Психология :: Събиране на информация в процеса на психологическото консултиране.

Събирането на информация за клиента в процеса на консултиране има само една цел - да разшири представата за личността, личната история и житейската ситуация на клиента, за да улесни формулирането на психотерапевтична хипотеза.

Цялата тази информация е поверителна, не трябва да се разпространява и трябва да се използва само в полза на клиента, за да му помогне в решаването на психологическите проблеми.

Процеът за събиране на информация преминава през четири нива:

1) предварителна информация;

2) тестване и анкетиране;

3) събиране на предварителна информация от психотерапевта;

4) търсене на задълбочена информация по време на психологическо консултиране.

Още в началото на консултацията се събира предварителна информация за клиента. Ако психологът работи в консултативен център, най-добре е тази информация да се получи от някой друг, например, секретар при записване за прием, но в други случаи това трябва да се направи от самия психолог. В списъка от първични сведения влизат следните елементи:

-име и фамилия (поради поверителност, фамилното име може да не се запише);

-адрес (също не е задължително) и телефон (за предпочитане, но и клиентът има право да не го съобщи);

-възраст;

-професия и образование;

-семейно положение;

-от кого е насочен;

-дали е имал опит при работа с психолог или психиатър;

-предварителната тема на заявката.

След това може да бъде направено предварително тестово изследване, за получаване на необходимата информация относно особеностите на личността на клиента и за „проблемните“ сфери.

Основните сфери, които трябва да бъдат оценени чрез събирането на информация са:

1.Мирогледните възгледи и житейската позиция на личността, нагласата й към света (позитивна или негативна). Много важно в тази насока е да се прецени доколко тази житейска позиция е в синхрон със семейната среда или й се противопоставя.

2.Сферата на доминиращите потребности, интереси и ценности, какъв е начинът, по който те се удовлетворяват (постигат) и дали въобще се постигат. Много важен момент в тази насока е да се прецени може ли човекът разбира по смисъл своите потребности (цели, желания); дали те реално определят неговата активност; доколко са адекватни; до колко те на практика мотивират неговата дейност; доколко (и в каква степен) е налице дисонанс между значимите за индивида ценности и тяхната практическа реализация. Много важен момент е и оценката дали клиентът си дава сметка доколко значимите за него потребности и ценности са съразмерни спрямо неговата годност - това именно е мярката за нивото на личностната зрялост, а самата им реализация определя кои потребности са фрустрирани.

3.Сфери на професионалните умения, ангажираност, амбиции. След събирането на информация в тази насока е важно да се прецени доколко желанията на клиента в това направление се синхронизират с неговата действена активност за тяхната практическа реализация.

4.Сфери на уменията за интерперсонални контакти - тук се включват уменията за непосредствено общуване (неангажиращите, ежедневните контакти); умението за контакти в приятелската (неформалната) група; уменията за формални (особено професионалните) контакти. Най-важното в случая е да се прецени доколко човекът е отворен или затворен към контакти в интерперсоналните си отношения; дали за клиента е важно или не е да е с хората. Затворени хора са тези, които толерират повече самотата, намират повече спокойствие и удовлетворение в нея. Освен това е важно да се оцени и доколко индивидът е способен трайно да поддържа контактите; кои са областите, които най-често са конфликтни за него в общуването с другите; какви умения за общуване притежава (напр. как индивидът се самооценява).

Да се прецени дали е налице ангажираност със собствения си "Аз" (по принцип хората, които обичат себе си, толерират самотата). Важно е също така да се изясни каква е самооценката на клиента за собствените му годности и качества, с позитивни или с негативни качества той е повече ангажиран.

5.Сфера на конфликтите - важното в случая е да се изясни, да се събере информация по какъв начин в ситуация на конфликт клиентът решава този конфликт, има ли лична стратегия за справяне с конфликтите? Важно е освен това да се оцени дали в конфликтна ситуация индивидът прави анализ; дали умее да анализира и своята вина; дали я отхвърля (това говори за екстрапунитивно, т.е. насочено навън, поведение) или я приема (тогава става въпрос за интрапунитивно, т.е. насочено навътре, поведение). Освен това важен момент е и оценката дали клиентът притежава умението за изграждане на варианти за решаването на конфликта, или не е способен да го стори.

