс бил върнат на остров Сара, където затворниците го провъзгласили за герой.

Няколко месеца по-късно той отново избягва по време на работа, този път насочвайки се на север, по източното крайбрежие на Маккуари Харбър, заедно с младеж на име Томас Кокс, който му бил извадил душата с молби да го придружи в опита за бягство.

Когато го залавят 11 дни по-късно край устието на река Кинг, Пиърс имал човешко месо в джоба си, а от спътника му нямало и следа.

Защо отново е почувствал нуждата от канибализъм остава загадка, тъй като у него намерили и друга храна. Психопатът Пиърс споделил, че човешката плът му се струва далеч по-вкусна от обикновената храна. Очевидно бил развил вкус към нея, както и към убийствата.

Впоследствие Пиърс признава, че бил убил Кокс в изблик на ярост, защото внезапно осъзнал, че младежът не може да плува и ще се превърне в постоянна спънка за неговото бягство.

По време на процеса свидетели споделят, че Пиърс се бил предал, защото нямал повече надежда, че някога наистина ще успее да бъде свободен. Освен това бил отвратен до ужас от собственото си нечовешко поведение. Той наистина показал признаци на разкаяние преди екзекуцията си.
Музеен експонат

Канибалът бил изправен на съд за убийството на Томас Кокс в студения зимен ден на 20 юни 1824 година. Главният съдия Джон Лус Педър бил съвестен магистрат, но често се заяждал с обвиняемите, казвайки им, че не бива да се оплакват от суровостта на наказанията си, тъй като са знаели какво ги очаква.

Прокурор на процеса бил Джозеф Тайс Гелибранд. По ирония на съдбата, самият той се загубва в горите край Мелбърн през 1837 година и се смята почти със сигурност, че е бил убит от аборигени.

Пиърс нямал адвокат и няма сведения да е опитвал да се защити сам. Делото било кратко, а присъдата – неизбежна. Съдията обявил, че Пиърс трябва да умре, а тялото му да бъде предадено на хирурзите за дисекция.

Тридесет дни по-късно, след като получава причастие от католическия свещеник отец Филип Конъли, Пиърс е обесен в двора на затвора в Хобарт Таун в 9 часа сутринта на 19 юли 1824 година.

Предаването на тялото за дисекция било необичайна прибавка към смъртната присъда, но по логиката на криминалното правосъдие от 19-и век, в него имало очевиден смисъл: трупът на канибала да бъде канибализиран за науката. Черепът на Пиърс впоследствие се озовава в Академията по естествени науки във Филаделфия, където е изложен като музеен експонат.

Така приключва едно от най-великите и страховити приключения в богатата затворническа история на Австралия.