6.Сфера на уменията за партньорство и на уменията за родителство.

Това е една много важна част от човешката психика, поведение, дейност. На първо място тук е уточняването на сферата за налагане на интимност, като при това уточняване от първостепенно значение е да се щади човешкото достойнство, да се определи кога клиентът е готов да се „отвори“ или още не е в състояние да го стори. На този етап от консултирането се събира и информация за евентуалните травматични събития, преживяни от индивида.

Консултиращият психолог не бива да забравя, че при събирането на информацията и при преценката на уменията за интерперсонално общуване, следва да се отдели специално внимание на емоционалната оценка на клиента.

В традицията на западната психотерапия внимателно се провежда тестиране на клиента първо с общ въпросник, а след това със специализиран, за да се определи правилно профила на проблема и евентуално да се насочи към подходящ друг специалист. За това предварително проучване могат да се изразходват две сесии и дори повече. Тази предварителна процедура обаче много зависи от индивидуалния подход на психолога.

На този етап могат да бъдат използвани някои тестове, разработени за изучаване на личността: тест за определяне на акцентуации на характера, тест на Люшер, Тематичния аперцептивен тест или някаква друга проективна методика. Получената по този начин информация не винаги информира психолога за нещо важно, което не може да се научи с помощта на клиниченото интервю (беседа). По тази причина повечето психолози не тестват клиента предварително или използват много кратки тестове. За децата често се използват рисунъчни проективни техники.

По-специализирано проучване се извършва в началния етап на терапевтично интервю. Целта му е да се получи най-важната информация от гледна точка на психолога, която може да е необходима за да се създаде терапевтична хипотеза. Въпросите на психолога се определят от вида на проблема, който трябва да се реши и от желанието на клиента, но винаги в по-широк обхват, отколкото изглежда, че е необходимо, защото никога не се знае в коя сфера може да бъде основния фактор, определящ възникването на проблема. Понякога най-важната информация се разпознава на петата, десетата или друга сесия, след което внезапно всичко става абсолютно ясно.

Ето някои от по-важните теми, които обикновено трябва да бъдат интервюирани:

а) отношения с родители, братя и сестри и други близки роднини в детството;

б) особености на родителското семейство и принципите на възпитанието (например, авторитаризъм, игнориране, насилие, родителски директиви);

в) наличие на психологически травми – в този списък могат да попаднат различни събития, които са оставили силен емоционален отпечатък в душата на детето или възрастния, например:

-заплаха за живота в резултат на произшествие, катастрофа, атака или болест;

-родителски развод;

-физически недостатъци;

-изолация от родители или връстници (например, детето е отгледано от бабата в продължение на години или съучениците са го тормозили – чувствало се отхвърлено);

-физическо или сексуално насилие;

-смърт на значими родственици;

-травма при раждане;

-унижение, преживявания на някаква непълноценност;

-нещастна любов и т.н.

г) житейски цели, желаното бъдеще, амбиции;

д) сексуален и семеен живот.

е) религиозни убеждения, философията за живота.

Ясно е, че е невъзможно при интервюто да бъдат засегнати подробно всички елементи, дори не е необходимо да се докосват някои теми, които очевидно не са свързани с вълнуващия проблем на клиента. Могат да бъдат задавани открити въпроси като: „Разкажете ми за вашето детство…“ – ако в този период се е случило нещо наистина сериозно, то обикновено клиентите си спомнят това или „Как се оценявате?, „За какъв живот мечтаете? В редица случаи могат да се задават конкретни въпроси, като за тях психологът се ориентира в процеса на разговор.

Пример:

Клиентка е решила да разреши проблем на взаимоотношенията си със своя приятел, но по някои признаци се разбира, че тази история е само епизод от предишни преживявания в ситуации, в които тя поради някаква причина винаги се оказва в беда. На поставени от психолога въпроси за отношението на родителите към нея, жената споделя, че не е имала баща, а майка й не я обичала – упреквала я, че „прилича на баща си“, че „ще пропадне в живота, както баща й“ и т.н. Като дете често е имала мисли за самоубийство. Вижда се, че в контекста на тази информация проблемът придобива напълно различни характеристики.

По време на консултирането психологът търси и дълбока информация, която може да обясни произхода на различни проблеми на клиента, но които не са реализирани или са скрити от него. Осъзнаването и дори само споменаването на тези сведения по време на терапията, могат да имат решаващо влияние върху преодоляването на проблемите на клиента. Терапевтът понякога дори не може да познае каква тайна е скрита в дълбините на психиката на клиента, но той провежда системно търсене на тази информация, използвайки различни методи. В психоанализата например, (а и не само при нея) може да се използва методът на свободните асоциации, в емоционално-образната терапия – мислен диалог с част от личността и т.н. В резултат на това се извършва точна психологическа диагностика на причините, довели до проблема на клиента, а това създава условия за бърза и ефективна корекция на този проблем.

Пример:

Обсъждайки с младото момиче ирационален страх от смъртта, терапевтът открива множество причини, които биха могли да доведат до тази фобия, но все нещо му отбягва. Едва на третата сесия момичето изведнъж си спомня, че когато е била на три години и за пръв път е дадена на детска ясла, инцидентно при влизане в кухнята, там срещу нея се е появило непознато момче с нож в ръка, което казало: „Сега ще те нарежа на парченца и ти ще умреш“. След обсъждането на този епизод и прилагането на подходящи коригиращи процедури, клиентката се справила с фобията.

Събиране на невербална информация за клиента.

Терапевтът получава огромен обем от информация от наблюдение на различни невербални прояви на клиента. Става дума не само за жестове, пози и изражения на лицето (мимики), но и много други данни, които обикновено не са написани в ръководствата. Събирането на невербална информация се извършва не само в началото на разговора, но и по време на цялата терапевтична работа. Невербалната информация може да бъде както предварителна, така и дълбока, тя трябва да се оценява като специален и изключително важен информационен канал. Данните, получени по невербален път имат значение само в контекста на характера на клиента и на обсъждания въпрос. Те потвърждават или не потвърждават основната терапевтична хипотеза.

Още при първите движения след влизане в кабинета, по общия външен вид, терапевтът разбира към кой социални слой принадлежи клиента, което подсказва за вероятните му основни ценности и стремежи. Националността, религиозните убеждения или липсата на такива, богатството или бедността понякога се виждат едновременно.

Поза, интонации и изражения на лицето могат да говорят за това колко ригидно или обратно, гъвкаво е мисленето; доколко клиентът е наясно със своите емоции и телесни усещания. Характерът и темпераментът на клиента се възприемат холистично от психолога чрез много малки детайли на външния вид, физиката, начина на общуване, стилът на обличане, изразяването на очите и т.н. За определяне особеностите на клиента голямо значение имат знанията на психолога за типовете личности, които могат да се разкрият по съвсем незначителни признаци.

Оценка на телосложението и телесните защити.

Съвременната наука не потвърждава теорията за връзката между телесната конституция и характера, но в много случаи класификациите на Кречмер или Шелдън се оказват достатъчно точни и могат да се използват.

Например, в съответствие с концепцията на Кречмер, астеничната физика се характеризира с признаци на шизоиден характер, лицата с атлетично телосложение са по-тясно свързани с епилептоидните черти, а хората пикничен тип имат свойства на циклоида.

Пример:

Пред млад и симпатичен мъж с пикнично телосложение, приличащ на дебел добър мечок, терапевтът прави предположение, че най-вероятно той е склонен периодично да променя емоционалното състояние: в един период е оптимист и пълен с енергия, а в друго време е потиснат. Клиентът бил изумен, реагирайки: „Как познахте?“ Оказало се, че периодична депресия била свършила своето, клиентът бил съвсем измъчен и отчаян от мисли за самоубийство. Тогава психологът споделил, че за хората с неговото телосложение са много характерни цикличните чести промени в настроението, което също било потвърдено от клиента. Оказало се, че тази информация изиграла важна роля: клиентът осъзнал, че не може да промени своите типологични черти, но може да се грижи за себе си по време на периоди на потиснато настроение.

Тази информация е полезна за самия психолог: ако видът на човека е ясно изразен, той може да бъде от голямо значение при провеждането на терапията. Разбира се, типът на личността може да се определи чрез тестове, но не винаги има време за тестване, освен това прозрението на терапевта създава силно впечатление на клиента.

Темпераментът също понякога ярко се отразява в телосложението. Слаб, напрегнат, с нисък ръст човек е по-скоро меланхоличен: той е неспокоен, лицемерен и песимистичен, но има по-висока чувствителност. Той най-вероятно той е с ниска самооценка, затворен за другите хора в смисъл на дълбоки чувства, изпитва страх от доверие и саморазкриване, пасивен е в случай на конфликт и дълбоко преживява неуспехите.

Слабият, висок и силен човек е най-вероятно холерик. Той е рязък, импулсивен, емоционално експресивен, избухлив, раздразнителен и агресивен. Той обича работата си – работи до изнемогване. Открит е към хората – споделя, саморазкрива се. Лесно се адаптира.

Флегматичният човек е обикновено пълен, бавноподвижен, с неизразителни изражения на лицето. Той обича стабилността, трудно свиква с промени, верен е на приятелите си, сдържан, търпелив, миролюбив, спокоен.

Сангвиникът обикновено е с плътна физика, но е мобилен, енергичен, с големи, блестящи очи. Той лесно се адаптира към новите условия и понася затрудненията. Той е отворен, оживен, безгрижен и инициативен.

Наднорменото тегло на клиента може да означава, че той има орална зависимост от храна и най-вероятно с храна компенсира дефицита на удовлетворение в други сфери. Възможно е наднорменото тегло да е своеобразна защита от тревожността. Децата със затлъстяване най-често изпитват липса на майчинска любов и ограничаване на независимата дейност, т.е., тук следва да се търсят аномалии в родителския стил на взаимодействие.

Постоянното напрежение в областта на гърба (плещите, рамената) и мощната мускултура създава впечатление за характерен напред наклон, наподобяващ стойка на атлант, който „държи небето“ – такъв клиент се характеризира с чувство за дълг и вина, той е перфекционист, който не допуска грешки. Той е склонен да бъде отговорен за други хора, но има скрито желание да доминира, работи упорито и търси похвала за работата си. При него най-вероятно родителите му са го възпитали в строгост и са исквали от него високи резултати и отговорност.

За да може адекватно да се прецени характера на един човек по някои малки вербални и невербални знаци, е полезно психологът да е запознат с психоаналитичната теория за характера, типологията, основаваща се на идеите на Юнг, както и типологията на акцентуираните характери. Много полезна информация, се получава чрез класификацията на Вилхем Райх и Александър Лоуен, които позволяват да се разграничат шизоидни, орални, психопатични, мазохистични, ригидни, хистерични и други видове личности. Ако терапевтът забележи, че клиентът попада в един от описаните видове, той може да насочи терапията в правилна посока.

Пример:

Човек с късо, плътно и мускулно тяло създава впечатление, че постоянно сдържа някакъв вътрешен натиск, който може да доведе до експлозия – той най-вероятно принадлежи към мазохистичния тип. Той потиска чувствата си, изпитва големи затруднения в тези ситуации, в които е необходимо да прояви инициатива, гневи се на самия себе си, а самооценката му е занижена. Именно тук може да се появи хипотеза, обясняваща в какви условията на живот в детството за се развили тези черти на характера.

Теорията за телесната броня В. Райх може да даде ключ за по-добро разбиране на основните точки на клиента. Характерът на клиента се отразява в типичното напрежение на едни или други мускули, а ригидността в определени области на тялото понякога е просто поразителна.

Ако клиентът говори за силни напрежения в областта на диафрагмата, което може да се види отстрани, то той има много неизразен гняв, който блокира процеса на дишане със стомаха и причинява дискинезия на жлъчните пътища. Потиснатото дишане говори за склонност да сдържа чувствата, да се страхува от спонтанни прояви.

Стиснатите челюсти свидетелстват за ограничения в сферата на словесния израз или за сдържане на агресивни импулси. Безпомощно висящи ръце и наведе глава означават неспособност да се постигне целта, потискане на силното желание и отчаяние. При слино напрежение в областта на очите и челото, човек може да прилича на мраморна статуя. Това е признак за нежелание да проникне в съдържанието на своето съзнание или резултат от възпиране на сълзи.

Черти на лицето

Въпреки, че чертите на лицето говорят много за човека, повечето от тази информация, се възприема несъзнателно. Едно лице може да изглежда красиво и грозно, интелектуално и глупаво, благородна и подло, волево и неволево и т.н. Лицето може да изразява отчаяние или страдание и за всичко това се съди, не толкова по мимиката, а по стръмнината под очите, по бледата или поруменяла кожа, по безизразните студени или трескаво блестящите очи. Силните и остри черти на лицето показват решителност и самостоятелност, твърдост и мъжки характер. Съвсем естествено е, че да се съди за характера на човек само по израза на лицето е наивно, защото едно ангелското лице може да крие силни и порочни страсти, но всички тези признаци се отчитат и анализират на фона на контекста.Особено интересни са противоречията между външния вид и заявените проблеми.

Мимика и пантомимика

Изражението на лицето е изключително важен информативен канал за емоционалното състояние и характера на клиента. Четенето на емоциите върху изражението на лицето до голяма степен е несъзнаван процес, а способностите за това са заложени на всеки един от нас, но психологът трябва да обърне специално внимание върху своя капацитет. Ако психологът не е сигурен в заключенията си, той има право да попита: „Струва ми се, че сте нещо потиснат?“ или „Лицето ви изразява разочарование, прав ли съм?“

Пример:

Терапевтът се докосва до някои емоционално важни въпроси за клиента, а лицето на последният не отразява никаква реакция. В случая липсата на такава реакция може да доведе до задънена улица. При това клиентът не е нито аутист, нито психотик. Оказва се, че той още от детството си се гордее, че е непроницаем за чувствата и емоции пред други хора, той систематично се обучавал, така че емоционалната му реакция да не бъде достъпна за който и да е. Това показва силно недоверие към хората, говори за затвореност, за прикритост и може би това поведение е било формирано по модела на родителските предписания, но във всички случаи не е патология. В случая психологът трябва да обсъди с клиента причините за това поведение и да му помогне за преодоляване блокировката на емоционалните реакции.

Емоционалните реакции показват важността на някои от обсъжданите теми за клиента. Ако клиентът избягва изразяването на емоции, това може да означава, че те са много силни и се страхува да ги докосва. Терапевтът следи тези реакции, които съпътстват разказа на клиента или отговорите на въпросите и по задържащите реакции или други, понякога твърде незабележими, друг път – твърде силни прояви, прави изводи за преживяванията на клиента. Особено важни са моментите на неконгруентност (несъответствие) между смисъла на думите и придружаващата ги емоционална реакция.

Пример:

Клиентът може да говори с унил вид за това как се справя добре. Думите могат да лъжат, директните телесни реакции – никога. Понякога се случва клиентът да потиска първичната си емоционална реакция, показвайки вместо нея вторична емоция-фалшификат. Това е забележимо и той трябва да бъде попитан защо крие истината, след като се намира при психолога за да реши проблема си.

Пантомимиката включва в себе си цялостното телесно поведение, поза и движения. Обикновено се говори за типичните прояви на пантомика по време на сесията: затворена поза (кръстосани ръце и крака, странично завъртване към терапевта) и открита поза. Очевидни са и такива прояви на пантомимика като срамежливост или решителност, мекота или стремителност. Общата скованост и дисхармоничните движения могат да изразяват депресивно състояние, срам или чувство за вина.

По-важно е друго. Когато се създаде силно доверие между клиента и терапевта, клиентът несъзнателно копира (възпроизвежда) неволно позата на терапевта, когато позицията на терапевта се променя. Когато клиентът е настроен против терапевта и не му се доверява, той не реагира по този начин, когато психологът променя позата си.

Психолозите са се научили да се приспособят към клиента, като за да намерят общ език с него, те незабелязано приемат поза, подобна на тази на клиента и дори се опитват да дишат ритмично заедно с него, което създава усещане за интимност. Приемайки позата на клиента, копирането на неговите жестове му позволява да разбере по-добре емоционалното му състояние, истинското значение на това, което той казва, развива способност да се проникне във вътрешния му свят. Ето защо, основният подход към анализа на пантомимиката се явява не формалния анализ на едни или други движения, а подражание на поведението или позата на клиента, сякаш се моделират движенията или позите върху себе си.

Жестове

Едно от популярните ръководства за „четене“ на жестовете е това на Алън Пийз. Всеки знае обаче, че човекът с повдигнати нагоре рамена показва, че не знае отговора на даден въпрос; че почесването по носа му означава затруднение, желание да се скрие истината; че свитите юмруци свидетелстват за възпиращ гняв. Истинският смисъл на жеста обаче може да бъде разбран само ако се наблюдава в контекста от цялата ситуация, защото формалните закони за тяхното тълкуване могат да подведат, ако всички други фактори не бъдат взети под внимание.

Ако жестовете не се проявяват достатъчно, то терапевтът може да помоли клиента да ги усили, така че значението на жестовете да стане очевидно не само за него, но и за самия клиент.

Пример:

По време на сесията става дума за родителски забрани. Психологът предлага на клиента да си представи, че седи на стол срещу родителите си. Клиентът заема поза, при която краката са кръстосани и дръпнати под стола, единият крак започнал да се тресе, а другият да го възпира. Тогава психологът помолил клиента да остави крака си да направи това, което иска. Отначало той се съпротивявал, но след това отпуснал крака си, който автоматично се изстрелял напред, сакаш ударил ритник на родителските забрани.

И тук е важно да се обърне внимание на неконгруентността между жестове и думи. Клиентът може да говори, поклащайки отрицателно главата си, уверявайки, че е напълно спокоен и същевременно нервно да върти молив между пръстите си или да барабани с палец по коляното си.

Очи

Контактът с очите означава много в комуникацията между клиента и психолога. Той създава усещане за интимност и разбиране. Смята се, че контактът с очите трябва да се поддържа през целия терапевтичен процес, но терапевтът понякога може да отклони очи, ако трябва да мисли. Контактът с очите може да бъде наситен с емоционална енергия, тъй като непрекъснатият поглед очи в очи трудно се удържа.

Терапевтът не е длъжен да поема прекомерно емоционално натоварване или да играе с клиента игра на „погледи“. Ако терапевтът непрекъснато гледа в очите на клиента, постепенно последният ще измести погледа си настрани. Поради това е погрешно да се настоява за продължителен контакт с очите. По-важното е друго, ако очите на терапевта изразяват скука, депресия, умора, ако са лишени от жизненост, сила и емоционален отговор, клиентът ще забележи това и ще престане да се доверява на този терапевт.

Опитът показват, че ако се наблюдават само очите, а не цялото лице, също може да се стигне до погрешно тълкуване. Погледът може да е отсъстващ, примирен, тъжен, оживен, проницателен, радостен, сияещ, изпълнен с нежност или тъга. Изпъкналите очи обикновено показват желание да се доминира, очевидно скриващи се и неизразими очи – за страха от контакт.

Когато клиентът започне да говори, консултантът го поглежда и ако нещо не му е много ясно, може да отмести погледа си; когато терапевтът обхожда пространството с поглед, той дава сигнал, че не е ангажиран, че разговорът е на ниво „бърбори си!“; чрез очен контакт „в упор“ се подчертават изключително важните неща.

Ако клиентът не може да удържи очния контакт, това е проява на негова съпротива, но ако го прави постоянно – тогава е проява на дисбаланс и говори, че при комуникацията не е в състояние да удържа емоциите си. Много специфичен е и погледът на човек, който е загубил чувството за реалност – в този случай погледът е „отнесен“, той като че „минава“ през теб.

Ако е необходимо, психологът може да сподели с клиента своите наблюдения: „Когато споменах тези събития, в очите ви забелязах ужас, прав ли съм?“ или „Сега виждам, че очите ви сияят отново, усещате ли това?“

Интонация и глас

Интонацията придава на думите емоционална окраска и показва истинския им смисъл, тя подчертава, тушира или скрива едни или други думи. Интонацията може напълно да отрече значението на изговорените фрази, да разкрие някакъв подтекст, намек и т.н. Всички хора са чувствителни към интонацията, въпреки че не винаги могат да изразят впечатлението си с ясни термини. Те разбират когато човек казва нещо иронично, гневно, жестоко, сдържано, любящо, нежено, печално и т.н. Въпреки това, терапевтът трябва да бъде в състояние не само да забележи интонационните особености, но и да ги интерпретира правилно, разкривайки истинския им смисъл.

Гласът се явява по-обща характеристика на интонацията, той може да разкаже много за клиента. Той може да бъде изразителен, мелодичен, писклив, очарователен, силен или тих, дори едва доловим, рязък или мек. По гласа терапевтът може да съди, че този клиент принадлежи към аудиалния тип личност или може да заключи, че се опитва да манипулира психолога и т.н.

Важен елемент от езика на тялото е и гласът на самия психолог (неговата интонация, тон, паузите). В случая е важен не гласовият регистър на консултанта (при различните хора той е различен), важни са промените в регистъра на гласа (напр. при притеснение гласът много лесно минава във фалцет или става „задавен“; ниският тон говори за благост, приемане, топлота, но и за тъга). Ритъмът на говор може да носи сигнали за спокойна увереност, но може да носи и сигнали за прибързаност, необмисленост, припряност. Липсата на паузи изнася разговора на повърхността.

При промяна на емоциите е необходимо да се осигури пространство на пауза. Паузата е сигнал за изчерпване на дадена тема, както и за приключване на интервюто. Чрез паузата се акцентира върху важен и значим момент в интервюто, диференцира се един проблем от друг проблем. Изобщо паузата дава възможност на психолога да отвори достатъчно и съразмерно понятие за тишина.

Стил на обличане, прическа, парфюм и козметика.

Всички тези проявления на човек говорят за начина на комуникация на клиента, за степента на самоуважение, за пренебрегване на един от аспектите в живота и за уважение към другите. Терапевтът обръща внимание не толкова на модата и стила на дрехите, колко на емоционалния им смисъл, отразяването в тях на характера на дадения човек. Маниерът (стилът) на обличане може да бъде вулгарен, демонстративен, скромен, интелигентен, безвкусен, не подходящ за възрастта и т.н.

Пример:

Пред клиентка – младо момиче, терапевтът (жена) се представя в облекло, характерно за възрастна учителка, като носи винаги една и същата аналогична по стил прическа. В хода на терапията момичето забелязва това и престава да се доверява на терапевта. Впоследствие се оказва, че в етапа на подрастващата възраст девойката е имала желание да се облича като тийнейджър, но мнението на родителите й било обратното, според тях тя се нуждаела преди всичко от скромност. В резултат на това, тя развила псориазис, като реакция на депресивно желание да бъде харесвана.

Терапевтът обръща внимание най-вече на несъответствието между желанията, думите, характера и маниерите на представяне. Особено важна е рязката промяна в стила на обличане, или прическите и т.н. Тя може да говори за желанието на клиента да се хареса на терапевта, да го съблазни или дори да го прелъсти, а може да говори и за чувство за самоуважение, за пробудена потисната женственост и т.н.

Миризмите също могат да имат значения. Някои клиенти толкова неумерено прибягват към аромати, че правят неприятно впечатление на психолога. Това може да означава прекомерно безпокойство, желание да изглежда добре, усещане за вътрешен дефект, просто за липса на вкус или защита от очаквани неприятни открития в своя вътрешен свят. Има и обратни случаи, когато клиентът мирише неприятно. Това показва нивото на култура и неспособността му да уважава мнението на събеседника.

Литература

1.Блюм Г. Психоаналитические теории личности. Москва, 1996.

2.Валкое П. Психологический лечебник. Москва, 2004.

3.Ильин Е. П. Эмоции и чувства. СанктПетербург, 2002.

4.Крегер О., Тьюсон Дж. Типы людей. Москва, 1995.

5.Лоуэн А. Психология тела. Москва, 1997.

6.Лиз А. Язык телодвижений. Нижни Новгород, 1992.

7.Райх В. Анализ личности. СанктПетербург, 1999.

8.Сикорский И. Г. Обшая психология с физиогномикой. Киев, 1908.

9.Столяренко Л. Д. Основы психологии. Ростов на Дон, 1997.

10.Тайны личности: Определение характера человека по руке, по лицу, по почерку. Москва, 1994.

11.Теппервайн К Лицо - зеркало здоровья. СанктПетербург, 1995.